Вечната памет
Снимка, която направих на 28 октомври 2005 г. По-малко от денонощие след като светлината нарисува тая златна есен, дядо внезапно си отиде от света. Странно е. Снимката е още тук, макар да е илюзия от нули и единици и да съществува и да я виждате само благодарение на вашите компютър (телефон) и монитор. И въпреки това ѝ вярваме. А безсмъртната душа на дядо – някъде в отвъдното – е много по-реална от тези нули и единици, а ние почти не помним своите починали. Но всъщност, като се замисля, не минава ден, без да се разплача вътрешно за нашата раздяла. Невъзможно е за любовта да отпадне. В това е и вечната памет – тя е Любов. Казваме “Вечна памет!” – разбираме “Вечна любов!” Ако пренесем тая наша вечна незабрава от обичните ни близки към обичната ни родна земя – то как няма тя да пребъде!? Защото паметта е вечна – затуй и любовта пребъдва. Историческата памет е любов. Подмяната ѝ – отпадане от любовта. В предсказанието на Христа за последните времена изстиването на любовта се обяснява с умножаването на беззаконията (греховете). Същото важи и за паметта – беззаконието трие памет. Греховете лишават от памет. И от съзнание. И светът живее в безсъзнание, насън… И в тази му сомнамбулна опияненост той не вижда собственото си безумие – нима един сомнамбул без памет може да разбере какво върши?Е, да ви оставя да погледате снимката. И да почувствувате със самото си сърце мимолетността – на този, сегашния, миг. И на всеки миг. И да престанете да отлагате любовта си към близките. И прошката. И снизхождението към кусурите им. Но не високопарно, а състрадателно. Такова, което разширява сърцето и постепенно вбира в него целия свой дом, град, държава, вселена – даже и Небето!
„Родна ласка“ – спомен за дядо
