Новомъчениците от Батак: тяхната прослава от Църквата

Новомъчениците от Батак: тяхната прослава от Църквата

Християнското мъченичество няма история: то е самата история на Христовата вяра. Новомъченици назоваваме православните християни, пострадали заради вярата си от ХІV век насетне. По същество техният мъченически подвиг не се отличава от подвига на древните свети мъченици. Ала все пак можем да говорим за известни различия, които не засягат сърцевината на кръвното свидетелство за вярата Христова. Ако древните Христови мъченици са страдали в повечето случаи пред очите на мнозина, всенародно, то в по-ново време подвигът на мъченичеството се оказва прикрит, омаловажен и изопачен по много начини. Да скрият християнския подвиг и слава на мъчениците са се опитвали още някои от древните гонители, понеже са знаели колко силна е проповедта на вярата чрез страданията за нея; мюсюлманите пък често са унищожавали светите мощи на новомъчениците, за да възпрат общонародната им прослава, която почвала от мига на тяхното мъченичество — тъй постъпили с мощите на св. преподобномъченик Онуфрий Габровски. В най-ново време гонителите на Църквата измислили още по-изтънчени средства за сломяването на нейните изповедници и мъченици: преследването им «не заради вярата», изопачаването на обстоятелствата и мотивите за страданията им, фалшифицирането на житията им и опитите да се представят като държавни и обществени врагове — това са някои от чертите на неотдавнашното атеистично гонение срещу Църквата и верните й чеда. Във всичко това навярно се крият и някои от причините досега да не е бил поставян пред българското общество въпросът за църковната прослава на мъчениците от Батак, пострадали именно като православни християни в 1876 г.

Човек често пъти не съзира дълбинната същност на събития, които е свикнал да възприема единствено чрез мисловните навици, обусловени от водещите идеологии на собствената му епоха. Но ако православният българин се постарае да се задълбочи в «другите измерения» на родната история, ако разшири кръгозора си отвъд изречените исторически оценки и присъди над едно или друго лице и събитие, неговото сърце може да достигне до познанието на съкровища, които всъщност са били пред очите му, ала са оставали недостъпни за взора му.

Повече от две години отнеха издирванията и проучванията на всички достъпни свидетелства, отнасящи се до избиването на християнското население на Батак в началото на май 1876 година. Тези свидетелства идваха сякаш сами, някои от тях дори неочаквано за самите нас. Буквално в последните мигове, преди да предадем за печат книгата за баташките новомъченици, узнахме от записан устен разказ за мъченичеството на втория баташки свещеник о. Петър, за когото все още не бяхме успели да намерим никакъв спомен — свидетелство кратко и ярко:

«— Три думи, попе, ще ти кажем. Ако ги, попе, изпълниш, нема да те заколим. Ще ли са, папаз, потурчиш?

Поп Петър смело отвърнал:

— Главата си я давам, вярата си не давам!

Турците му отрязват главата.»

Това пределно кратко мъченическо «дееписание» според нас събира в себе си цялото пространно житие на новомъчениците от Батак. То е също така силно и категорично, както е силна и категорична изразената от оцелелите батачанки още в 1877 г. преценка на събитията като християнско мъченичество: «Да оставим онова, което не се връща от оня свят, та да не търсим мъжете си, които, за да не станат турци, та да изгубят душите си, както искаха кръвниците, по-добре се предадоха да ги изсекат на сечник като свети мъченици».

Първата икона на баташките новомъченици бе нарисувана от православни монахини от САЩ. Идеята за нейното зографисване обаче се роди в България през 2004 г., след едно поклонническо пътуване на американски православни християни — епископи, монаси и миряни, до баташката историческа черква «Света Неделя». Едновременно с тази идея се роди и молитвата към баташките мъченици, която оттогава неизменно ни съпътствува, ведно с тяхната осезателна помощ и покровителство на това свето дело. Починът за иконографско отразяване на мъченичеството в Батак през 1876 г. принадлежи на архимандрит Акакий — сънародник по произход на пламенния житиеписец на баташките мъченици Дж. Ал. Макгахан. Църковното почитане на новомъчениците, пострадали в последните години на азиатската османска власт у нас, започна от православния Запад и това показа колко дълбоко е твърдението на сръбския Златоуст — светител Николай (Велимирович): Православните Балкани стоят и трябва да стоят над Изтока и Запада. Горещото сърце на ирландеца, рожба на народ многострадален в не по-малка степен от българския, успя да почувствува в цялата й дълбочина духовната красота на подвига, увенчал с мъченически венец Батак през 1876 г. — красотата, която дава първия подтик на иконописеца да подхване светото си дело. Но ако преди 130 години Макгахан отрази баташкото мъченичество в кървави и трагични отблясъци, то сега, след опита ни от новомъченическия ХХ век, ние имаме всички основания да отразим иконно и богославно и духовното тържество на българските новомъченици от 1876 година, сред които ярко сияе съзвездието на мъчениците от Батак. Зрял плод на изминатия път е именно църковно-богослужебната прослава на светите баташки новомъченици. Светата икона е и смайващо свидетелство за дълбочината, с която православно-вярващият западен човек — необременен от опакован в «православие» национализъм — е могъл да усети духовната красота на българските мъченици за вяра и род. Красота, която век и повече време остава скрита от собствените ни плитки националистични и политически преценки за събитията от 1876 г. Иконата е свидетелство и за това, че Православието е богатство на вселената — в църковно-богословския смисъл на това понятие, а не е само достояние на отделни народи; също така иконата красноречиво говори, че славата на това богатство не може да остане потъмнена дори в най-тъмните времена.

Изучавайки страданията на нашия народ, ведно с многоликата болка у нас се ражда и пораства и друго едно чувство, по-силно и по-целеустремено: любов към небесна България! И тая любов към новомъчениците е предълбок кладенец на духовна утеха: над давещата се в духовен мрак, грях и мерзости наша земна родина, над самите нас сияе нашата небесна България с несметни, огнени звезди! Любовта към новомъчениците е тая сила — независеща от време и пространство, сила крепка и несъкрушима — която чрез вярата и молитвения устрем съединява душите и сърцата ни с душите и сърцата на прежните православни българи, получили Божието благословение да станат съобщници на древните Христови мъченици.

* * *

Молитвено се надяваме чрез църковната прослава на тези «забравени» мъченици на нашия многострадален народ Бог да излее Своята неизказана милост и просвещение върху всички български души, дирещи своите духовни корени и стремящи се, над всичко останало, към спасението в Бога, към завръщане при духовната майка на народа ни — Светата Православна Църква, в духовната ни Родина — Царството Христово.

Смирено просим и вашите топли молитви, щото въпреки недостойнството ни Бог да ни дарува Своята благодат и щедрата Си помощ да продължим светото дело по издирване и обнародване на потъналите в забвение житийни сведения за български новомъченици, като следваме вярно и докрай и техния голготски път.