Във всяка крайност има (много често неосъзната, но реална) злонамереност. Това е причината крайно мнение да поражда крайно мнение от противоположната страна.
Чрез крайността човек неосъзнато “изразява” себе си и затова изпитва към нея трайно и много често некритично “доверие” и привързаност. По-голямата крайност носи повече “доверие” към себе си, повече приятно самоутвърждаване.
Много често дори склонен към умереност човек, за да защити “себе си” (тоест идеологията, с която се отъждествява на сегашен етап в живота си), тръгва към крайността. И се утвърждава в нея чрез самооправданието и вярата в невъзможността да се е заблудил.
В спора между крайности няма крив и прав, има сблъсък на егоизми.
Най-неприятното е, че заради “любимата” крайност в душата на човека се поражда отначало неприязън, а при невнимание и самокритичност – дори омраза към инакомислещите.
Крайностите разрушават възможността за диалог.
Страдам от това, че в българския живот се натъквам на толкова много крайности, плод на един зле проектиран егоизъм върху останалите. Виждам един от пътищата ни за самосъживяване като народ именно във връщане към мъдрата умереност: да не заставаме безрезервно в подкрепа нито на -филия, нито на -фобия, да изпитваме здравословно недоверие към крайните и дръзки мнения (например “всеки, който не… [мисли като нас] е национален предател” и т. под.), да не се мятаме от чуждо към чуждо, нито да превъзнасяме своето на всяка цена, а във всичко да виждаме доброто, а не злото, да оценяваме другите хора по техните достойнства, а не недостатъци, и да сме готови да се учим от всичко и всекиго, откривайки у тях, което на нас ни липсва.
