Една обикновена вечер
Една обикновена вечер. Дъждовете се изляха, облаците се разтопиха, от тях останаха само ведробели парцали — нижат се като минутите на часовник и бършат сетните капки дъжд от ведрочелия небосклон.
Катето заспа на ръцете ми. Изнесох я навън —докато спи, да диша кърския въздух…
Вън всичко се топи — топи се вечерта, топи се заникът, топят се облаците, топи се тишината, топи се птичата песен… Топи се животът ми и в този неспирен, все по-нескрит топеж, усещам драгостта на тоя миг. Драг ми е той, защото го съзерцавам от бъдещето. Върнал съм се четиридесет години назад. Аз съм това спящо двегодишно дете, а над мен сплитат гъсти като на лозница клони двете стари, вече отсечени сливови дървета. Край мене на пейката с обгърнати от треволяк нозе седи прадядо ми. Баба и дядо са млади, шетат оттатък дувара, а гласовете им се сглашат с толкова много други гласове, все познати, все живи. Тогава! И тогава аленее залезът, оттатък плевнята облаците са сякаш от зограф изписани върху възрожденска икона, а небето е толкова синьо, толкова изпълнено със смирена надежда, сякаш току-що там е бил Христос и само преди миг се е стопил всред небесата вишни.
Нося Катето на ръце, а пред очите ми, пласт подир пласт, се разтапя мазилката на времето. Всичко се топи! Не нося Катето, а мен ме носи някой… Баба… Дядо… Някой, когото на две годинки още не съм познавал, но в чиято любов съм се топял и аз самият. Слушам шумоленето на широките царевични листа в залеза, вслушвам се да чуя ония шумове, които идват от двегодишното ми детство. Чувам само тишина, която шепне и се топи.
Било е, сякаш не е било. Гласовете на прадядо, прабаба, на дядо, на баба, гласовете на това село, някога пълно с живот, са тук. Някой с обич ме носи сред глъч на хлопатари, мя̀чене на кози, блеене на овце, мучене на крави. Дърветата са много, толкова много. Земята не мирише на гнило, откъм Севлиево не гъгне автомобилен шум. Въздухът трепти от жужене на пчели. Някой пее забравена селска песен. Изведнъж тя се стопява всред шумотевица… Колко много детска глъч! И то сега, когато залезът се е стопил и над селото е легнала прохладна нощ.
Катето се събуди и целият този шарен от гълчава свят потъна в дълбоко отворените ѝ очи. Отново тишина, която като въртоп всмука всички тези нелепи видения. Над жадно набъбващия, сочен царевичак блещукат сълзите на слънцето. То вече се е разтопило зад Крушевския баир.
Всичко се топи. Топи се и България. Този ден угасва завинаги. Сбогом, обикновена, неповторима вечер!
Богатово, 22 юни 2015 г.