Непоправимият девственик
Автор: Петко Хинов Превод от английския оригинал: Петко Хинов

Това се случи през късната пролет на миналата година.
Цял ден бях полагал напразни усилия да напиша историята, поръчана ми от главния редактор на списание… хм, на списанието, за което работя. Безнадеждно беше. Крясъците на гларусите, далечните плисъци на синьото море и нетърпението ми взеха връх и повече не можех да се удържа в хотелската стая. „Стига за днес“, помислих си аз, сграбчих жилетката си, понеже вечерта обещаваше да бъде студена, и отърчах надолу по стълбището.
Както обикновено, поех по алеята, стелеща се по брега и изчезваща сред широк гъсталак от дръвчета и нацъфтели храсти с невъобразима красота. „Алея на влюбените“ — така я наричаха и не без причина. Тя не беше права, но се разделяше на по-малки пътеки, откланящи се напосоки, без особен порядък. Тъкмо това ме привлече натам, тъй като силно се нуждаех да се разхождам напълно сам сред цветните ухания на горичката.
Разходката ми не бе продължила и час, когато неочаквано дочух сърдития глас на момиче. Спрях. Росен ветрец откъм морето донасяше до мен тоя глас, който бе твърде ясен, за да го пропусна край ушите си.
— Обичаш ли ме въобще? — гласът на момичето кипеше от възмущение. Не можах да чуя отговора, който потъна в дъжда от горчивите ѝ укори:
— Добре, ти го каза! Защо тогава не… Грозна ли съм, какво ли? Да не би да съм…
Някои от думите ѝ се удавиха в шума на вълните и крясъците на чайките, тревожни като мен самия.
— Добре де, кажи ми тогава да не би да си обратен?!
Но можах да понеса такъв език. От опасение, че кавгата ще стане още по-неприятна, реших да се върна в хотела, да се изкъпя и да легна за сън. Разходката ми беше губене на време. Точно в тоя миг обаче чух ясен мъжки глас:
— Как смееш!?
Глас звънък, плътен, изпълнен с млада сила. В него се таеше странно спокойствие, независимо от гневните думи, които изрече. Последва тишина.
Вече бях поел обратно към хотела, когато тя се промуши между мен и храсталака, тъй близо, че бе невъзможно да не се докоснем при такъв бяг по тясната алея. Рамото ѝ нагло закачи моето. Навярно първом бе решила да не обръща никакво внимание на това, ала след две-три крачки тя промени решението си, спря рязко, извърна се и очите ѝ ме стрелнаха почти с презрение.
— Извинявайте! Нямах намерение да Ви съсипя разходката!
Бях твърде слисан, за да отговоря нещо, и когато най-сетне се възвърна способността ми да мисля ясно, момичето вече го нямаше. Запомних обаче чертите ѝ: прелестно лице с две големи, морскозелени очи. Рядка красавица! Дългата ѝ, чуплива коса бе кестенява и дяволито играеше по гърба ѝ, докато тя полека-лека потъваше в мрачината.
Тази ненадейна случка обаче се оказа само началото на нещо още по-необичайно.
След като девойката се изгуби от погледа ми, реших да продължа разходката си в предишната посока, допускайки, че младият мъж, когото тя току-що беше изоставила, не ще я сподири. Облякох си жилетката и се насочих към алеята, водеща към морския бряг.
Не успях да направя и десетина крачки, когато зърнах атлетичното му тяло – той бе наметнал небрежно якето си на рамо и вървеше към мен почти безшумно. Очите ни се срещнаха. Веднага отклоних поглед. Хубостта на лицето му бе шеметна. Не оная леснодостъпна красота от лъскавите корици на списанията. Красотата на младия мъж излъчваше благородство и подсказваше улегнал, мъжествен нрав. На пръв поглед го прецених като 24-25 годишен. Очите му бяха тъмносини, косите му мастилено черни. Бузите му бяха загорели от слънцето, а бръчиците в ъглите на очите му говореха за дружелюбен и мек нрав, неразвален все още от самочувствието, което подобна красота извиква.
Когато наближихме един другиго, му кимнах почтително – съвсем естествена реакция на очарователното му излъчване. От усмивката, с която ме осия, отново ме грабна оная обезоръжителна сърдечност, чието съществуване в днешно време често пъти съм отричал в спорове с приятели-писатели. Точно тази усмивка разпали у мен почти непреодолимото желание да заговоря непознатия мъж. Ала как?
Като журналист никога не ме е бивало. Поначало съм стеснителен, трудно захващам разговори с непознати. Главният ни редактор ме държи единствено заради историите, които пиша, понеже въпреки старомодния им стил, четат ги с интерес различни читателски кръгове. И макар тези истории да не се вписват в останалото съдържание на журнала ни, те представляват освежаващ контраст с останалите статии, които са по-търсени.
Преди да измисля как най-добре да заговоря младия мъж, неговият приветлив глас ме стресна:
– Каква приятна вечер, нали, господине?
Преди да помисля каквото и да било, отговорът ми излетя сам:
– Да, млади момко, имате пълно право!
– Съжалявам, господине, ако кавгата ни преди малко Ви е засегнала!
– Моля, дори не споменавайте това! Нищо не съм чул!
Ама че тъпа лъжа, си мислех докато казвах тия думи.
– Е… неволно чух няколко разгорещени думи – додадох с извинителен тон, понеже зачервените ми бузи вече издаваха „добрите ми намерения“.
– Не са нужни никакви извинения, уверявам Ви, господине! – на лицето му отново изгря усмивка с честния чар на сърдечната му топлота. – Всъщност, аз отчаяно се нуждая да поговоря с някого. Навярно бихте могъл да отделите мъничко от скъпоценното си време за мен?
Учтивите му обноски ме плениха – такава рядкост за млад човек в днешно време! Освен ако… не се опитва да ми скрои някакъв номер? Нееее… дълбоките му очи преливаха от несъмнена искреност.
– Амиии… – отвърнах с добре подготвено мънкане, – а дали наистина бих могъл да Ви бъда полезен?
– Първо нека Ви се представя, казвам се Ричард Линтън… Наричайте ме Ричард, моля!
– Аз съм Хан Пей – отвърнах му.
– Наистина ли? Щастлив съм да срещна човек с такова необичайно име.
– Е, нищо необичайно, просто име! – усмихнах се аз. – Добре тогава, Ричард, нека Ви предупредя от самото начало, че съм писател на кратки, а понякога и по-дълги разкази за едно списание и може да не Ви се понрави факта, че разговаряте с журналист.
– Не Ви вярвам, господин Хан! Хич не приличате на журналист, ама изобщо!
– Това комплимент ли трябваше да бъде, сър? – намигнах му аз и двамата се разсмяхме със смеха на отколешни приятели в миг на неподправена радост. В същия миг разбрах, че вече сме се сприятелили.
Ричард и аз поехме по алеята към брега. Неговите обноски бяха толкова непринудени, колкото и внимателни. Говореше на дълбоко британски английски с леко северена модулация. Тембърът му бе един от най-приятните, които някога съм чувал – в речта му имаше мелодичност, която, както по-късно установих, се дължеше на блестящата му дарба да пее. Той обаче никога не бе пял пред голяма аудитория.
И тъй, Ричард захвана да ми разказва за себе си.
– Първо, моля за извинение за грубия ми тон към моята при… хм, бивша приятелка. Изпуснах се неволно. Никога не го правя, грубостта ми е вътрешно чужда, особено към жена. Не зная защо Ви разказвам толкова мног оза себе си, г-н Хан… Чувствувам, че мога да Ви се доверя.
На това честно уверение кимнах със задоволство.
– Винаги съм преживявал трудности с момичетата. Вие чухте какво хапливо обвинение ми отправи Джени тая вечер. Обратен!… Какво за Бога… Ох, отново почвам. Но това е самата истина, г-н Хан. Тия феи не престават да ме ухажват! Бог ми е дал много дарби. Пея нелошо, пиша стихове, получих отлично образование, репутацията ми е безукорна и – обърнете внимание на това! – баща ми е много богат човек (и те винаги узнават това отнякъде). Ала семейството ми не ме приеме такъв, какъвто съм, затова се опитвам да изградя живота си без да завися от тях. И знаете ли какво – на 33 години съм вече…
Тук Ричард спря, забелязвайки с усмивка слисаното ми изражение.
– Да, г-н Хан. А всички мислят че съм някъде на 23. И още съм девствен.
Видях как страните му поруменяха в здрача при тия думи.
– От години се опитвам да си намеря приятелка. Проблемът е, че не мога да понеса начина, по който всички почват да се държат след време. Нямам предвид ония… ония момичета, които са като акули – с красиво лице и тяло като евтина повърхност, под която няма нито обноски, нито ум. Не, аз говоря за „истинските момичета“. Дори те не са нещо по-добро, когато работата дойде до секса. Искат го. Може би просто желаят да ме „обвържат“ така, както те го разбират, знам ли? Е, за мен подобно отношение е неприемливо. Само заради това вече нямам връзка с никого от предишните си състуденти. Не че девойките не ме привличат… като всеки млад и здрав мъж, те силно ме привличат. Но вътре в ума или сърцето ми има много по-силно препятствие.
– Какво искате да кажете? – попитах го. – Препятствие?
Тези думи породиха у мене срамно подозрение, признавам си го: „Ами ако наистина е…?“
– Никак не е лесно да Ви го обясня. Но вече се стъмнява и застудява, не бих искал да ви задържам повече – отвърна той.
Вече бяхме стигнали брега на морето и с прилива към нас вееше нощен ветрец.
– Заповядайте при мен в хотела – предложих му аз. – Ще вечеряме заедно.
– За мене ще е чест, единствено ако получа уверение, че по никакъв начин не злоупотребявам с личното Ви пространство и търпение – усмихна се той.
– Имате откритото ми уверение, млади момко!
Какъв беше този мистериозен мъж: това се чудех през цялото време докато се прибирахме. Наистина ли всичко това се случваше? Дали не беше някакъв номер, скроен от него и приятелката му, за да си отмъстят, че бях дочул неволно разправията им?
Когато вече седяхме край масата в хотелската ми стая, Ричард продължи пленителната си история.
– От детските си години винаги съм вярвам, че хората, особено ония, на които Небето е дарило красота, са някакви избраници на тоя свят. Винаги съм се възхищавал на красотата, но и винаги съм се боял да я доближа, да я докосна, да я допра дори. За мене красивият човек е божие чудо, небесен вестител с особено послание към света. Не знам кога и как съм достигнал това убеждение, но то се корени в душата ми от ранно детство. Спомням си трепета, който ме обземаше при гледката на хубав човек или природни красоти. Красивите мелодии, също, вмъкнат ли се в мен, не ме оставят на спокойствие дни, понякога месеци, дори години наред. Сега вече съм видял и дори прегръщал момичета със завидна красота и не мога да изпитам някогашния оня трепет. Дори у мен се е загнезило опасение, че красотата рано или късно става порочна. О, г-н Хан, как ми се иска да греша!
Тук Ричард спря и впери въпросителен поглед в очите ми. Не казах нищо. Тогава той продължи:
– Спомням си как горко плаках, когато трябваше завинаги да се сбогувам с едно момиче, една прескъпа моя любов от детството. Едуина ѝ е името, наричах я Уина. Познавахме се от шестгодишни, всъщност семействата ни живееха в съседни имения и цялото си детство прекарахме в общи игри. Незабележимо мъничката Уина порасна и стана прекрасна девойка. И двамата бяхме малко над седемнайсет, когато се разделихме. Тя беше моята първа и навярно последна любов, защото друга като нея повече не срещнах. И знаете ли за какво ме напусна?… Защото…
Тук очите на Ричард се заляха в сълзи.
– Защото искаше да… „правим любов“… А аз… обърнете внимание, не защото съм… неспособен да правя любов. Не, г-н Хан. Но защото дълбоко в душата си усещах, че това ще бъде краят на красотата ѝ и краят на нашата истинска любов. Нейната красота бе тъй чиста, тъй небесна. Как бих могъл да отнема девството ѝ? Как можех даже да помисля за такова нещо?! Не зная дали ще ми повярвате, сър, но дори на ум не беше ми минавало подобно желание… Да сторя такова нещо на девойката, която обичам… Ето защо, признавам честно, тази вечер думите на Джени ме подлудиха, че уж съм… ! Как, как можа да ми каже такова нещо на мен?! Аз съм нормален мъж. Да. Но… ненормално ли е да усещам красотата по моя начин, кажете ми сега, г-н Хан, безумно ли е това? Да не би да съм изрод?
Аз вече се потях от неудобство както пред необикновената му философия на красотата, тъй и пред безподобната му откритост към мен. С какво бях заслужил такава откровеност? Преди да успея дори да се опитам да намеря отговор, той продължи изповедта си:
– Дълбоко в себе си зная, че не съм нито изрод, нито луд. Мисля и действувам като напълно трезв, разумен човек. Моля да ми простите, ако Ви прозвуча арогантно: считам се дори по-умен от мнозина… Но аз не превръщам дара си в повод да се държа с другите надменно. Всъщност вярвам, че точно поради даром получените дарби трябва да се държа с тях смирено, като по-долен… О, сър, аз само едно искам: любов! Ала под „любов“ аз разбирам не това, което те искат от мен. Момичетата подлудяват по мен заради хубостта, талантите и парите ми. Младите жени искат да ме притежават. А аз тъкмо наобратно, такова нещо не бих поискал от нито един човек! Могат ли те да си представят що ще рече да притежаваш? Каква отговорност! Какъв дълг! И, в края на краищата, каква глупост! Красотата не може да бъде притежание!
Последните думи дълбоко раздвижиха писателското ми въображение. Каква простичка и възвишена истина! Не е ли тя обяснението за всичките ни провали да разберем красотата? Дълбоко съчувствие към Ричард стопли сърцето ми.
– Ричард – казах аз, – почти напълно Ви разбирам. Фактически, ние с Вас мислим за красотата по сходен начин. Винаги съм се питал дали красотата е наистина красотата, която неволно се променя, вехне, или непременно деградира? Красота ли е наистина красотата, която кара някого да обезумее и да мечтае за невъзможни работи, ако отнема разума му, ако изгаря сърцето му, вместо да го освещава, ако рано или късно завършва в плач и отчаяние? Но все пак, мога ли да Ви попитам по какъв начин обичахте Вашата Уина? Кои бяха най-честитите ви мигове в тая взаимна любов?
Ричард мълчеше, размисляйки върху отминалото време. Най-сетне каза кротко:
– Най-щастливото време на нашата любов бе същото, което доведе до нашата раздяла. Беше пролет – най-честитата и най-тъговна пролет в живота ми. Бяхме на шестнайсет и решихме да отидем сами в далечна вила на родителите ми в едно планинско село. Беше мое хрумване, желаех да заведа Уина на едно прекрасно място, където никога в живота си не е била. Тя беше градско чедо, но обичаше природата. И тъй, след като добросъвестно се подготвихме, двамата се озовахме сами в една от най-красивите ни планини. Можете ли да си представите земния рай? В далечината – високи до небесата планини с върхове, покрити с чисти, бляскаво бели снегове. Селцето сгушено в прегръдката на чаровна долина, застлана със свежозелени пастбища и разцепена на две от два мощни потока, придошли от стопения планински сняг. Въздухът – пълен с безброй ухания и с жизнерадостни птичи чуруликания. А небето, безупречно дълбоко, синьо небе руменееше с изгрева на един нов и пълен с копнежи живот.
– Пристигнахме в самотната ни вила незабелязани от никого. Не бяхме планирали нищо. Очаквахме само щастие, само блажени дни. Уина и аз бяхме почти годеници по онова време, макар да не бяхме споменавали това открито. Макар да го знаехме, ние не казахме нито думица по тоя предмет първите два дни във вилата. Хранехме се на същата маса, но вечер си казвахме „лека нощ“ като добри приятели и спяхме поотделно. И една нощ…
Тук гласът на Ричард се скъса от трепет…
– Знаете вече колко обичам да пея. Всяка вечер, след като се навечеряме, ние подклаждахме огън в камината отвън и прекарвахме часове заедно, пеейки и мечтаейки. Аз ѝ пеех от всичката си душа и тя обичаше тия щастливи часове като най-честитите в целия ѝ живот. Каза ми го сама. Ала… с някаква женска крадливост, в нейния глас имаше нотки, които трябваше да разпозная и да бъда предпазлив. Бях просто наивен младеж и тия нотки приех за чиста сантименталност, от която чувствата ми литнаха към небето – нещо като душа в душа с момичето, което обичах най-много на света. Песен след песен в душата ѝ страстта растеше и се разпалваше, песен след песен опиянението на тая нощ събуждаше и у двама ни вълшебни мечтания. Тогава красотата на Уина се промени, обичайната бестрота на очите ѝ се преобрази в някакви по-дълбоки сенки и заискриха по-горещо. „Така съм уморена – рече ми тя след като свърших една носталгична любовна песен. – Ще ме отнесеш ли в леглото?“ Зачудих се какъв бе точно смисълът на тия думи. Затова попитах простичко: „Какво искаш да кажеш? Да те отнеса?…“ „Ами да, вземаш ме и ме отнасяш, глупчо!“ Да не би да беше пияна? Не, не мисля. Може би само се шегуваше? Защо не, си рекох. Подпрях китарата на стената край камината и я отнесох в стаята ѝ. Изобщо не беше тъй тежка, както очаквах. Уина зарови лице върху рамото ми. Усещах как лудешки тупкаше сърцето ѝ. Ръцете ми се потяха докато я носех. И в цялото си тяло усещах някакво неприятно обтягане, каквото никога преди не бях усещал.
– След като я поставих внимателно върху леглото ѝ, тя продължаваше да ме стиска в прегръдката си. Неочакавно захвана да целува лицето ми, устните ми, нашите първи целувки! Аз я молех да спре. Това не беше Уина, която познавах от шестгодишна. Бях взел да се разстройвам, когато изведнъж някакъв неизказан страх изпълни сърцето ми. „Ела, Ричи, нали ме обичаш?“ След тия думи тя внезапно ме отблъсна от себе си и започна да разкопчава блузата си. Обзе ме такова силно възбуждение, такава мощна сила ме завладя, каквато никога не си представях, че съществува. В същото време обаче почувствувах дълбоко отвращение, сякаш пред мен не беше Уина, а някаква друга жена, която никога преди не бях срещал. Макар да ми се усмихваше, не можех вече да позная момичешката усмивка, която тъй обичах. Макар да ми говореше, не разбирах нищичко от това, което казваше. И все пак, тя беше толкова красива! И знаете ли? – точно съзерцаването на тая такава страшна красота, съчетана с такива срамотни действия, преряза възбуждението ми. Тъкмо нейната небесна красота, съпроводена от такива презрителни маниери, разряза на две сърцето ми. Почувствувах такава болка, такова страдание в цялото си същество, че сълзите ми рукнаха по бузите като пролетни ручеи!
– Най-сетне Уина проумя какво чувствувах. Мигом прикри голотата си, хвана ме за ръка и ме притегли да седна до нея. „Моето малко момче, малкото ми глупаче!“ опита се тя да ме утеши, ала и двамата вече знаехме, че случилото се бе непоправимо. „Хайде, Ричи, не ми обръщай внимание, моля те, недей! Не плачи, момчето ми!“ И нейният глас трепереше, очите ѝ също преливаха от сълзи. Тя взе да суши сълзите ми с целувки, нежно милваше бузите ми като любеща сестра. Каза колко съжалява и че още не било дошло времето за това и прочее. Ала тя никога не узна какво изпитвах в дълбините на душата си тогава.
– Следващият ден бе дъждовен. Едва след като дъждовете се изваляха ние можахме да се разходим край реката. Почти през цялото време мечтахме. Чак след като се върнахме от тая разходка и наближавахме вилата, Уина заговори: „Не те разбирам, Ричи! Всяко момче на твое място би горяло от нетърпение да се люби с момиче като мене, с момичето, което обича! Не ми се сърди, но не мога да не те попитам: обичаш ли ме?“ Тя каза това много нежно. Знаех, че иска само добро. Затова отговорих: „Уина, наистина те обичам! Обичам те толкова, толкова много! Ти си част от моя живот, сърце на моето сърце. Никога не съм обичал друго момиче. И не мисля, че бих обичал друга, освен тебе. Ала… Има нещо, което самият аз не разбирам. Изпитвам възбуда, страст, но… не желая тя да расте… Не че се боя от… тая работа… но защото… боя се, че след като ти причиня такова нещо, аз ще те изгубя. Някакъв инстинкт в душата ми го казва. Вярвай ми, сърцето ми е сцепено на две, целият съм в болка. Знам, че и двамата сме други: ти си жена, а аз мъж. Но има нещо в самата ми природа, което не мога да променя. Нещо духовно, нещо, което не мога да опиша или определя. Най-просто казано, обичам те и обичта ми е такава, че би расла вечно, ако ти ѝ помогнеш да расте. Това е такава любов, която расте не защото е задоволена или е получила наслада, но защото се радва да гледа как ти ставаш все по-добра и по-даровита. Не мога, не знам как да го обясня… Навярно имаме нужда от повече време. Вярвам, че времето ще покаже пътя и на двама ни.“
– Тя ме слушаше много внимателно. Ала накрая усмивката ѝ бе изчезнала. Помислих, че съм казал нещо грешно и спрях да говоря. „Продължавай!“ – рече тя. Очите ѝ преливаха от сълзи. „Уина, да не те нараних неволно?“ „Не, не си. Нали бе искрен докрай? Нали? Ти знаеш колко високо ценя искреността ти! Продължавай!“ Последната дума прозвуча тъй настойчиво, дори леко нападателно. „Уина, аз наистина съм искрен. И да, обичам те. Но тези промени… тези нови чувства… Боя се, че предвещават нещо лошо…“ „Стига!“ изкрещя тя и скочи срещу ми, като взе да бие с юмруци раменете ми до болка. „Да не ме мислиш за глупачка!“ – крещеше тя – „Да не би да си обратен!“ В същия миг Уина прехапа езика си, полетя в прегръдката ми и плака тъй горчиво, че цялото ѝ тяло се тресеше.
– След това блесна светкавица, гръм разтресе планината, падна мрак, заваля дъжд. Небето бе покрито с облаци тъй ниски, че водите им плющяха над нас и докато се приберем, бяхме пропити със студен дъжд до костите. Уина се разболя. Прекара в леглото две денонощия почти без съзнание, с помрачено лице и бълнувайки думи, които не разбирах. Не се отделях от нея денем и нощем. В своята слабост и безпомощност тя отново стана любимата ми, едничката ми Уина. Момичето, за което бих дал живота си! Сега вече зная какво беше това. И какво не беше. Винаги бях я обичал, но в любовта си към нея аз исках единствено да давам. Бях пренебрегнал изцяло всяко удоволствие, за страст да не говорим! Нещо повече, всеки път когато тя се бе опитвала да стопи сдържаността ми, аз се бях отдръпвал. И сега тя бе дръзнала да стори последен, решителен опит. Нейният последен опит да превъзмогне съпротивата ми срещу разцъфналата ѝ женственост. И аз бях устоял на нападението. Не защото бях силен. Не защото бях чист от страст. Не. Бях устоял защото бях ужасен от страх. Бях само подтиснал страстните си чувства, които се боях да не разрушат дивната ѝ красота. Когато се срещнахме десет години по-късно, тогава узнах – уви! – колко прав съм бил нея нощ. Едва я познах. Най-прекрасните черти на лицето ѝ ги нямаше, страстният живот я бе преобразил в нещо, което хората наричат зрялост и което събуди у мен единствено още по-дълбока жал и съжаление. С две думи, нейната целомъдрена и будеща благоговение красота бе изчезнала напълно.
– Но да се върна отново: когато на следното утро тя се събуди здрава, тя се усмихна и видях отново моята Уина, оная, която винаги съм познавал – едничката моя Уина! Тя се хвърли в прегръдката ми и първите ѝ думи бяха: „Моя любов, колко изтощен изглеждаш и само заради мене!“ О, г-н Хан, тези думи и до днес туптят в най-дълбоките кътове на сърцето ми, незабравими думи!
Две големи сълзи се търкулнаха по бузите на Ричард.
– Тя се облече и заедно закусихме – продължи след малко той. – Отново бяхме най-добри приятели. Но аз знаех, че Уина не се е отказала. Знаех също колко нищожен и опозорен бих се чувствувал, ако ѝ отнемех, на нея или на друго момиче, прекрасната невинност. Носех върху душата си някакъв печат, който не можеха да счупят и най-върлите страсти. След една година нейните чувства към мене вече бяха уталожени. И няколко месеца по-късно тя сподели, че е открила любовта на живота си. Той ѝ е дал всичката „любов“, която аз ѝ бях отказал. А всичко между нас е било само детско увлечение и нищо повече. Сега тя е жена и искаше да ми каже, че ако искам, можем да останем приятели като преди. „Уина – казах ѝ аз тогава, – и двамата знаем, че всичко свърши. Онова, което аз не посмях да сторя с красотата ти, сърцето не ми дава да гледам, че го върши друг. Не желая никога повече да те виждам! Никога… никога вече, чу ли, Уина!“ Тогава тя се разплака. Плакахме и двамата. И това беше последният ни разговор.
– Повече от десет години минаха оттогава. В живота си аз преуспях. Постигнах онова, което наричат кариера. Срещнах много млади жени. Много от тях ме ухажваха и много страдаха по мен, като ме уверяваха, че не могат да живеят без мене. А сетне, когато се разделяхме, те твърде скоро си намираха нова „незаменима“ любов на мое място и с нея се отдаваха на страстното любене, в което не успяваха да ме въвлекат. Много съм видял през живота си, г-н Хан, и съм дълбоко разочарован от онова, което хората наричат „любов“. От друга страна, хората, за които съм милеел истински и които даже съм обичал истински, не са ми давали нищо в замяна. А онези, които истински са ме обичали, не са и очаквали от мене нищо в замяна. Просто сме давали един другиму и толкоз. И никога не сме поставяли някакви изисквания за удоволствие като предусловие за „любов“. Е, виждате сега, г-н Хан, какъв „изрод“ съм аз!
Смехът на Ричард звънна в стаята като разпилени перли. Смяхме се от сърце и двамата.
– Ричард – рекох му най-сетне аз, – Вие сте удивителен, смайващ човек! Ако всичко, което ми разказахте, е тъй истинско както звучи в ушите ми, смея да твърдя, че Вие сте най-рядката личност, която съм срещал в целия си живот. Сега моля, не се мръщете, това не е хвалебствие! Това е практическо умозаключение. То е наблюдение, ако думата не Ви допада. Най-тържествено Ви моля за разрешение да запиша и публикувам Вашата история. Вярвам, че все някое младо сърце ще се трогне от нея.
– Ха-ха, наистина ли мислите така, г-н Хан?
Това не беше въпрос, Ричард се смееше над себе си. Уверих го с честната си дума.
– Добре тогава, така да бъде, имате „любезното ми разрешение“ при условие, че ще ми дадете друго име в разказа.
Така и сторих, назовавайки го „Ричард“.
– Аз съм непоправим девственик, г-н Хан – смееше се Ричард. – Хвърлете ме, ако щете, в море от страсти и навярно ще изплавам отгоре му като празна шамандура! Такава очарователна куха шамандура, в която всички кухи девойки ще се влюбят!
Отново се разсмяхме от цялото си сърце.
– Но честно – продължи Ричард, – склонен съм да мисля, че имам някакво заболяване.
– Наистина имате! – съгласих се аз.
– Какво? Сериозно ли? – удивен попита Ричард.
– Напълно серизоно. Диагнозата Ви се нарича „философия“. Вие, Ричард, сте роден философ. Тук Ви е проблемът. Приемате всичко в огромна дълбочина. Искате всичко в живота Ви да е пропито със смисъл.
– Греша ли с това? – попита той.
– Мигар не грешите? – попитах в отговор аз. – Не виждате ли колко много неща в човешкия свят са просто без смисъл. Просто „забавление“!
– Това е едно от нещата, от които ми се гади – отвърна той. – Никакво забавление не може да ме направи щастлив.
На това аз отговори сериозно:
– Защото освен че сте философ, Вие сте и поет. Не можете да се допрете до красотата. Смятате себе си за нечист, за недостоен. Красотата, според Вас, е нещо божествено и свещено. Ето защо, считайки себе си за недостоен за нея, Вие се скърбите дълбоко, когато виждате как някакви хищни същества не само я докосват, но я опетняват и разкъсват и поглъщат, същества, у които красотата не пробужда нищо, освен похот да я употребяват и алчност да я притежават!
Думите ми поразиха Ричард. Той изпадна в непробиваемо мълчание, което продължи близо две минути.
– Продължавайте, г-н Хан – най-сетне промълви младият мъж. – Никой не е вълнувал душата ми тъй дълбоко. Вие току-що изразихте нещо, което опипом се опитвам да изкажа от години. Виждате ли, може и да съм поет, но ми липсва Вашата проницателност. Моля Ви, продължавайте!
– Е, щом настоявате – отвърнах. – Вашето чувство за красота не се корени в опустошителния реализъм на плътското сладострастие. И знаете ли защо? Защото душата Ви е твърде чувствителна. Тази Ваша душа може да чуе звуци, които са недоловими за слуха на „нормалните хора“. Вашата душа може да прозре в добродетелта, която служи като основа на истинската красота и която подхранва и пази жива тая красота. И тъкмо поради тези Ваши качества душата Ви може да предскаже съдбата на красотата, която се е предала в плен на сладострастието, на похотта, която суетно и заслепено се пъчи като „любов“. Точно това Едуина не е смогнала да осъзнае. Ох, ако бе имала малко повече търпение с Вас, сега щеше да Ви бъде прекрасна и, вярвам, мъдра съпруга… Моля Ви, Ричард, не се натъжавайте! Времето е взело своето. Но времето винаги ни дава най-мъдрите отговори. Времето ни явява истинските стойности на всичко, истинската същност на любовта. Защото истинското име на любовта е вярност. Любовта, която не е вярна, отшумява незабележимо като предутринен сън. А Вашата душа, Ричард, е дълбоко пропита с чувство за справедливост и святост. Вие не сте пожелал да пожертвувате свободата си за нещо по-низше от светостта. А Вашата мъдрост Ви е разкрила, че красотата е красота само дотолкова, доколкото е осветена от мъдрата и честна вярност в любовта. Сърцето Ви притежава дълбок инстикт за девство и за вярност. Вярвайте ми, Вие не сте изрод. Всички се раждаме девствени и това не ни прави изроди. Вашият страх от изменение е просто друг израз на жаждата Ви за безсмъртие. Вашата душа е чувствувала, че ако изгуби девствеността си, тя ще изгуби онова вътрешно чувство за безсмъртност, което е близнак на чувството Ви за красота. Тук вярвам, че не ще сгреша, ако направо Ви кажа, че вътре в дълбините на сърцето си, гдето чужд поглед не прониква, Вие осъзнавате че красотата и безсмъртието са едно и също нещо. Тъкмо затова нищо не би Ви убедило да пожертвувате красотата за някакво си удоволствие – тъкмо защото за Вас красотата, това е безсмъртието. А безсмъртието никога не би могло да бъде продадено за нещо толкова евтино като удоволствие…
– Мили Боже! – възкликна Ричард. – Господин Хан, не аз, а Вие сте философът тук! Не мога да Ви кажа колко съм щастлив, че най-сетне напълно осъзнах дълбоките си мотиви за нещо, което откак се помня, искам да си обясня. Обзалагам се, че всичко стои точно както го описахте тъй отлично!
Аз се засмях със задоволство и му рекох:
– Ако ми позволите да кажа още нещо…
– Моля Ви, разбира се!
– Във Вашата духовна мотивация девствеността има и може да има една единствена цена, равна на цената на безсмъртието, на която бихте се съгласил да… нека не казвам „продадете“, тъй като тя е също тъй висока като самото безсмъртие; и тогава нищо на света не би могло да я купи. Ще прозвучи парадоксално, но тая цена е самото безсмъртие. Вие се отказвате от девствеността си, за да дадете нов живот, тоест да създадете ново безсмъртие. Това е единствената цена, ако може да се нарече цена. Една майка би отдала красотата си за своето дете. Една жена би отдала девството си на мъжа, от който ще зачене нов живот… Вярвам, че вътре в сърцето на сърцето си Вие сте убеден, че тази е единствената цена, която красотата и девството имат достойнството да получат. Животът!
– Вярвам, че сте прав…
– Но защо тогава – настоях аз, – не се оженихте?
– Хм… това е труден въпрос, г-н Хан.
Отново замълчахме.
– Навярно съм твърде впечатлителен – каза тогава Ричард. – И навярно момичетата, коити срещам в живота си, са твърде прагматични, твърде светски… Аз съм стестнителен. Не зная защо. Всички те се опитваха да ме завлекат в същото… в което и Уина. Никоя от тях не можеше да разбере истински чувствата ми. А и аз не се доверих на никоя от тях. И струва ми се, че чувството ми за скромност се е развило през годините, докато сегашните момичета са още по-нескромни от онези, които познавах в младостта си. Не мога да понасям и най-малката разпуснатост и нескромност. Мисля си, че съм роден стар.
И той горчиво се засмя. Но сега аз не се засмях.
– Тъй или иначе – продължи Ричард, – често скитам сам из планините и понякога ми минава мисълта, дали просто да не изоставя това общество и да се заселя там самичък? Никъде въздухът не е тъй чист, както в планините, нито водата тъй бистра, както в планинските потоци. Мисля си, че съвсем скоро ще се сбогувам с тоя свят. И колкото по-скоро, толкоз по-добре. Вие сам видяхте спречкването с Джени тая вечер. А аз се надявах, че се опитва да ме разбере… За всичко съм виновен аз, г-н Хан!
В гласа му имаше плач. Дълбоко съчувствувах на тоя млад и самотен момък – той беше истински лебед, а историята му – истинска лебедова приказка!
Преди да го изпроводя от хотелската си стая, дадох му визитната си картичка и електронния си адрес. Ричард отново и отново ми благодари за утешението, което съм му дарил споделяйки с него мислите си. Изпратих го до улицата и дълго ходиг с него в нощта, преди да му пожелая лека нощ.
Никога вече не го видях. Той никога не се свърза с мен. Изчезна от живота ми също тъй внезапно, както се бе явил в него. Няколкото часа, които прекарахме заедно, просветлиха много от възгледите ми за живота и хората. И оттогава дори до днес не мога да преодолея дълбоката си тъга за тоя чуден момък с крайно чувствителна душа, която е дотолкова влюбена в красотата, че навярно го е обрекла на самота за цял живот.
Когато подир няколко дни представих написания вече разказ на главния редактор на списанието ни, той не можа да повярва, че всичко това се е случило наистина. Нарече го „повърхностен реализъм, поръсен с философски остроумици и болезнено абстрактен естетизъм, който нито един съвременен читател не би разбрал, нито чел с удоволствие!“ И тъй, моят разказ никога не бе публикуван във въпросния журнал. Моята първа лебедова приказка!
Една от колежките ми обаче заплака след като я прочете. Тя бе единственият човек, който прие всичко написано като истина. По-късно узнах, че е приятелка на Уина. Узнах и друго: че когато Уина е прочела разказа ми, и двете жени не са могли да удържат сълзите си.
София, 2008 г.

Страхотен блог и статия! Уникален по рода си!
Сърдечно благодаря! 🙂