Есе за човешката красота

§ 1.

Колчем съм съзирал красотата, всякога съм искал да не я докосвам с тленните си пръсти. Да не се приближавам до нея с видими стъпки. Да я съзерцавам от невидим кръгозор, за да не бъда привлечен в бездната на сякаш неминуемата ѝ продажба на пазарището людско. Всред днешния човешки свят много рядко съм съзирал истински красиви люде — в съвременното общество се цени продажната красота, пропорцията-форма без душа, предизвикателно присвитите, мъгливи от порок очи, в които бляскава единствено сластта; цени се час по-скорото „освобождаване“ от невинността, цени се мътилката, прецеждана безброй пъти през гангренясалите от порок човешки погледи. Днес властва красотата, която се „осмисля“ чрез своята „консумация“, чрез потапянето ѝ в греха. Днес никой не воюва за обратното — да съхрани красотата девствена, да я откъсне от съвременна пазарна „култура“ и да я върне на Създателя ѝ, за да се въплъти в душата ѝ нейният истински смисъл — богоподобието.

Колко пъти съм се чудел защо тя — сегашната красота — не ражда плодовете на истинската красота: добродетелите? Защо се съчетава толкоз леко, тъй лекомислено за срамно безсмислие с порочността; защо бърза към разложението си? И неминуемо съм стигал все до същата шекспирова мисъл [1]: защото съзерцава себе си, а не Създателя си. Защото в гордостта си тя расте на слабост, а не дири силата на скромността — единствената нейна пазителка всред враговете ѝ на тоя свят.

1) „If you be honest and fair, your honesty should admit no discourse to your beauty”, казва Хамлет на Офелия — for the power of beauty will sooner transform honesty from what it is to a bawd than the force of honesty can translate beauty into his likeness: „ако си целомъдрена и хубава, тогава целомъдрието ти не бива да допуска никаква беседа с хубостта ти, понеже мощта на красотата по-лесно може да превърне целомъдрието в сводник, нежели силата на целомъдрието може да преобрази красотата в подобна на себе си (добродетел). Превод — П.Х.”

Омаяна от собствената прелест, красотата престава да бъде красота, тя става красивост, вънкашност, тя се превръща в жертвоприношение на себе си — на своите гордост, тщеславие и себепревъзнасяне. Днес почти не се среща скромна красота. Оная, що се изстъпва най-отпред, почти винаги посвещава себе си на сладострастието, което твърде скоро я погубва и захвърля, за да подири следващата си жертва. Затова и красивите хора в днешния свят често стават себеидоли, обезобразени от пошлостта на себесъзерцанието. Затова често тези, които славата на света обявява за красиви, погледнати отблизо са вехти и похабени: изпод мазилките на грима и Photoshop–а. В гордия им взор не искри светлината на сърдечната чистота. Светлината на недокоснатата от лъст призвездна, съзерцателна, възвишена мисъл за вечното царство на истинската Красота. Светлината на Създателя. Изгубила е красотата своята предана другарка — добродетелта — лишила се е от светлината на очите си и сляпо заслепява себе си и целия покорен на безумието ѝ свят.

§ 2.

Истинската красота не мисли себе си.
Тя не съзерцава себе си.
Тя не се самоназовава.
Тя е проста като дихание на птица, като полъх на вятър, като капка роса;
защото е цялостна — несвоя, премъдра — целомъдра.
Истинската красота е вечно детска.

СМИСЪЛЪТ НА КРАСОТАТА е да пребъде девствена в духовния смисъл на това понятие, да разкрие цялата детска неповторимост на чистотата, дори до хубостта на безплътните небожители. Без небето красотата е безсмислена. Едно-единствено прикосновение на похотта до нея я подлага на безумно тление и пепел. Защото телесната красота е жива, докле в нея живее най-прекрасният ѝ извор — чистотата. Отвъд чистотата няма красота — там тлеят мочурищата на безумната човешка дързост, на безумния хаос, на безсмислието, водещо до пределите на Содома и Гомора.

Но ние нямаме очи за красотата; ние сме пленници на хаотичното чувство, на сладострастната безумност да искаме да обладаваме красотата с телесните си сетива, с най-срамните си чувства — би следвало да се боим дори от най-плахия порив в тази посока (да обладаваш), дори от най-първото движение в сърцето ни, насочено към придобиването на другия за себе си — в това движение вече е засята силната омраза, която сетне разделя; в собствената ни „любов“ към красотата е вградена смазващата сила на греха като безсмислица, която заслепява душата ни, прави я безсилна да обича Създателя в красивото създание, да вижда Неговата мисъл, Неговата любов в изваянието ѝ, да гледа с очи на дете и мъдрец онова, що светът гледа с очи на развратник: бил той романтик или похотливец.

§ 3.

РАЗВРАТЪТ С КРАСОТАТА започва от заблудата, че тя е сама по себе си. Че тя не е прозорец към своя Създател. Че тя може да бъде красота без Него. Че нейният Създател и Господар не е до нея, с нея, в нея. Душа с очи, необистрени от искрен плач и разкаяние за това наше греховно безсилие и чрез горещите сълзи на отвращението от порока, сладострастието и пошлостта, не може да съзерцава телесната красота, без да ослепее от тленното ѝ излъчване, което разводнява сладострастния ум, обещавайки само тленно наслаждение; с греховните си мисли ние превръщаме и най-чистата красота единствено в тление, смрад и пепел.

Днес е твърде рядка красотата, която не е слепена с похотта*. Но тъкмо поради това красота можем да наричаме само оная хубост, лепота и благовидност, която бидейки съзерцавана, поражда в душата благоговение и тъга по Сътворилия я. Истинската красота не заслепява и не запленява, не тегли към себе си душата ни, а още по-малко я кара да я въжделява срамно, но води оцелостения ни ум към нейния Създател. Виждайки я, човек неволно осъзнава своето плачевно безсилие да я съзерцава именно защото е загубил чистотата на сърцето си, от чиито кръгозори красотата може да се съзерцава. Ето защо единствено съвършените в добродетелите могат да не погинат в бездната на земната красота, съюзница на похотите. Самата дума похот носи в себе си обречеността на жаждата да обладаваш красотата, обречеността да я намираш и изгубваш вечно — похот е производна от „похотети“, пожелавам, жадувам аз да притежавам. Истинската красота е необладаема, неоприличима, несъчетаема с подобно глупаво желание.

Вярвам, че ако един красив (тялом) човек се потруди над чистотата на душата си, неговата красота ще престане да възбужда похот, бидейки оцеломъдрена и одухотворена тъй, че да може да подбужда словесните същества единствено към преклонение и благоговение пред техния Творец — Словото. Прекрасен образец за това имаме у светата княгиня Олга. Вярвам, че красотата може да достигне до такава степен на духовна извисеност, че да не изтръгва от човешкото сърце безумните вопли на сладострастието. Уви, човешките творения и упражнения върху красотата — в багри, в слово, в мелодии — са били винаги обърнати към прелестното, тоест прелъстяващото свойство на красотата. Постепенно това е довело човечеството до такова изменение в мисленето, възприемането и отразяването на красотата, че днес е твърде трудно да открием красота, чужда на хитрото намигване на Адонис и неосквернена от себесъзерцателното око на Нарцис.

* Тази мисъл е сродна с думите на феята Дзинхуан от 5-та глава на романа «Сън в алени покои»:

Колко знатни и богати домове във вашия бренен свят — зелените прозорци, посещавани от месечината и вятъра[1] или озарените от димен заник красни покои[2] — са опозорени и осквернени от вонящи на похот богати младежи и от развратни жени. Което е още по-противно, колко много са от древност до сега разпътните синове, които до един се оправдават с думи като: „наслаждавам се на женската красота, но се пазя от разврат“, или пък: „храня любовни помисли, но не се подхлъзвам в любодейство“! Това обаче не е нищо друго, освен разкрасяване на неправдата и прикриване на порока. Да любиш женската красота — това вече е разврат, а да се предаваш на любовни помисли е още по-голям разврат. До среща в планината У и до насладата от облаци и дъжд[3] се стига именно по пътя на „насладата от женска красота“ и от задълбочаване в „любовни помисли“.

[1] Намек за романтичните любовни чувства на момичетата от бедни семейства.

[2] Намек за любовните влечения на момичетата от богати семейства.

[3] Изразите „среща в планината У“ и „облаци и дъжд” заобиколно изразяват любовно сношение на мъж и жена. „Хуайуан, княз на царство Чу сънува при Гаотан, че имаше потайна среща и любовни отношения с фея, феята му рече: ‘Рабинята ти ще те срещне в планината Ушан… дене ще се явява като утринен облак, вечер като дъжд.“ (Увод към Гаотан-фу).

§ 4.

ИСТИНАТА, ЗАЕДНО С ДОБРОДЕТЕЛТА, са родители на красотата. Неизмамната телесна красота е рожба на вътрешното въздържание, на просветлението на душата с духовните добродетели, които я оживотворяват и без които тя е обречена на постепенно обезобразяване. Сегашното общество трудно ще разбере това, докато се грижи и пази външното, а пренебрегва вътрешното. Ала както животът възприема причините си отвътре, а към външното расте и се простира, тъй и външната красота пониква от вътрешното доброличие и от него се поражда. Ето защо добродетелта е вечна родителка и на душевната, и на телесната красота. Както злакът житен не може без стъблото си, тъй и външната красота не може да се храни и съхранява без душевното доброличие — тя се разрушава от безсмислието на порока. Но ще рече някой: а ако външното лице на човека е безобразно, при душевно доброцветие? Ще отговорим: тогава и видимата грозота е за предпочитане пред невидимото безобразие, прикривано зад външна красота. Красива външност, надяната върху почерняла душа (но това не става с раждането на човека, а е плод на дългогодишната му дейност), донася на човеците велико страдание, при все че светската литература ѝ отрежда царствени похвали.

Ала кой може да разбере това? Единствено човекът, който се стреми към правдата, комуто Бог озарява ума с християнски мисли и благодат. Без благодатта човешкият ум се прелъстява от външната красота, доверява ѝ се повече, отколкото на добродетелта и правдата. Умът трябва да се довери на правдата и Божията благодат, а не на външните си мисли, служещи повече на сладострастието и своеволието на падналата душа. Но кой днес търси правдата?

§ 5.

КРАСОТАТА Е ОЩЕ НЕВЯСТА НА СЛОВОТО. Разумът е баща на словесната красота. Няма нищо по-жалко от външна красота, съчетана с ленив, порочен или тъп ум. Все едно омайно на вид цвете, което — кога го доближиш до носа си — изкарва в очите ти сълзи на отвращение с непоносимата си смрад!

Когато чистото и богоозарено слово се събере с красотата, житейската нива ражда злак и зърно в голямо изобилие, понеже истинската красота не без разума живее, ражда чеда и угажда на Бога. Словото просветлява красотата, пази я, закриля я, прави я недостъпна за развратителя на умовете. Силното вътрешно слово на разума дарява красотата с остро оръжие срещу собствените й врагове и убийци — пороците, сред които най-отровна е гордостта. Красотата пък помага на словото в Боговъзхвалата и Богопроповядването, възвисява ума към Най-прекрасното Слово ипостасно. Нека знаем, че всяка сътворена красота е проповедница на нетварната слава Божия и е длъжна да бъде такава. Има красота от словото. Има и слово от красотата. Двете се пазят взаимно и неразлъчно съжителствуват. Облаците на смисъла са обгърнати от тях като с брачни одежди.

Слава Богу, че красота в тлението няма! Свидетел на това е сегашната мнима хубост на лице и тяло. Младостта е милолика, но твърде скоро — ако не я запази добродетелният ум — нейната красота повяхва и, съзерцавайки лицето трийсет години по-късно, ние с усилие бихме повярвали, че туй е същият човек. Но днес порокът състарява и самата младост. Ако човек има все още неразложен и цялостен ум, той не може да не види колко безобразни са станали човешките лица в наше време, колко грозота им е придал порочният плътски живот. Един поглед към лицата днес може да подскаже какъв мрак е породило робството на сладострастието вътре в душите.

§ 6.

Но да се върна към началната мелодия: смисълът на красотата е да пребъде девствена по дух. Назад, към дълбините на първия досег до нея, отдето весело шурти изворът на чистите думи, на чистите мисли, на чистото сърце, незнаещо и неподозиращо за съществуването на злото. Целомъдрието е красотата. Всяка красота е длъжна да бъде целомъдрена, за да остане красота. Само Творецът има право да се допира до красотата с допир непорочен. Тя е само Негова невяста. Красотата не може да бъде изневерница на Създателя си, защото в самия миг на изневяра тя умира, тя се разлага, тя завонява на пъклен смрад!

Красота, твоето име е — душа.