Притчата за полудетето

(Из сборника «Крайпътни притчи»)

Следобедта беше неспокойна. Изви се буен вятър, след всеки негов вой душата се изпълваше с неизказано предусещане за страшно приближаване до края — бе замлъкнал и птичи глас, и човешки говор, а писъкът в голите дървесни клони плетеше призрачни, неразгадаеми притчи.

Когато ветровете най-после се усмириха и облаците, снишени над обвитата в полумрак земя, заръсиха ситен дъждец, реших, че е време да поема по обичайния си път край реката, гдето обикновено клечеше Просякът с притчите. Искаше ми се да го попитам какво означава думата „помилувам“. Милувка? Милост? Или и двете? Непременно ли милостта е нежна и нежността – милостива? Рой въпроси…

Поех по пътеката, виеща се край неспокойните води, когато вече в небосвода облачният нанос се топеше и първата звезда се раждаше като за пръв път след Сътворението. Наближих колибата му — днес там не се мяркаше жива душа, дори уличните псета се бяха свили нейде на сушина, тъй че спокойствието беше пълно. Още отдалеч зърнах очертана на заспиващия заник меката му фигура — спокойна като духа, който обладаваше сърцето му. Спокоен, той ме чакаше.

— Бедняко! — тъй го зовяхме ние, обикновените му крайпътни събеседници.

Той ме погледна и в очите му имаше зарици, отронени от заника или от тишината в тях. Сега ще проговори!

— Мъдрецо, добър вечер! — така ме поздрави и в думите му нямаше необичайност или насмешка: всичко, което казваше, бе сякаш тънка нишка, изсукана от къделя любов, мъдрост, простота и мир, смесени с тишина. А повечето улични събратя го мислеха за циганин!

— Седни, мъдрецо, и чуй моя сън.

Пригънах колене и седнах на поваления дървесен ствол, където той почиваше от просия.

— Днес слушах воя на вятъра, гледах лудия бяг на облаците, които толкоз бързаха, че нямаха време да поплачат над земния свят… Внезапно вихрите замряха и тишината подир тях бе още по-страшна: като празнотата, оставаща подир смъртта на грешника; сякаш природата ни шепне — историята свършва, човешкият свят приключва своя път… Ненадейно стихиите сведоха чела пред Идещия, земята се разля като море от огън пред очите ми, недрата й се раздробиха и от тях, като пчели от кошер всред затрупана от цвят поляна, като искри разсипани от буен огън, рояк подир рояк излезе целият човешки род на Съд. Лъчите на слънцето потъмняха от лъчите на Идещия, а славата на светлината се стъмни пред Неговата Слава. И Той застана тъй, че преди да можем да съберем всички слова на съвестта си в пламналите си сърца, човечеството се разцепи на две огромни множества — като от ляво Нему бяха, голи и полуголи, изпълнени със срам и ужас, неразкаяните грешници, а отдясно — там земният ми взор не можеше да стигне поради блясъка на светлината на техните одежди… И взорът на Дошлия се обърна първо надясно. Тогава го видях: грешник всред множеството неразкаяни, чието разкаяние е било твърде слабо, но не тъй слабо, че да не остави върху кожата му тънка риза, измачкана от страстите му, ала все пак покриваща срама му пред Съдията. Той нямаше капчица смелост да вдигне очи. Но нещо детско имаше в очите, които той, откланяйки от Съдията, впери в стоящия до него, треперещ от студа на неразкаяността, близък грешник. В тези полудетски-полусъсухрени от грях очи мигом блясна състрадание. Треперещият беше напълно гол, кожата му — почерняла, попукана от сухота и студ, идещ сякаш от самото му същество, от същността му… Тогава моите очи видяха нещо, което няма да забравя никога, никога! Полудетето хвърли бърз взор към Неподкупния и в този взор прочетох отчаяние, че вече е погинал. Но полудетското у него припламна: той издебна точно тоя миг, когато мислеше, че взорът на Неподкупния съзерцава светлите човеци отдясно, изхлузи тънката си риза — та мигар тая нищожна дреха можеше да спре лютия пламък, който щеше да го залиже подир миг! — и с двете си ръце я протегна към треперещия от студ ближен. Полудетето явно почти по детски не съзнаваше, че Неподкупният не ще помилува черната душа на неразкаяния. Полудетето просто не можеше да гледа чуждото страдание, без да забрави собственото. То нямаше толкова дълбоки и чисти мисли като светлите ангели отдясно, но имаше — макар и осквернена от греха — милостива душа. Докато неразкаяният недоумяваше и трепереше, полудетето нахлузи ризата си върху него и… в този миг потрепера от неописуем страх: очите на Неподкупния светеха върху голото му тяло, мършаво и почти без сили да диша. Най-светлите очи на вселената го гледаха! Изведнъж той усети, че очите на Съдията губят огнената жар, омекват и… сякаш милват с майчина ласка. Полудетето удивено се огледа и видя, че между него и светлите ангели отдясно на Съдията има пътека — отдръпнати, грешниците стояха с наведени към земята лица. Полудетето не разбираше какво става, недоумяваше какво му предстои. То бе осъдило себе си по-ниско в ада от неразкаяния и бе му дало дрехата си в знак на това себеосъждане. А сега?… Косите му ставаха все по-златни от лъчите на Неподкупния взор. Самата му плът се променяше, ставаше някак… детска, неопетнена, вечнобяла. Нещо девствено и родно се разгръщаше в сърцето му, което ставаше все по-широко и по-детско. Той сведе очи към тялото си и уплашено разбра, че то е оденато с бяла риза без ни една гънка. Той вдигна очи и видя неразкаяния, паднал на колене до него, в неговата бивша риза, която също беше без гънка, макар и да не бе променила цвета си. Той зарея поглед над стоящите около него и видя ново небе — по-синьо, отколкото човек може да си представи, по-дълбоко, отколкото мисълта може да понесе, по-чисто, отколкото може да отрази окото на каещия се и в най-чистата си сълза! Той спусна взор надолу и нозете му стъпиха твърдо на нова земя, на която живее правда!

Просякът замълча, а лицето му бе осеяно от звезди, които хората наричат сълзи. Аз не можех повече да гледам това лице на нищетата и любовта, върху което презрението на околните тъй често бе хвърляло острите стрели на коравосърдечието.

Душата ми се вълнуваше от една-единствена мисъл: колко силна е душата, която победи страха от ближния чрез любовта към ближния!

(П. Хинов, 2009)