Родна ласка

„И за Бога забравила, тихо България чезне.
Мрат селяците кротки, изчезват гори и селца.“

В събота по обед — 29 октомври 2005 година, на втория ден след Петковден (по стар стил), незнайно как, загина моя мил дядо Петко, старец на осемдесет години без един месец. Загина, докато се трудеше. Баба Пенка бе турила обяда и го чакаше, а той все не идваше. Ниски облаци бяха прихлупили студеното есенно поле край село Богатово, около което лежеше неговото последно богатство: рохка, плодородна, черна земя — незасята и пустееща.

Разтревожена за бавенето на дядо Петко, баба Пенка, прегъната одве повлече немощни нозе към каменния дам, отдето се донасяше хладното свистене на машини за рязане на дърва. Когато старата жена застана на прага на дама, гледката преряза детски чувствителната ѝ душа — в локва кръв, прострян неподвижно, на коравата земя лежеше нейният обичен дядо Петко. Кръвта течеше като ручей. Примряла от неочакваната и страшна гледка, баба се издаде отчаян вопъл:

— Петко! Петко! — прималя край него и взе да го друса. Нито движение, нито дъх.

Сърцето ѝ отказваше да приеме това, което очите виждаха. Сърцето, което бе свикнало да тупти в тихо единение с другото сърце, не можеше да допусне, че това друго сърце вече не тупти и че в отруденото тяло вече не обитава обичливата дядо Петкова душа. На масата, в прихлупената стая на стария селски дом, изстиваше недокоснатото ястие на двама самотни старци.

В шеметна неяснота, в страшна покруса и дълбоко потресение преминават часовете оттук насетне. Идват двама близки на семейството лекари, установяват необратимата промяна и съобщават вестта на сина на дядо Петко, баща ми Тодор, който по това време е далеч от селото. Ударът за него е дваж по-страшен, той се чувства виновен пред стареца, задето не е изпреварил времето с грижите си. Ридание, каквото душата му не е познавала, обзема цялото му същество. Първите му думи, когато се видяхме край топлото още тяло на дядо Петко, бяха: „Аз съм виновен за станалото!… При раздялата онзи ден ни той ми заръча: Искам да си добър с хората и да се помириш с …“ Бащин завет към цялото наше поколение, свикнало да мисли първо за себе си, а сетне, ако има време и средства, и за ближния.

Лекарите се погрижват за тялото с истинска обич и болка. Дядо Петко е измит, облечен с новия костюм, и положен в ковчег.

Сега вече скръбта започна да дълбае с ноктите си до пълно изтощение душата на баба Пенка. Внезапността на случилото се, пълната неподготвеност и ужасът от видяното бяха стъписали тая немощна и детска душа до дъното ѝ. По-късно тя сподели с мен:

— Ние често си мислехме колко тежко щеше да е ако някой от нас остане без другия… Петко въздъхваше: ако ти умреш преди мен, аз няма да издържа, ще се самоубия…

Думи, зад които стои не толкоз отчаяние, колкото дълбоко чувство. Думи, които изразяват една наистина неразривна връзка, утвърдена от близо шейсетгодишен брак, преминал във взаимна обич и разбирателство. Божият промисъл явно бе отредил на по-крехкия тялом по-тежкия кръст на самотата след толкоз години родна ласка.

А не са ли думите на дядо Петко просто израз не толкова на страх от самотата, колкото на чувството на изоставеност? Изоставеност от нашите себични поколения, тръгнали да дирят „своето щастие“ и свикнали да измерват всичко, дори отношенията си с хората, чрез аршина на земните придобивки и покой. А това изчезващо от земята поколение, на което дядо бе ясен представител, живееше, за да работи земята и да дава плодовете ѝ на другите — с радост и без да чака отплата — не само на синовете и дъщерите си, но и на всички бедни, онеправдани и нуждаещи се. Да дават самите себе си!

Вечерта след погребението наша сродница, която бе дошла да помага през идващата седмица на осиротялата баба Пенка, в отговор на въпроса ми помни ли тя нещо лошо да е сторил дядо Петко, ми разказа следното:

— Няма човек, който да се оплаче от него за нещо. Той вършеше на всички добро. Това лято дойдох тук с внучето си. Дядо Петко беше болен и лежеше. А на внучето му се беше счупил багажника на колелото. То му се примоли: „Дядо Петко, поправи ми колелото!“ И той забрави и болест и всичко, и веднага стана в отклик на детската молба.

Не мога да си припомня всички случаи на всеотдайна грижа, които съм изпитал върху самия себе си: толкова много са те! И към края на живота си той като че ли се раздаваше на ближните си още по-топло и всеотдайно.

Ден преди смъртта си казал на работниците, които поставяли тротоар пред къщата:

— Момчета, тая и тая работа мога да я свърша аз, оставете това на мен и не си губете времето с нея.

Друг състарен и явно също самотен селянин въздъхна край безжизненото тяло:

— Ех, дядо Петко, за всичко идехме при тебе, всичко правеше, каквото те помолим. Сега при кого ще идем?

— Той беше опора на махалата — додаде друг старец.

— На мен поправи това и това…

— На мен това и това… — допълваха една подир друга просълзени стари жени, дошли с цветя. А цветята преливаха от ковчега и падаха по земята, като сълзите на тия изхабени от труд и грижи стари люде.

Дядо Петко беше и пословично честен човек: преди смъртта си рекъл на баба: Пено, горе има една каса с празни бутилки на еди-кого си, трябва да се кача да му я върна, може да му трябват на човека!

Баба се сети за това край самия дядов ковчег, когато видя въпросния човек, и поиска да стори това, ала тоя само въздъхна и махна с ръка.

Дядо мразеше лъжата. Твърдо съм убеден, че той никога през живота си никого не е лъгал. Навярно затова той никога не стана комунист, макар да е бил увлечен от идеите на това привидно хуманно учение.

Дядо беше пословично трудолюбив: та той си отиде от света в самия труд. А беше почти 80-годишен. Баба си спомни през плач думите му, казани скоро преди смъртта му:

— Ех, Пенке, кой ли още работи на тая възраст като нас?

Той работеше и даваше щедро: при нас често идваха плодовете на тоя неуморим, старчески труд. Колко сладки и горчиви бяха те: горчиви, задето ние, млади и силни, се храним от ръцете на тия стари люде, и сладки, защото в тия плодове грееше като слънце всеотдайната обич на родителски любещи ни сърца!

Повечето, дори всички негови трудове и грижи бяха не за него самия. Те бяха за другите. Целият му живот бе изпълнен с такива трудове — откак го помня, той все помагаше някому, все услужваше някому за нещо. Не мога да си спомня и един случай да е проявявал свидливост или корист. Но такива бяха почти всички селски люде от неговото поколение. Той ми е казвал, че когато взели да градят къщата — бедни хорица били — от селото се стекли начаса роднини и нероднини, и заедно я построили.

Неговите трудове бяха нещо повече от работа. Те бяха родна ласка. И изнемогналите от толкова омраза в днешното време меки селски души едвам сега почувствуваха, осъзнаха, че се лишиха от една опора. Как да не плачат, сиротите? Те комай не познават Божията отеческа ласка! Затова сякаш, когато оттук-оттам им заговорих за вярата, за безсмъртието на душата, за това, че любовта не секва и след смъртта, техните души се откриха за тия чувани в детството, ала отдавна забравени слова на утешение. Самият аз не очаквах, че тия застарели в неверието души ще открият сърцата си с такова детско доверие. С детското очакване на родна ласка. Това бе второто нещо, което ме потресе и над което плаках повече дори отколкото над дядо. Това бе първият ми непосредствен ми досег с кървящата рана в душите на нашите бащи и майки. С раната на България! Това откритие рани сърцето ми до кръв…

2005 г.