Плачещата любов, носталгията и красотата в романа „Сън в алени покои“ и българската литература
Петко Т. Хинов
Първи срещи на българския читател с романа „Сън в алени покои“
Първото представяне на романа „Сън в алени покои“ в превод на български език е нелеко предприятие. Доколкото ми е известно, това е първият китайски класически роман, преведен на родния ни език от оригиналния език. Какво би могло да създаде връзка между роман от такава величина и българското възприятие за този род словесно изкуство? Каква пътека би могла да преведе българския читател през гънките на времето назад до едно незнайно и неизведано минало като онова, което Цао Сюецин описва?
Опитах се сам да се пренеса във времето, за да напипам силния тласък, който ме вдъхнови да предприема превода на „Сън в алени покои“ на български език. Помня две искри, които възпламениха любовта ми към този роман: носталгията и красотата. Тези две сили сякаш вървят ръка за ръка и често се подхранват от сълзите на любовта. Носталгията е мощен източник на вдъхновение. Тя е и могъща движеща сила, която ни води към преоткриване красотата на миналото по един дълбоко задушевен и поетичен начин. Убеден съм, че тази мощ е движила и четката на Цао Сюецин през усилния процес на написването на неговия шедьовър.
Когато се свързах по-дълбоко с китайската душевност, постепенно разбрах, че с Китай ме сродява не просто възхищението ми пред китайските култура на красотата и култура на сърцето, но едно много по-дълбоко сродство между българската и китайската душевност, което се явява ясно в миналото. Именно поради тази причина, аз посветих скромното си изследване върху „Сън в алени покои“ (или кратко — „Съня“) на едно отколешно мое вглъбяване в носталгията и плачещата любов, които са създали омайно красивия свят на тоя роман.
По силата на мисловна асоциация с нашето преславно минало, в личен и символично-национален план, романът на Цао Сюецин може да бъде представен много уместно на българските читатели в сходен контекст. Интуитивно воден от този усет, в послеслова към първия том на „Съня“ на български аз дръзнах да използувам сравнение, което от пръв поглед е навярно необичайно, ала което въвежда читателя в света на Цао по един съвсем „български начин“. Ето го:
„Скъпи читателю,
Представи си, че през българския ХІV век, във Второто българско царство, едно или две десетилетия преди да бъде превърнато то в съсипни, се е намерил велик българин с писателски талант, който трудно може да се побере във времето си. Този неизвестен писател е решил да увековечи цялото величие, блясък и възвишена култура на някой заможен болярски род — да събере в една книга всичко, което би искал да запази завинаги като квинтесенция на българския духовен живот, на българското изкуство и култура, на българските обичаи, бит и език. Искал е в своя огромен роман, с пределна яснота, с филигранна поетична нежност и носталгична синовна обич, да събере, да запази и да предаде самия живот на своето време. Да го опише с тънките подробности на изкусния познавач и с най-изящния и най-богат език, който един народ може да даде на потомците си.
Читателю, представи си, че тоя български писател наистина се бе явил тогава и бе написал такава книга — с дълбокото предчувствие, че скоро тоя български „Сън“ ще се разсипе по вятъра на историческите превратности. Такъв неведом и въжделен писател би бил за българите това, което за китайците е Цао Сюецин. Такава книга би се оказала не само върховно произведение на средновековната ни литература, но и сбита, богата енциклопедия на целия български живот в края на второто ни царство, да го назовем мечтателно нашият български „Сън в пурпурни покои“!
Ето каква книга е „Сън в алени покои“ за Китай — книга-гигант, книга, в която като във вълшебна мида е побрано цялото море на старинната китайска култура и живот.“
Носталгията като култура
„Носталгията и, вследствие, носталгичната литература често са критикувани като превзети, сантиментални и опитващи се да фалшифицират миналото чрез стратегии на забравяне повече, отколкото на припомняне. С понятието носталгия обаче се злоупотребява — тази дума често се взема в смисъл, какъвто тя не притежава.“ („Носталгията и викторианския роман“)
Носталгията е всеобща жажда за завръщане и стремление към безметежно пристанище от тревожно настояще. Ще си позволя да вложа в понятието носталгия и едно свое осмисляне: това е острото усещане за мимолетността на живота, красотата и земната любов, едно фаустовско копнение за миг, който нивга не отлита. Този смисъл на носталгията, според скромното ми гледище, стои в основата на видението на Дзя Баою за един изчезващ свят, докато той слуша песента на Лин Дайю за погребването на цветчетата. Ето защо приемам носталгията като копнеж за завръщане и предвкусване на неизбежната раздяла. Носталгията пропива прозорливата любов с горчивите сълзи на това предвкусване. Нещастната любов не е единствената любов, удавена в горчиви сълзи. Всъщност, ако в щастливата любов се раждат сълзи, това са сълзите на носталгичното предвкусване, на вътрешното знание, че „срещата е начало на раздялата“. По такъв начин в най-възвишената си чувствителност, земната любов е сгодена за сълзите. „‘Любовта и носталгията са неразделни… И в любовта, и в носталгията покрай вълната на присъствието все кръжи и вълната на загубата…’ — и в твърдението, че влюбеността е сродна с носталгията, има дълбок смисъл“ (Уилсън, с. 24). Точно тази е причината да включа носталгията на „Съня“ в същата мелодична нишка със сълзите и любовта.
Прочее, като сила на литературната култура носталгията влива своите кристализация, сублимация и преображение в словесното изкуство. Тя е тема с широки измерения, които не могат да се обхванат в едно съчинение с настоящите ограничения. Но само като въведение, бих искал да поставя великия роман на Цао Сюецин „Сън в алени покои“ в светлината на носталгията и да прокарам няколко паралела със същия духовен контекст, наличен в редица произведения на българската литература.
Чувството за мимолетност рядко липсва в най-изящните творби на лиричността в литературата. Всъщност, лиричността е не просто поетическо качество — тя е изворът на цялата литература. Лиричността, която е тъй причастна към носталгията, лежи в корена на самото литературно творчество:
„Всъщност всичко в литературата, което си заслужава да прочетем и което е откровение на човешката душа, е лирическо по произхода си“ (Лин Ютан, „Бит и душевност на моя народ“, С. 2016).
Бих продължил тази мисъл с твърдението, че носталгията е присъща на всяко лирично поетично произведение, написано в проза или в стих. Тя е едно дълбоко човешко качество и умение да усещаш как бързите криле на времето пляскат над челото ти, да се вслушваш как часовникът на сърцето си отброява секундите до оня неизвестен, ала неизбежен миг на сетния твой дъх. Това обаче е в сила не само по отношение на мъничките измерения на отделния живот и сърце — изразено с думите на Лин Ютан, то се отнася напълно достоверно и до отделния народ:
„Лирическият произход на литературата ни дава възможността да се отнасяме към нея като към отражение на човешката душа, а към една национална литература можем справедливо да се отнасяме като към отражение на човешкия дух на един народ“ (пак там).
Друга ключова черта на носталгията — и то особено важна според мен, — е желанието да запазиш непокътнат и неизбледняващ един свят, който изчезва пред самия ти поглед. Това ни дава правото да говорим за носталгията като едновременно консервативна (т.е. съхраняваща) и поетична по самото си естество. Носталгичните личности са обикновено хора с поетични души, независимо дали сами пишат стихове или са техни читатели. В по-възвишен смисъл, носталгията е присъща на отделния човек или народ, когато те са извисени чрез изяществото на изкуството и цивилизацията си. В своите „Лекции по медицинско право“, изнесени в Лондонския университет през 1837 г., А. Т. Томсън свидетелствува, че носталгията е трайно свързана с една по-висша чувствителност, и подчертава, че „често, макар и не винаги, носталгията се проявява у най-възвишените и най-изтънчено възпитани личности („Носталгията и викторианския роман“)
Колкото по-малко цивилизован е един народ или човек, толкова по-малко склонен е той да усеща тревожещите болки на съвестта и на носталгията. Разбира се, духовната изтънченост не изключва душевната простота, а и в китайската култура простотата е всъщност белег за висша изтънченост. По подобен начин многословието и пищният изказ не са непременно причина едно произведение на изкуството или дадена личност да претендират за изтънченост. Но, както става пределно ясно и в „Съня“, именно по-възвишените и духовно извисени души като например Лин Дайю, притежават естествената дарба както на поетическата изтънченост, тъй и на ронещата сълзи чувствителност на несветската и носталгична личност. Почти безплътната Лин Дайю може да бъде поетично назована фея на сълзите. Поетическата ѝ чувствителност върви ръка за ръка с ранимостта ѝ на влюбена жена и носталгична девойка. Особено важно е да се отбележи, че носталгичните чувства се явяват единствено след преминаването на неосъзнатата епоха на детството. Носталгията се ражда от съзерцанието на миналото и е възможна само след времето, което наричаме златно.
„На пръв поглед носталгията е копнение за място, ала по същество тя е копнеж за друго време — времето на нашето детство, бавният ритъм на нашите мечти. В един по-широк смисъл, носталгията е бунт срещу модерната идея за времето — времето на историята и прогреса“ (Светлана Бойм, вж. Библиографията).
Завръщането в детството, т.е. в невинния свят на вселенска цялостност, отвъд усложнения и раздробен свят на зрелостта, е всеобщ мотив в изкуството и литературата. То е едно неизречено копнение по изгубения рай, обичайно за всички народи. Тази всечовешка меланхолия, това всеобщо чувство за трагичност на живота Мигел де Унамуно нарича справедливо жажда за безсмъртие. От този негов израз придобиваме представа за първичната природа на носталгията — мотив, който е ярко изразен в румънската народна приказка „Младост без старост и живот без смърт“, където се разказва как нероденият царски син поставя на баща си условие, че ще се роди само ако царят му обещае вечна младост и безсмъртен живот (Испиреску, с. 1-10). Градината „Величествени гледки“ в „Сън в алени покои“ е просто една от алегориите за същата изконна всечовешка жажда.
В „Изкуството на дългия роман“ Ли Уай-йи отбелязва, че „в Съня носталгията и идеализацията на един изгубен свят пленява чувствата на съвременните китайски читатели за цялата традиционна китайска култура“, сиреч той вижда в целия роман една носталгия по изгубената старинна култура на Китай като качеството, на което най-вече този роман дължи огромната си привлекателност. Според мен това е едно достоверно наблюдение, което обяснява изобилните постижения на носталгията в сърцата и умовете на повечето читатели на старинна литература. Фактът, че един толкова стар Сън продължава да пленява читателите и да влияе върху културата на Китай дори и днес говори за повече или по-малко поетичната душевност, с която китайците се отнасят към литературата и живота.
От духа на отделния човек до духа на един народ разстоянието е само един скок на природата. Гениалният човек, какъвто е Цао Сюецин, притежава дарбата на усеща най-дълбокия духовен пулс на своя велик народ. Да се почувствува китайският дух на носталгията в „Сън в алени покои“ не е никак трудно, както не е трудно да се усети духът на английската носталгия в творбите на друг един гений, Уилиам Шекспир, или духът на българската носталгия в поезията и прозата на множество български автори.
Нека сега обърнем взор към привкуса на носталгия в самия роман на Цао Сюецин.
Още в първата глава на „Съня“ авторът ни въвежда в свят от намеци, пропити с носталгична чувствителност — първият от тях е, разбира се, мястото, където е била „преписана“ огромната творба от „някой си Цао Сюецин“ — Дао Хун Сюен (преведена находчиво „Кабинет на Носталгията“ от Дейвид Хокс, английският преводач на романа, а от мен — „Печал за аленото“, или „Алена печал“). В този особен случай важно е да се разбере паралелната връзка между мястото, където е написан романът (дома „Печал за аленото“) и постоянното живелище на Дзя Баою в райската Градина на „Съня“ (дома „Двор на отрадна аленина“, или „Алена отрада“). Очевидно това са две символични половини на една и съща поетическа „топонимия“, родена именно от носталгията; „печал“ и „отрада“ са генетично свързани с йероглифния ключ „сърце“, отвеждащ ги асоциативно към царството на чувствата, и от един и същи йероглиф хун — червен, ален — който е ключов за целия роман „Сън в алени покои“. Йероглифът дао (悼, печал) е пропит от скръб и носталгия. Той означава „тъга“, „болезнена скръб“, а особено — опечаленост за покойник (悼念, даониен); ако го разтълкуваме образно, дао изразява точно печал за нещо изгубено завинаги. В този смисъл преводът на Хокс „Кабинет на носталгията“ улавя възхитително същността на този измислен писателски дом.
Както споменах по-горе, носталгията е възможна само тогава, когато предметът на съзерцанието ѝ, онова златно време, е вече в миналото. Следователно, нещата, за които тъгуваме в един „кабинет на носталгията“ погат най-добре да се опишат, поетично и естествено, с йероглифа и (怡, отрада), който ни отвежда в селенията на мира и щастието, чистата наслада и безгрижната радост. Според едно речниково обяснение, „и, това е спокойствие“ (Шуо-уън дзие-дзъ); според друго — то е радост; според „Книга на благочестието“ — наслаждение. В „Дом на алената печал“ и в „Двор на алената отрада“ са съпоставени настоящето и миналото чрез един ярък поетичен контраст: авторът съзерцава „аленото“, „аленината“ от две противоположни гледни точки. Какво означава аленият цвят в китайската култура? Ще взема определенията наготово от тълковни речници и литературни произведения:
а) красота, красива жена („Голям речник на китайските йероглифи“): алени сълзи, например означава „женски сълзи“; алени ръкави — „красавица-жена“, „хубавица“.
б) време на веселие, празнично събитие, особено женитба (там). Словосъчетанието бяло и алено, означава в тесен смисъл „женитби и погребения“, а в по-широк, „отрадни и печални събития“ в живота на едно семейство.
в) цветя (напр. в старинната китайска поезия).
Червеното, аленото е щастлив цвят още в древен Китай. Печал по аленото, това е същото като носталгични чувства за едно честито минало. Китайското алено може да се сравни с българското златно — за годиани, времена и спомени. „Кабинетът на носталгията“, или по-точно „Домът за тъгуване по аленото“, мястото и времето за спомени и размисли за Съня в алените покои, където е написан романът, е поетичен антипод на Дом на отрадна аленина — мястото и времето на самия Сън, или домът на най-щастливите години на Дзя Баою, който според мнозина изследователи на романа носи автобиографични черти на своя собствен автор.
Човек не може да не усети още в първата глава на романа носталгичното напрежение между честито минало („… аз живях в сърма и коприна, насищах се със скъпи и изискани ястия“) и злощастно настояще („…сегашните стени от лиани, прозорци от тръстика, легло от сплетени въжета и глинено огнище“, намеци за крайна бедност). Топонимията е избрана неслучайно. В „Сън в алени покои“ разстоянието между минало и настояще е съпоставимо с „разстоянието“ между сън и действителност. В забележителното начало на романа минало и сън отекват мощно в настояще и действителност. Нещо повече, това разстояние може да бъде преценено единствено с поетични мерки — поезия, образописи, музика и прочее. Затова още в самото начало творбата на Цао Сюецин захваща с възвишен, напевно-поетичен език. Всеки опит тя да бъде четена тя с аналитичния подход, характерен за европейската литературна критика, или по академичному, би накърнил преднамерено поетичната ѝ неизразимост — вѣдѣнието, което съединява ведно реалност и минало, сън и настояще чрез едно убягващо на всяко слово чувство, пропито от носталгия, любов, красота и много, много повече.
Самото заглавие, „Сън в алени покои“, е начален акорд на една симфония на носталгията, която ни отвежда към съзерцаваното минало в едно различно измерение на носталгичната тъга: тъгата по несбъднатия сън — „онова, което е могло да бъде и вече няма да се случи“, или „носталгията, породена от мечтата“ (вж. „Библия и носталгия“). Цялата пета глава на „Съня“ е пропита до опиянение със „завръщане от едно бъдещо минало“; повечето иносказателни песни-предсказания в нея, за това какво ще се случи с всяка от дванайсетте красавици на Дзинлин, е не толкова мистично, колкото болезнено печално. Чувство на носталгична горест пронизва почти всичките поетични и драматични моменти в този роман, и тук говоря не просто за скръб, или дори страх от раздялата (края на 27-ма и началото на 28-ма глава, например), но за едно велико и космично чувство за епическа обреченост. Неслучайно страхът на Дзя Баою от възможната раздяла с Лин Дайю е истеричен (вж. гл. 57); според Дайвид Шапиро, носталгията е тясно свързана с определени истерични състояния и най-вероятно именно привързаността към другия човек прави „Съня“ — носталгия и го пропива с печалното чувство за обречеността на земната любов.
Пролетта ще издъхне някоя сутрин,
ще се сбръчка лицето омайно,
ще окапят цветчетата, ще умре и девойката
и за тях няма никой да знае…
„Някой ден — мина през ума му мисъл — ще потърся красивото като цвете и пълна месечина лице на Лин Дайю и нивга вече не ще мога да го видя! Нима това няма да разбие сърцето ми и съсипе душата ми! А щом трябва да дойде денят, в който Дайю ще се оттегли там, където вече не ще я намеря, допускам, че и Баочай, Сянлин, Сижън и другите също един ден ще отидат там, гдето никой не ще ги намери. Къде ще намеря покой тогава? Ами аз дори не знам сам къде ще съм, къде ще се отправя; а и това място, тази градина, тези цветя, тези върби — и те ли ще принадлежат на друг род някой ден?“ Тъй мисълта му скачаше от едно на друго и от друго на трето, въртеше се в неспирни догадки и в тоя миг той наистина недоумяваше как да се отърве от дълбоката си печал. (Глава 28-ма)
Допускам вероятността любовното безумие на Баою да е просто другата страна на неговата поетична носталгия, или носталгията на самия Цао Сюецин, докато еротизмът на Баою обезсилва и премахва тази носталгия по същия начин, както реализмът се противопоставя на романтичните реминисценции или мечтите за бъдещето. Сбъднатата любов е еротична. Несбъднатата е носталгична и сънуваща. В един външно парадоксален, ала вътрешно логичен смисъл, психичното напрежение на Баою между романтичната му „мечтана любов“ (Лин Дайю) и напълно осезаемата плътска любов (Сижън, Баочай и пр.) е отображение на поетичното напрежение между мимолетната реалност и съня, който пребъдва довека. Този поетичен вододел между еротичната и възвишената любов е очертан съвсем ясно от родения поет Дзя Баою, или Цао Сюецин. Това обаче е отделна тема и бих искал да се върна към нея в частта, посветена на красотата.
Носталгията и сънят са тясно свързани с два разказвателни ракурса — „това, което беше“, и „това, което можеше да бъде“. Златното, а по китайски аленото минало е неразделно от съня, който нивга не ще се сбъдне в бъдещето. Един от най-изкусните и мощни похвати за справянето с дълбоката носталгия е повторното измисляне на миналото с любимите хора и места в него, чрез художествено пресъздаване: словесно, естетическо, поетическо и даже политическо. Всъщност, поетичните реминисценции са най-мощната колесница на душата, която страда от безутешни спомени. Допускам, че тази носталгична мощ е самото сърце и корен на поезията въобще, като се има предвид, че епическата поезия е извор на всяка друга поезия и литература. Поради тези причини съм дълбоко убеден, че именно носталгията е била движещата сила, вдъхновила Цао Сюецин да напише дивно красивия си роман. Изразено другояче, чрез любовта между Баою и Дайю:
„Младата любов между Дзя Баою и Лин Дайю е любов небесна. На повърхността, тя е взаимното привличане между две земни същества. Но в дълбочина, тя представлява поетичната и неразривна дружба между две небесни звезди. Преди да се родят в земния свят, двамата влюбени вече са изпълнили първото действие на любовта си, при което вълшебният и бляскав Драгоценен Камък е напоявал вълшебната трева Вишнева Перла със сладка роса. А след като се раждат в човешкия свят, между тях се разиграва второто действие на любовта им — сърцераздирателната трагедия на изплащането на дълга със сълзи. Без да бъде мит, тяхната небесна любов е любовта на две души, вплетени в един живот. Подсъзнателно и Дзя Баою и Лин Дайю хранят особена носталгия, копнеж за първата си любов, която все още помнят. Когато се запознават в земното си битие, единият от тях чувствува, че другият му е познат, а другият — че вече са се виждали някъде. В този миг у тях действува паметта. Когато се влюбват един в другиго за втори път, тая им любов е само продължение на прежната им любов на небесата“ (Лиу Дзайфу, § 23, подч. мое).
Съзнание за мимолетност е другото име на съзерцателната носталгия. В поезията и религията то почти неизменно ражда две течения — на моралната разпуснатост („освободеност“) и аскезата. Въпреки, че най-новите изследвания върху генезиса на романа вече показват, че автор на целия роман е Цао Сюецин, а не Гао Ъ, който е бил само редактор на книгата, отговорът на въпроса дали „пробуждането от суетата“ като завършек на романа, такъв, какъвто го имаме във втората му отпечатана версия, послужила за основа на моя превод, или — както един от видните аленолози Джоу Жучан настоява силно — „Сънят“ е трябвало да бъде епопея на „аления прах“ в „пъстроцветния свят“ е без особено значение. И двата завършека биха били напълно логични в душата на поета Цао Сюецин и това, по скромното ми мнение, е изворът на психологическия реализъм на романа. Един и същ поет в равна степен би могъл да избере и „аления прах“ (суетния свят с неговите страсти и похоти) и „духовното извисяване“ над праха, точно защото и към едното, и към другото може да го тласне едно и също мощно осъзнаване на скоропреходността. В българската поезия имаме Кирил Христов (1875–1944), който в своето отчаяние от преходността на живота избира „жени и вино, вино и жени“ като развръзка на драматичния сблъсък между любовта и смъртта в човешката душа. Друг български поет обаче, Николай Лилиев (1885–1960) избира да се извиси над „аления прах“ и да запази чистотата си неопетнена. Стиховете на Лилиев, впрочем, определено представляват най-изящната и най-възвишена българска лирическа поезия, което ме навежда на мисълта, че по-чувствителната и изтънчена душа по-лесно би избрала „пробуждането от суетата“ пред валянето в „аления прах“. Едно и също чувство на отчаяние от неизбежната раздяла с Лин Дайю и останалите момичета в Градината би тласнало Баою еднакво силно към прилепване към аления прах (и, отрада, наслаждение — 怡) и/или към отричане от аления прах (отново и, но този път бягство от суетата, отшествие от мирското битие, 逸). Дълбоката психологическа достоверност на възможността и съвършено свободния избор на едното или другото е засвидетелствувана ясно в животописите на множество европейски аскети и поети. И в основата и на двата избора лежи съзерцателната носталгия, или чувството за скоропреходност (ефимерност, мимолетност) на всичко в този свят.
Съвременната българска поезия, особено в своя ранен и класически период, черпи образите и стилистическите си предпочитания от първоизвора на всяка човешка поезия: народната песен. Темите за невъзможната любов, насилната раздяла или смъртна разлъка пронизват цялото ни народно-песенно творчество. „Бела съм, бела, юначе“, наречена химн на родопското селце Гела, завършва с такива стихове:
Галени га са не зьомат,
техноно бално колко е?
В друга една песен, „Ела се вие, превива“ девойка, която се прощава завинаги със семейството си, тъй моли майка си:
На тебе, майко, оставям,
в градинка ранен босилек:
недей го, майчо, оставя,
ами го чьосто поливай —
с росица сутрин и вечер,
с дребни солзици по обед.
„Цвете, поливано със сълзи“ — това е трогателен и жив образ от българската народна поезия, който се покрива напълно със сълзите на благодарността — дълг на Вишнева перла (Лин Дайю) към Камъка с духовно проникновение (Дзя Баою)
Българите са създали много такива песни за дълбока любов и е невъзможно да ги спомена всичките тук, но бих искал да споделя поне още две от тях: „Млада невяста и гълъбче — тъга по бащиния дом“:
Гугутка гука в усои, леле,
невяста шета по двори
и на гугутка говори:
Хей, гукай ми, гукай, гугутке,
че и аз така съм гукала
кога съм била при мама.
Кога ме мама решеше,
гъста ми коса растеше.
Кога ме татко галеше,
бяло ми лице цъфтеше.
Гукай ми, гукай, гугутке!
В авторската българска поезиясъщо има обилни примери за лирическа носталгия. „Изворът на белоногата“ от Петко Р. Славейков (1827–1895) е класическа поема за неосъществената любов и образец за жертвата на красотата в името на любовта. „Неразделни“ на Пенчо П. Славейков е още едно стихотворение за несбъднатата любов на двама млади, която въпреки трагичния си край продължава да цъфти, въплътена в двете дървета, израснали от гробовете на загиналите либета — калината и явора.
Разказът ми за носталгичните поети на България би бил непростимо непълен, макар и кратък, ако не спомена тук и един поет, който справедливо може да бъде наречен „българския Тенисън“ — Димчо Дебелянов (1887–1916). Също както лиризмът на Тенисън е естетика на тъгата, тъй и лирическото благозвучие на дебеляновата поезия е богато с нотки на меланхолия и баладична печал. Повечето от стихотворенията му могат да се цитират като превъзходни образци на поетизирана красота на тъгата. Неговите творби не са били превеждани на китайски език и тази достойна за съжаление празнота трябва да бъде запълнена. Тук ще споделя по-ярките песни на дебеляновата носталгия от съкровищницата на българското литературно наследие:
Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? —
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни —
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!
Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? —
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни —
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!
Несломените вишневи цветчета на носталгичния спомен тук мигновено извикват в ума окапалите цветчета на праскови (гл. 23), балсамина и нар (гл. 27) — образ на будещата носталгия мимолетност в „Сън в алени покои“.
Тъгата от раздяла (离愁), тъй дълбоко пресъздадена в глава 98 („Душата на клетата Вишнева Перла в Небето на скръбна разлъка се връща / Сълзите на болния Камък вълшебен в Земята на мъка любовна се леят) е ключов лайтмотив в друго дебеляново стихотворение, наречено „Елегия“:
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш пo е свята,
защото трябва да се разделим.
За да приключа краткия обзор на културата на носталгията, бих си позволил да приведа едно стихотворение от съвременния ни поет Пеньо Пенев (1930–1959), чиято изумителна скръб внушава на читателите чувства, сродни с ония от песента на Лин Дайю при погребението на цветчетата (гл. 27, вж. по-долу) или стиховете ѝ върху копринените кърпи (гл. 34, вж. по-долу), или жалейната песен на Баою към „Девата на ружите“ (Цин-уън):
Пътека
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът — сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека…
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка — и ето го края! —
Извървяна е тя, извървяна…
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко… и всичко загубих —
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш — така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. —
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.
Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти — прецъфтява,
туй, което се ражда — умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.
…Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана…
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна…
Песен на Лин Дайю при погребването на цветчетата
Цветчетата капят, нагоре политат
и застилат небето летейки,
румянецът гасне, ухания секват
но някой едва ли жалее ги!
Из въздуха пухчета върбови хвъркат
и нежно в беседките слитат,
ресите им капят, гальовно се стелят,
в завеските везани влитат.
Пролетта отминава, девойка тъгува
дълбоко в покоите денем,
печалните чувства в душата преливат —
не знае къде да ги дене.
А после, с мотичка цветарска в ръката,
покоите тихо оставя.
Нима по цветчетата паднали в пътя
да стъпва сърцето ѝ дава?
Върбoвите вейки, шушулките брястови
тъй неповторимо ухаят!
Какво от туй, дето цветчетата прасковни
и сливни отлитат накрая?
Напролет ще цъфнат и благоухаят
и сливи, и праскови пак,
а утре в девичите тихи покои
кой знае ще има ли някой?
На третия месец гнездата изплетени
ухание пролетно леят,
но ластовиците ей там над гредите
така безжалостно пеят.
Щом нацъфтят догодина цветята,
те отново сред тях ще кълват,
но когато си тръгна ще пустеят гредите
и ще паднат гнездата от тях…
Във всяка година дните са само
триста и шестдесет,
ала вятърът реже и скрежът разсича
всяко чисто сърце.
Тая пленително светла омая
колко дълго могла би да трае?
Някое утро тя оттук ще отплава
към места, дето никой не знае.
Тия живи цветчета очите ни радват,
щом окапят — изчезват безследно…
Край скалата скръб непосилна убива
тая дето цветята погребва.
Тя сиротно копае с мотичката лека
и сълзите ѝ скритом се ронят
по оголени клони — дето капне сълза
появява се кървава рана.
Кукувицата млъкна и вече не пее
небосклонът във здрача чернее,
и мотичка нарамила тя се прибира,
и затваря след себе си дверите.
Изумруден светилник стените огрява,
първи сън я отнася във тихи предели,
трополи по прозореца хладния дъжд;
не е стоплена още постелята…
Но каква ли неволя в духа ми
горестта ми е тъй умножила?
Пролетта отминаваща жаля
и за нея гневя се без сила —
че внезапно пристига жалея
и се дразня, че тъй отминава,
после пак без предвестие идва
и си тръгва в глуха забрава.
Снощи късно оттатък стената на двора
някой пееше песен печална —
туй душата на цвете ли беше
или птича душа се обади?
Но душите на птиците и на цветята
рано-късно отлитат,
и без слово са птиците, а пък цветята —
от стеснение свити.
Две криле ей-сега да ми пораснат
как мечтая!
Подир тия цветчета нагоре да литна
на небето до края!
Но накрай небесата
ще намеря ли място за гроб на цветчета?
Най-добре да сбера в торба от коприна
благовонните техни останки,
и, загребала с шепи пръст неосквернена,
да зария тяхното очарование.
В чистота на света се родиха —
в чистота трябва да си заминат;
да потънат не ще позволя
в тая вада нечиста и тинеста.
Днес умирате вие — но имате мен
и в земя ви погребвам уханна;
ала моето тяло не зная в кой ден
ще погълне пръстта бездиханно!
Днес погребвам цветята и се смеят мнозина
че глупост ума ми тревожи;
ала зная ли някоя друга година
мен сама кой в пръстта ще положи?
Пак поглеждам навън пролетта как умира
и цветчетата капят полека —
сякаш красна девойка, достигнала старост,
да заспи се приготвя навеки.
Пролетта ще издъхне някоя сутрин,
ще се сбръчка лицето омайно,
ще окапят цветчетата, ще умре и девойката
и за тях никой няма да знае…
Стиховете на Лин Дайю върху стари копринени кърпи
1.
В погледа празен сълзите набрани
напразно да рукнат се канят;
скритом ги лея, без жал ги пилея,
за кой ли? — сама и не зная.
Кърпа от педя русалкина свила —
дар с благодарност приет,
за господаря неволна тъга
може ли да не навява?
2.
Захвърлени перли, зрънца от нефрит ,
безвестно се леят;
по цял ден за нищо желание — дните
без смисъл пилея.
Възглавето мокрят, ръкава росят
не смогвам да ги избриша —
да капят тогава и шарят на воля
бамбука гъстеещ !
3.
Перлите ронят се, нишка тъй дълга
нямам, та да ги нанижа.
Край чистата Сян по бамбука следите
вече почти не личат.
Край моя прозорец стройни бамбуци
хиляди сякаш се виждат,
но пъстротата от женски сълзи
чии ли очи по тях ще съзрат?
Любовта е сълзи
Дълбоко съм убеден, че по-дълбинните измерения на душата на един народ се разкриват дискретно, ала из глубины, най-вече в неговите сълзи. Поетизираната скръб е по-дълбока от поетизираната радост; епичното преображение на реалността в литература се заражда не в празника на суетата, а в плача и сълзите на народа. В това отношение величието на „Сън в алени покои“ е също безмълвно отразено в сълзите, пролени в романа, тъй като в своята нежна съкровеност те са подобни на тански четиристишия, разкриващи през взора на далечния читател видения с епична величественост. В българската литература има епичен роман „Време разделно“, който по много начини е сравним със „Съня“ — като разкритие, например, на поетическата география на българската душа и чрез своя език, който бих дръзнал да оприлича на поезия в проза, и чрез епическата си широта. Това е книга, в която „сълзите раждат светлина“, книга преизпълнена с поетическа носталгия.
В подобен смисъл по-дълбоките измерения на любовта също се разкриват чрез сълзите, а не чрез плътската похот, която може да гори и без любов. Сълзите в равна степен могат да се свържат и с женствеността и нежната любов. Неслучайно Цао Сюецин отрежда дара на сълзите не на Сюе Баочай, а на Лин Дайю — Вишневата перла разкрива склонността си да изразява любовта си чрез сълзи още преди въплъщението си в суетния свят като Лин Дайю. Любовта-благодарност и благодарността-любов разкриват същността си най-вече в „отплащането чрез сълзи“ (还泪). Действието в плачевната сага на „Съня“ се движи не от сантименталност, но съзерцателна поетическа чувствителност.
В много от собствените ми творби, в стих и проза, съм изповядвал подобна чувствителност при съзерцанието на скоропреходността — чрез любовта, красотата, носталгията и сълзите. Самият предмет на човешката красота — особено на женската красота — се преплита с безстрастната болка от раздялата, от мимолетността и от невъзможността да „задържиш“, наместо през сълзи да „съзерцаваш“.
По-старите българи, особено от поколението на нашите дядовци и баби и преди тях, притежаваха това твърде „китайско“ качество: когато обичат някого, те са в състояние да проливат сълзи на драгост, което ми вдъхва мисълта за душевната близост между някогашната, традиционната китайска и българска чувствителност. Наистина, в нашата поезия, народна и лична, ще открием много примери за това. Струва ми се, че в основата на такова чувство можем да открием друго чувство — много по-силно, макар и спотаено — носталгията, сиреч плачещата радост от завръщането е споена с носталгията чрез връзките на помненето и на едно интуитивно, боящо се предусещане за неизбежна бъдеща раздяла. Навярно същото чувство, накарало руския поет да възкликне
И стана безпощадно ясно
животът прошумя и отлетя.
е трогнало Цао Сюецин да напише първите „листи с горчиви сълзи напоени“ на първата глава на своя „Сън“. Това е чувството, че си изгубил, или скоро ще изгубиш някого безмерно свиден за теб. Помня как моята баба, навярно чувствувайки близкия завършек на живота си, при всяка възможност ми казваше колко много ме обича, при което сълзите ѝ неволно рукваха от уморените от старостта очи. Същото чувство ме поразява и мен всеки път когато прегръщам моите синове и дъщеричка и им казвам колко много ги обичам — чувство на непоносима носталгия и безбрежна любов към всеки мимолетен миг от живота ни заедно (вж. Една обикновена вечер). За мен това, че Цао Сюецин е имал същия подтик да пише, е поетична истина — водили са го именно огромна любов и носталгия за миналия живот и за хората, които несравнено е обичал в сърцето си. Огромната разлика между един обикновен лирически поет и Цао Сюецин е, че геният на последния е разпрострял чувството си отвъд своето семейство и е обхванал с него цялото китайско общество, като е създал сън по-прекрасен и от най-красивия спомен. Оттук тръгва величествената значимост на „Съня“ и на историята, която той разказва.
Един особено красноречив момент в „Сън в алени покои“, който ми подари трогателно проникновение в душата на китайската жена, е мигът, когато Лин Дайю за пръв път влиза в имението на баба си по майчина линия, старата госпожа Дзя. Ето как го описва Цао Сюецин:
„Още щом стъпи в залата, Дайю видя две слугини да поддържат старица с коси, бели като сребро, която идеше насреща ѝ. Дайю се досети, че това е баба ѝ, и понечи да коленичи с поклон, ала старицата я изпревари и я взе в обятията си с думите „Златно мое дете!“ — и от сърце се разрида. Никой от стоящите наоколо не можа да удържи сълзите си, самата Дайю плачеше неудържимо.“ (Глава 3).
В същия този миг сълзите на радостта от срещата след раздяла са едновременно и сълзи на носталгичен спомен за миналото.
Друга страна на носталгията е чувството за безусловна и вечна принадлежност. Това най-добре личи при първата среща между Дзя Баою и Лин Дайю:
„След като се нагледа, Баою с усмивка рече:
— Та аз съм виждал тази сестричка!“
Същото чувство се е зародило и у Дайю при тая първа среща:
Щом го зърна, Дайю силно се изненада и рече в сърцето си: „Колко странно изглежда! Струва ми се, че някъде съм го виждала този момък, тъй познат е на очите ми!“
Тяхното взаимно чувство е твърде чуждо на сегашния свят, твърде идеалистично, твърде неземно, за да бъде разбрано всред всекидневната суматоха на алените покои. В едно мое ранно есе излагам сродни прозрения, родени от древнокитайската поговорка „Срещата е начало на раздялата“:
„Каква дълбока и философска тъга обзема сърцето при тия думи! Ако внимателно се замислим над смисъла на думата „раздяла“, ще открием, че афоризмът не само внушава началото на един процес, но и самия му завършек, понеже началото на раздялата е вече самата раздяла. Ето защо когато двама души се срещат, те вече са се разделили.“
Срещата на Баою с Лин Дайю постепенно поражда у него копнеж да бъде вечно с нея. И все пак тази среща не ще доведе до телесното, еротичното, родопродължаващото желание от мира сего.
„Срещата на две тела никога не е среща, но само докосване, което времето разкъсва скоро след като се е случило. Тези тела обаче пребъдват в самотата си дори по време на взаимната си среща, вървейки през зреещата ръж житейска. Те може и да се опитат да избягат от самотата си през огъня на страстта, но самият този опит за бягство завършва неизбежно с друга, още по-бедствена самота, която стига или до себеразрушение от отчаяние, или до разрушение на другите чрез разврат. За ония, които предпочитат да общуват с другите като тела с телата, е неизбежна пълната духовна самота, рано или късно.“
Дзя Баою среща Лин Дайю тъй както душа среща душата — тук, в техните неволни „спомняния“ за „предишна среща“ отново чуваме гласа на Камъка и Перлата, които са се разпознали и са се срещнали повторно в прозорливото копнение за вечно съединение, което е непостижимо в тоя свят. В тоя свят подобен копнеж е началото на неизбежна трагедия. Точно тук е заложена първата стъпка към трагичната следа от сълзи, която оставя след себе си любовта във великия роман на Цао Сюецин. Ранимостта на Лин Дайю и сълзите ѝ при нейната първа поява на сцената са все намеци за ранимостта на копнежа за вечност в Баою и, въобще, във всяко нежно човешко сърце. И колкото е по-наситен този копнеж, толкова по-силна е и болката.
От тази болка се раждат и сълзите на любовта. Лин Дайю, феята на сълзите, плаче често, ала не от слабост, но от извънредна изтънченост при съзерцаване на минало и бъдеще. За Дайю сълзите са неотделима част от небесната любов в един покварен земен свят. „Любовта“, която носи наслаждения, а не сълзи, е онази, към която се стремят хора като Сюе Пан. Любовта е сълзи по същия начин, по който животът е мимолетен и всяка плът изтлява в смъртта. Сълзите са безсмъртен еликсир за любовта и тя се превръща в трагедия единствено когато някой я счита единствено за задължителна наслада.
„Лин Дайю плаче често. На пръв поглед, любовта между нея и Дзя Баою се отличава със сантименталност, ала в дълбините си тя е изпълнена със значимост. От всички любовни взаимоотношения, описани в китайската литература, тази е най-значимата и най-богатата с културни конотации. Всички разговори и спречквания между двамата, особено когато тяхното общуване става чрез поезията, са преизпълнени със значимост. Двете най-забележителни поеми в „Съня“ са „Погребението на цветчетата“ от Лин Дайю и „Жалейна песен за Девата на ружите“ от Дзя Баою“ (Лиу Дзайфу, § 24).
Усилията на любовта могат да се оприличат на усилията на копринената буба; сълзите на любовта са подобни на капките на топящата се свещ — коприната на бубата свършва едва със смъртта ѝ, а любовта гори дотогава, докато сълзите на свещта-живот стопят последната докрай.
Страниците на българската литература изобилствуват със случаи на трагична любов. Подобно историята на Баою, всичките любови на българския певец на носталгията Дебелянов свършват печално: жените, които той обича, или умират млади, или не отвръщат на чувствата му. Ето един чудесен пример за плач поради неизбежната раздяла с любимата жена — дебеляновата „Елегия“ (продължена от по-горе):
„В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален —
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!“
— О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай — пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. —
Аз искам да те помня все така…
Друг велик български поет, Пейо Яворов (1878–1914), който може да бъде наречен най-великият певец на трагичната любов в българската литература, е влял в множество свои стихотворения кръвта на страдното копнение за любовта, която на този свят е неосъществима (вж. например стихотворението му „Нощ“). Любовта действително е сълзи, дори когато е изпълнена с трепетна надежда — ето последният куплет от стихотворението на Яворов, посветено на първата му среща с Лора, втората голяма любов на живота му („Благовещение“):
Душата ми тъгува и мълчи,
о сълза, о дете,
душата ми бленува и мълчи —
и тихо капят сълзи от очи:
аз слушам празнично тържествен звън
през утрен сън — уви, през сън…
Дори в лирическата яворова поезия страхът от ранимостта, от слабостта и съзнанието за невъзможността на вечната любов, се осезават силно: в „Две хубави очи“ например възхитата на поета е помрачена от тревогата, че красотата и чистотата могат да станат плячка на грях и срам (срв. със стихотворението по-долу: „Не знам защо…“):
Две хубави очи. Душата на дете
в две хубави очи; — музика — лъчи
Не искат и не обещават те…
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли!
Страсти и неволи
ще хвърлят утре върху тях
булото на срам и грях.
Булото на срам и грях —
не ще го хвърлят върху тях
страсти и неволи.
Душата ми се моли,
дете,
душата ми се моли…
Не искат и не обещават те! —
Две хубави очи. Музика, лъчи
в две хубави очи. Душата на дете…
Тук се доближаваме плътно до друг един „психологически комплекс“ на Баою, произтичащ от неговия (а всъщност, авторовия) особен философски естетизъм и духовната му поетическа чувствителност. И тази философия е вкратце изразена в следните негови думи:
„Костите и плътта на жената са сътворени от вода, а тези на мъжа са направени от кал — заявява Баою. — Когато видя жена, аз чувствувам радост и отрада, когато срещна мъж, от него се носи отблъскваща смрад.“ Не без ирония тези думи описват някои от увлеченията на Баою по подрастващи младежи и млади мъже, въпреки което бих искал да се задълбоча във философската естетика на това негово убеждение.
Красотата е мимолетна
Запленеността на Баою от женската красота може да бъде разглеждана както в естетическа (т.е. поетическа) светлина, така и в еротичен план —последният ракурс е ясно представен в обясненията на феята Дзинхуан (в английския превод: феята Разочарование, вж. глава 5). Както споменах по-горе, „отмъщението“ срещу мимолетността чрез отдръпване от света в естетическо отшелничество е път, избран от аскети и поети в историята. Красотата е нещо повече от живота, — подобен естетически идеализъм е особено присъщ на друг български класик и благороден поет на краткия разказ, Йордан Йовков (1880–1937). В творбите му мимолетността на красотата — и женската, и мъжката, — се уравновесява от абсолютната ценност, която той ѝ приписва. От друга страна, сама по себе си, никоя естетика никога не може да разреши въпроса за осъдената да се превърне в слуз и прах човешка красота. Призванието на красотата в очите на поета е тя да пребъдва довека — това е поне философията на Баою докато живее в градината „Величествени гледки“. Ето защо обезсмъртяването на красотата чрез изкуството е само предвкусване на обезсмъртяването ѝ в религията, обърнато наопаки: в изкуството красотата е безсмъртна поради нейното чисто естетическо съвършенство; в религията безсмъртието е корен и предусловие за истинската красота, докато лъжовната красота е оная, която иска да обезсмърти изкуството. В християнската естетика, независимо с каква велика красота е надарен един човек, то е „като трева; като полски цвят — тъй цъфти той: понесе се над него вятърът, и няма го, и мястото му вече го не познава“ (Псалом 102, ст. 15–16). Умът на поета, устремен към красотата, би могъл да се посвети както на висшите сфери на естетиката, така и на небесните области на духовното просвещение. Тези два вида съзнание понякога се вплитат в изкуствена борба: дали Цао Сюецин е искал завършекът на „Съня“ му да отведе в едната или в другата област, на възвишената естетика, пред която земният ум немее, или религиозното осъзнаване на безсмислието на земната скоропреходност — това е маловажно, тъй като корените и на едната, и на другата „стратегия“ са заровени в самото копнение да направиш красотата, заедно с живота, безсмъртни! И може би тайнството на изкуството е точно в това, че то едновременно скрива и разкрива тайнството на религията – тайнството на жаждата за безсмъртие.
Китайската литературна култура притежава именно такава ненадмината естетическа природа и тя, навярно, единствена от световните култури е създала предусловия за раждането на гений на красотата като Цао Сюецин. Геният му е толкова могъщ, че не бих могъл да си представя как подобен мощен ум би могъл да се роди извън царството на древната китайска литературна цивилизация. Вън от пределите на тази историческа, величествена Градина, дори гениален творец като Цао не би могъл да овладее четката, написала великия му „Сън“ — извън китайската литературна цивилизация неговата ръка би останала ръка на гений, ала без естетическата и литературна четка, която би била достатъчно величествена, за да послужи на поетическия му гений. Същото отбелязва и Ли Чъндун в „Изследвания върху Сън в алени покои“:
„Духът на цялата тогавашна култура е бил съсредоточен в семейство Цао, а всичката душа на това семейство се е съсредоточила в един негов член: Цао Сюецин. Ето защо едничък Цао Сюецин е проникнал с духовния си взор във всички кътчета на душата на благородническото общество от неговото време.“
В „Сън в алени покои“ сълзите на любовта и носталгията заради скоропреходността на всичко на света са съединени в опечалено възхищение от женската красота. Точно такова поетично описание намираме при въвеждането на нашата „фея на сълзите“ Лин Дайю в действието на романа:
Две вежди като лък извити и леки като дим —
сключени, ала не смръщени;
две пълни със стаени чувства хубави очи —
усмихнати, ала не весели;
в държанието — скръб, която вее
и от трапчинките на бузите ѝ,
а в чара ѝ по-горка проличава
на всички дни горчивата ѝ болест.
В сълзите ѝ звезди блещукат тихо,
В диханието — полъх от въздишки.
Притихне ли — цветя прекрасни сякаш
в покойните води се отразяват.
А тръгне ли — тогава сякаш крехка
върба вечерен повей полюлява.
(глава 3)
Такава безподобна красота, оросена със сълзи, неволно вдъхновява и чувство на несравнима ранимост и мекота. Лин Дайю е замислена от Цао Сюецин като висш образец на красота:
С дарования и хубост несравнима
на тоя свят дойде Пинър[5],
в ухание обгърната недоловимо
сиротна тя покоите напусна.
Преди докрай да стихнат още
неутешимите ѝ хлипания
окапаха цветчетата, погребаха земята
и сепнатите птици отлетяха.
После, това се внушава заобиколно и от стиховете, които натъжават Дайю до плач:
При все, че си красива като цвете
като вода годините текат…
Водите текат и окапват цветята
без капчица милост и двете…
Водите текат и цветчета се ронят
пролетта заминава далече —
от човешкия свят до небето.
(края на глава 23)
В този свят наблюдаваме как красотата повяхва тъй бързо, че без човек да е пророк или поет, той неизбежно въздиша по отлетелите години на своята младост. Това чувство е толкова всеобщо, че вероятно е заквасило в една или друга степен всяко изкуство, религиозно и светско.
За да не се разпростирам излишно, ще поговоря за две най-общи разновидности на женска красота: опияняващата и възвисяващакрасота.
Опияняващата красота разпалва искрите на еротични трепети и е инстинктивно утвърждаваща; тя рядко причинява сълзи от скръб по отлитащото време в очите на поетите — в своята наситена телесност, макар и само във въображението ни, тя противостои дори на Времето, което изменя всичко. Еротическата ѝ сладост притъпява всяка скръб. Този вид красота е като виното — и в равна степен символизира „утвърждаването на живота“, ако ми простите този изтъркан израз. Тази красота много рядко се поетизира от благородната четка на поети като Цао Сюецин. Дори когато е възпяна извънредно изящно, това служи единствено за да потисне съзерцанието и да изведе на преден план сексуалното удовлетворение.
Противоположната ѝ разновидност — възвисяващата красота — е възпяна като извор на небесно вдъхновение. В действителност, нито едната, нито другата могат да се открият в чисто въплъщение на този свят, но днешният свят е станал дотолкова плътски и непоетичен, че опияняващата красота е задушила с вездесъщието си и последните представи за възвишена красота. Но именно последната е въздигната на недостижима поетична висота от Цао Сюецин. Това е още една причина Лин Дайю да не може да бъде друг, освен трагически персонаж. Природата ѝ да пролива сълзи като въплътена Вишнева перла я обрича да стрелите и нападките на свят, в който красотата може да бъде притежавана, използвана за наслаждение и захвърлена, когато повехне. Струва ми се в цялата човешка история това е една от причините жените толкова често да се явяват играчки на мъжете — един толкова благороден поет като Цао Сюецин, или Дзя Баою, или даже дон Кихот де Ламанча никога не би простил подобно „кално“ поведение на мъжете. Вярвам, че това е една от причините за „женския комплекс“ (女儿观) на Дзя Баою: мъжете са направени от толкова тежка кал, че само чистите жени — чисти като водите на планински ручей — биха могли да умият тази мъжка кал, а тях да превърнат в човешки същества, достойни за благоуханието на красотата.
В българската и европейската поезия има много примери за пламенни души като Баою. Първият пример, който ми идва на ум, е едно стихотворение на Сергей Бехтеев, посветено на руската жена, навярно защото то онагледява мисълта ми съвършено. Неслучайно Бехтеев е наречен „поет на руската скръб“:
Възпявам таз, що страшен кръст
на плещите си кротко взе,
и с нас по трънения път
с покорна доброта пое.
Възпявам таз, що окриляваше
за подвиг доблестни мъже,
на смъртен бой що благославяше
последните си синове.
Възпявам таз, що и сред свинства бясни,
в вертепите на зло и смрад
на майчинството образа прекрасен
опази от всеобщия разврат
що и в отчаяно страдание,
с децата си се приютяваше
в затвори каменни, землянки,
в пустош и урви оцеляваше.
Тебе възпявам, пея теб без отдих –
сестрица… дружка… майка и жена!
Теб мила, чиста, свята, родна
до гроба вярна теб една!
Задавен в сладостна тревога,
облян в сълзи, пред тебе падам
и твойте изранени ноги
целувам с вяра
и отрада!
В подобен дух друг наш изтънчен поет, Димитър Бояджиев (1880–1911), самоубил се заради несподелена любов, е създал стихотворението „С дълбока нежност“, чийто последен куплет изразява същото възхищение пред любимата жена, ведно с чувството за собствена „тъмнина“ — или „калност“ — което неведнъж изразява и сам Дзя Баою:
С дълбока нежност гледам те в очите,
целувам ти ръцете — и тъжа,
че може би в безплодната лъжа
на думите, тъй бледни, тъй изтрити,
ти няма да откриеш, о жена,
как аз те любя в мойта тъмнина!
Колкото по-възвишени са чувствата на поета, толкова по-чист е образът на женската красота в сърцето и мислите му и толкова по-далеч е той от „бесните свинства“, в които мъжката похот тласка женската красота. Подобно преклонение, разбира се, не е религиозно по същността си; вярвам, че то е някак си вкоренено в нашите чувства към нежния пол като наши „сестрици, дружки, майки и жени“, чувство, което китайците наричат „семейна любов“ (亲情). Семейната любов се разглежда като по-възвишена дори от първата любов, от еротичната любов и от всякоя друга проява на чувственост, която може да носи името „любов“:
„Семейната любов е пробен камък; всяка друга любов между мъжа и жената, в която семейството е извън играта, е неистинска. Любовта получава своето освещение в семейството [което тя е призвана да създаде] — семейната любов е най-висшето постижение на любовта. … Затова и семейната любов е ‘сладката роса’ на човешкия род, дар от Небето; точно затова и след като Вишнева перла ‘се наслаждаваше на най-чистите есенции на небето и земята и се поеше с благодатната роса [и] вследствие на това се откъсна от утробата на храста… тя прие вид на човек — превърна се в прекрасна девойка’. ‘Интимната дружба’ между Баою и Дайю, също като дружбата между ‘най-близки дружки’, превишава всички граници на светската любов и се преобразява в семейна любов, подобна на обичта между брат и сестра, защото именно такова кръвно родство няма разкъсване. Фактически отношенията между тези два ‘нефритени камъка’ отразява исторически достоверната любов между мъжа и жената в едно семейство, която е чувство, старо като света. Семейната любов не е просто любов — тя е повече от любовта. Тя е вечна и неизменна. Любовта между мъжкия и женския пол не е вечна, но семейната любов — тя едничка продължава вечно. И само когато семейната любов съществува, то и любовта между мъжа и жената може да стане безсмъртна“ (悼红, 23)
Семейната любов е всеотдайна и в християнството освещението ѝ произтича от всеотдайността — всеотдайността преодолява не само повяхването на красотата с времето, тя преломява и ядката на екзистенциалната индивидуалност=отделеност на тоя свят — себичността (егоизма) — и освещава човешките взаимоотношения с непреходността на истината. Ако един мъж не може да обича една жена с такава всеотдайност, то неговото възхищение от красотата ѝ е мимолетен каприз и онова, що той нарича „любов“ в разкрасеното си „кално“ плътско похотение ще изчезне дори по-бързо от самата женска красота.
В някои мои литературни есета и поеми размишлявам върху красотата и особено — взаимоотношенията между красота и похот. Забелязал съм, че красотата най-често се свързва с възвишената нужда от съзерцание, докато похотта е неизбежен другар по легло на волята, особено на волята да притежаваш, вместо да съзерцаваш и възпяваш красотата. Поетът и животното често пъти си оспорват едно и също човешко сърце и обикновено то е сърцето на мъжа. В това отношение прозрението на Баою още в детска възраст, че мъжете са от кал, а жените – от вода, притежава особена психологическа дълбочина. Тези двойки – калта и волята да обладаваш от една страна, и водата и съзерцанието от друга — са от главно значение за да разберем вътрешно противоречивите нагласи в мъжката душа, които едновременно привличат и отблъскват Баою и в същото време неговата собствена ненаситна похот да съзерцава женската красота. За да се избави от последната, той често се нуждае от чистите води на увещанията на Лин Дайю.
„Когато Дзя Баою пише стиховете:
ти осъзнаваш,
аз осъзнавам
със сърце постигаме
с ум осъзнаваме
но да постигнеш
чрез непостигане
това е истинско
умопостигане
да го постигне щом
и ум не може
значи намерил си
где крак да сложиш
Лин Дайю незабавно поправя твърдението му, като отговаря в стих:
ако пък нямаш
и где да стъпиш
то в чист живот си
навлязъл вече.
Единствено чрез непрекъснато бродене и скитане човек може да унищожи жаждата за обладание и да избегне капана на славата в тоя суетен свят. … Жаждата да притежаваш и амбициите винаги стесняват кръгозора на човека. Въпреки мъжката си природа, Дзя Баою се опитва да отстрани от себе си желанието и да разшири кръгозора си под ръководството на Лин Дайю. Тя всъщност е богинята, която води Дзя Баою напред по пътя му.“ (Лиу Дзайфу, § 30).
А ето какво пиша в есето си „Есе за човешката красота“: „… ние нямаме очи за красотата; ние сме пленници на хаотичното чувство, на сладострастната безумност да искаме да обладаваме красотата с телесните си сетива, с най-срамните си чувства — би следвало да се боим дори от най-плахия порив в тази посока (да обладаваш), дори от най-първото движение в сърцето ни, насочено към придобиването на другия за себе си — в това движение вече е засята силната омраза, която сетне разделя.“
Вярвам, че това е имал предвид и Дебелянов с думите: „и любовта ни сякаш пò е свята, защото трябва да се разделим.“ Опасността, която грози красотата в един несъвършен свят, е скрита именно в неспособността на сътворените от кал мъже да я съзерцават с погледа на Баою или Дон Кихот. В свят, отровен от похот, самата красота изглежда отровена (или действително е отровена):
„Красотата си дължа на милостта Божия — казва Марсела в романа „Дон Кихот“. — нито съм я искала, нито съм имала право на избор. Както пепелянката не може да бъде обвинена заради отровата, която носи в себе си, защото тя ѝ е дадена от природата, така и аз не мога да бъда упреквана заради красотата си.“
Препоръчвам ви да прочетете цялото изложение на тази превъзходна „теория на красотата“ в четиринайсетата глава на „Дон Кихот“ — няма да бъде трудно да се направи паралел между нея и покайното възхищение от красотата у Цао Сюецин (срв. Лиу Дзайфу, пос. съч.) и донкихотското възхищение у Сервантес от свещената красота.
„Днес е твърде рядка красотата, която не е слепена с похотта“ (Петко Хинов, „Есе за човешката красота“). Тази мисъл е сродна с увещанията на феята Дзинхуан към Баою в 5-та глава на „Съня“:
„Колко знатни и богати домове във вашия бренен свят — зелените прозорци, посещавани от месечината и вятъра[6] или озарените от димен заник красни покои[7] — са опозорени и осквернени от вонящи на похот богати младежи и от развратни жени. Което е още по-противно, колко много са от древност до сега разпътните синове, които до един се оправдават с думи като: „Наслаждавам се на женската красота, но се пазя от разврат“, или пък: „Храня любовни помисли, но не се подхлъзвам в любодейство“! Това обаче не е нищо друго, освен разкрасяване на неправдата и прикриване на порока. Да любиш женската красота — това вече е разврат, а да се предаваш на любовни помисли е още по-голям разврат. До среща в планината У и до насладата от облаци и дъжд[8] се стига именно по пътя на „насладата от женска красота“ и от задълбочаване в „любовни помисли“ (подч. мое).
Това извънредно реалистично и психологически достоверно обяснение на връзката между красотата и похотта е придружено от едно-единствено изключение в „Съня“ — Лин Дайю. Нейната красота е толкова извисена над всеки плътски образ на похотта, че вдъхва единствено възхищение, дори благоговение. Дори красотата на Мяою, която е монахиня, е способна да предизвика сладострастно въжделение в мъжката душа, ала по отношение на красотата на Лин Дайю в целия роман няма и сянка от сладострастен мотив или нотка. За нейната красота може да се каже следното:
„Вярвам, че ако един красив (тялом) човек се потруди над чистотата на душата си, неговата красота ще престане да възбужда похот, бидейки оцеломъдрена и одухотворена тъй, че да може да подбужда словесните същества единствено към преклонение и благоговение пред техния Творец — Словото. Прекрасен образец за това имаме у светата княгиня Олга. Вярвам, че красотата може да достигне до такава степен на духовна извисеност, че да не изтръгва от човешкото сърце безумните вопли на сладострастието.“ („Есе за човешката красота“)
Когато съзерцаваме красотата на Лин Дайю, у нас тя предизвиква не пожелание, а сълзи. Опитах се да уловя това трагично чувство за красотата в стих, който просто изразява по различен начин сантименталната философия на Ричард Линтън в разказа „Непоправимия девственик“:
Не знам защо, но красотата
тъй често ме разплаква —
прекрасно е лицето, което не смея да докосна,
пленителна усмивката, на която не смея да отвърна…
При все това не знам защо
такава хубост ме изпълва със сълзи…
Нима я жаля за тъй бързия ѝ залез?
Зарад годините, що неизбежно
на прах ще сторят нежната ѝ хубост?
Заради гроба, който в кална слуз
превръща тая лъчезарност?
Нима оплаквам лесно предвидимото ѝ
слугуване на грях и на пороци?
Не знам защо, наистина не зная
как хубостта тъй лесно в мрака се потапя…
А ето как Ричард Линтън разсъждава за женската красота в „Непоправимия девственик“:
„ – От детските си години винаги съм вярвам, че хората, особено ония, на които Небето е дарило красота, са някакви избраници на тоя свят. Винаги съм се възхищавал на красотата, но и винаги съм се боял да я доближа, да я докосна, да я допра дори. За мене красивият човек е божие чудо, небесен вестител с особено послание към света.“
После, описаното в края на разказа отношение на Линтън към момичетата и женската красота е много сходно с „женския комплекс“ на Дзя Баою:
„Защото освен че сте философ, Вие сте и поет. Не можете да се допрете до красотата. Смятате себе си за нечист, за недостоен. Красотата, според Вас, е нещо божествено и свещено. Ето защо, считайки себе си за недостоен за нея, Вие се скърбите дълбоко, когато виждате как някакви хищни същества не само я докосват, но я опетняват и разкъсват и поглъщат, същества, у които красотата не пробужда нищо, освен похот да я употребяват и алчност да я притежават!“
Заключение
Едно литературно съпоставяне между културата на носталгичното съзерцание на живота, плачещата любов и красотата, вдъхновяващ тъга заради обречеността ѝ в тоя свят, в Китай и България, едва ли би могло да се изчерпи дори в малка степен в рамките на това есе. Тук аз съвсем бегло докоснах отделни предмети, които присъствуват ярко в китайската литература и особено в поезията; опитах се да ги свържа с малък брой представителни класически произведения на българската литература и някои други източници, включително собствените ми скромни творби. Не би било твърде подвеждащо, ако в заключение кажа, че носталгията и поетически изтънченото чувство за живота не са най-силната страна в българската литературна култура — култура, която е била обезсилена в течение на няколко столетия, направила е опит да се върне към себе си и да се извиси до равнището на класичност за по-малко от век след националното ни освобождение (1878 г.) — изтънчеността на китайската литература е съдба на много малко световни литератури.
Носталгията е вкоренена във и дълбоко свързана с поетичното чувство за Време и Живот; тя е изострена чувствителност към краткостта на живота и мимолетността на красотата. Силата на съзидателната и възпоменаващата носталгия е право пропорционална на поетичната чувствителност на личността — колкото по-чувствителен е един поет, толкова по-силно е чувството му за преходност на света около него и за ненадеждността на всичко на тоя свят. Едно от най-значителните измерения на носталгията е именно чувството за повсеместен упадък и неумолима преходност. Гений с такова чувство, Цао Сюецин е бил в състояние да създаде един смайващ и завладяващ образ на своето време и своя народ, с неговия живот и култура. Нещо повече, като поет с най-висши дарования, той е успял да обезсмърти, с набитото око на вещ поет, всекидневния живот в императорски Китай, ведно с неговите преобладаващи особености; заедно с това, успял е да покаже най-аленото в аленото общество — животът и мечтите на най-образованите и изтънчени представители на китайската семейна култура: китайските девици и жени, макар и в границите на една голяма по обем книга.
Културата на носталгията, съхранена в романа „Сън в алени покои“, не е изучена все още в дълбочина. Вярвам, че тя е толкова дълбоко свързана с класическата китайска поезия и мислене, че заслужава не едно изследване, но цяла библиотека с изследвания, чиято цел би била да разкрият и изучат дълбочините на китайската душевност в контекста на славната ѝ поетическа традиция и величествения ѝ потенциал за съзерцание и преобразяване в изкуство дори на най-трагичната красота на преходността в нашия свят.
Използувана литература
- Boym, Svetlana, The Future of Nostalgia, Basic Books, 2001
- Cervantes, Miguel de [Saavedra], Don Quixote Complete, Translated by John Ormsby [http://www.gutenberg.org/cache/epub/996/pg996-images.html, accessed on 09/09/2015 15:57]
- Edwards, Louise P., Men and women in Qing China: gender in the Red Chamber Dream – Leiden ; New York ; Koln : Brill, 1994
- Harrison, Robert Pogue, Gardens: An Essay on the Human Condition. The University of Chicago Press, 2008.
- Hinov, Petko Todorov, English Poems (Collection One, 2009—2011)
- Hinov, Petko Todorov, On Human Beauty [in Bulgarian, https://petkohinov.com/?p=663, accessed 11/09/2015 16:07]
- Hinov, Petko Todorov, One Ordinary Evening
- Hinov, Petko Todorov, The Incorrigible Virgin, a story
- Hinov, Petko Todorov, When Two Meet
- Ispirescu, Petre, Legende sau basmele românilor, adunate din gura poporului, București, 1882, pp. 1—10
- Kang, Sang Deok. Tennyson’s Lyricism: The Aesthetic of Sorrow. Denton, Texas. UNT Digital Library. http://digital.library.unt.edu/ark:/67531/metadc278413, accessed September 2, 2015.
- Li Wai-yee, Full-Length Vernacular Fiction, quoted in Approaches to Teaching “The Story of the Stone (Dream of the Red Chamber)”, edited by Andrew Schonebaum and Tina Lu, Modern Language Association of America, 2012, p. 5
- Lin Yutang, My Country and My People, 北京:外语教学与研究出版社,
- Liu Zaifu, Reflections on Dream of the Red Chamber, Cambria Press 2008. / 刘再复《红楼梦悟》(增订本),生活·读书·新知三联书店2011
- Unamuno, Miguel de, Tragic Sense of Life, Dover Publications, NY, 1954. See Ch.III, Hunger for Immortality.
- Wagner, Tamara S., Nostalgia and the Victorian Novel, National University of Singapore / University of Cambridge
- Wilson, Janelle L., Nostalgia: Sanctuary of Meaning, Rosemont Publishing & Printing Corp. 2005
- Zhou Ruchang, Ronald R. Gray, Mark S. Ferrara, Between Noble and Humble: Cao Xueqin and the Dream of the Red Chamber, Peter Lang Publishing, Inc., New York, 2009.
- Библия и носталгия, [http://www.ansya.ru/health/bibliya-i-nostalgiya/main.html, accessed 21/08/2015 09:50:57]
- Кирова, Милена. Жива вода (Сълзите и плаченето в поезията на Българското възраждане), [http://liternet.bg/publish2/mkirova/zhiva.htm, 8/3/2015 9:37 AM]
- 周汝昌,《红楼小讲》,北京出版集团公司,北京出版社,2011年。
- 孙艳秋:试解贾宝玉的爱红慕女情结。
- 悼红?怡红?贾宝玉在谁搜魂摄魄?[http://cul.china.com.cn/2011-04/06/content_4114267.htm, accessed on 09/09/2015 11:32]
- 潘重规,《红楼血泪史》,初版.一台北市:东大发行:三民总经销,民85
- 耿光华:人性的觉醒——论贾宝玉的女儿观,张家口师专学报(社会科学版)1994年笫1期
- 高阳说曹雪芹,联经出版, 2005, 154页
[1] В някои средновековни записки (напр. Джан Хуа, „Записки за всичко на света“; Жън Фан, „Записки за необикновени неща“) се срещат предания за русалките, живеещи в недостъпен град в Южното море, които тъкат драгоценна свила-коприна — ако от нея се направят дрехи, тях водата не ги мокри, бяла е като сняг, наричат я още „драконова свила“. Вж. също бележката към стиха на Сян’юн от 50-та глава („… в Морския град някой свилата взе на русалките“.)
[2] В поезията си девойките често назовават любимия си „господар“.
[3] „… на юг от слънцето живеят люде, високи седем чи, … с колесници от слонова кост те се спущат до морското дъно да дирят богатства, нощуват в обиталищата на морските русалки и там се сдобиват с техните сълзи-перли, понеже когато русалките плачат, сълзите им мигом се превръщат в перли, та ги наричат още сълзи-перли.“ (Гуо Сиен [дин. Хан], „Озарение на мрака“). Сълзите на любовта Лин Дайю сравнява по драгоценност с перлите-сълзи на морските русалки.
[4] „Изпъстрен от сълзи бамбук“ — вж. „Сън в алени покои“, т.1, с.319, бел.264. Лин Дайю прикрито изразява любовта си към Баою, сравнявайки я с любовта на двете царкини от Сян, Ъхуан и Нюин. В „Сказания за добродетелни и порочни жени“ (Лиу Сян) четем, че те толкова обичали мъжа си, че след като научили за смъртта му, плакали и сълзите им изпъстрили бамбука край река Сян, после се хвърлили в реката, за да се съберат отново с него. „ Двете му жени умряха в междуречието на Дзян и Сян — пише Лиу Сян, — затова народът им даде имената ‘царкини на Сян’“, а в народната памет Ъхуан и Нюин останали вечен пример за вярна до смърт любов.
[5] Прозвище на Лин Дайю
[6] Намек за романтичните любовни чувства на момичетата от бедни семейства.
[7] Намек за любовните влечения на момичетата от богати семейства.
[8] Изразите „среща в планината У“ и „облаци и дъжд“ заобиколно изразяват любовно сношение на мъж и жена. „Хуайуан, княз на царство Чу сънува при Гаотан, че имаше потайна среща и любовни отношения с фея, феята му рече: ‘Рабинята ти ще те срещне в планината Ушан… дене ще се явява като утринен облак, вечер като дъжд.“ (Увод към Гаотан-фу).