Романът „Сън в алени покои“ — връх на китайската класическа литература

Л. Н. Меншиков

Превод от руски език, Петко Т. Хинов.
Цао Сюэ-цинь. Сон в красном тереме. – Т. 1. – М., 1997. – С. 5-20

І. Епохата на великите романи

В китайската литература романът се появява сравнително късно. Ако говорим за анонимния народен роман, породен от особено китайско сценично изкуство — шуошу („разказване на книга「), своеобразен театър с един актьор, — то първите сведения за него се откриват в исторически извори от ХІІ век. Разказвачите на книги (說書的) вземали някакъв добре познат сюжет, исторически или друг — от митовете, легендите или битовия живот — и върху основата му създавали сценарий. По този сценарий те водели своя разказ, който повтарял точно възловите моменти от сценария, но в промеждутъците си оставяли място за свободна импровизация. До нас са достигнали няколко такива сценария. Това са достатъчно пространни произведения, които очевидно не са били разказвани наведнъж, а за няколко вечери. Повечето от тях са разкази за един или друг период от китайската история, за които сред народа са възникнали легенди. А тези легенди от своя страна, били използвани от разказвачите на книги. От десетките стигнали до нас народни романи — обикновено ги наричат пинхуа (評話 „разказ с оценка「), — само два не могат да бъдат строго причислени към историческите повествования: „Разказ със стихове за това как монахът Трипитака се сдобил със сутрите「 и „Забравени дела от годините Сюенхъ на Великата Сун「. Първият, макар да има в основата си реалното пътешествие на китайския будист Сюендзан до Индия за свещените книги (600-664), е разказан в изцяло фантастичен план — като описание на приключенията на Сюендзан в измислени страни, които нямат нищо общо с истинското пътешествие на монаха. Вторият роман, основан също така върху действителни събития от ХІІ век, при сверяване се оказва запис на легенда за бурния период, когато Китай (тогава назоваващ се Сун) се опитвал, далеч не винаги успешно, на отблъсне нашествията на северните си съседи, джурджените. Борбата завършва с попадането на северната част на Сун под властта на джурджените, които основават там своята държава Дзин. Останалите запазени до наше време пинхуа са всъщност адаптиран преразказ на събития от исторически съчинения с добавяне на легенди, свързани с тези събития.

През ХІV век народният роман пинхуа ляга в основата на авторския роман, предназначен вече не за слушатели, а за читатели, което изключва всякакви импровизации и вместо това изисква високо словесно изкуство. И действително, китайският авторски роман се явил като крупно литературно течение в епохата Мин, наречена така по името на тогавашната китайска държава (1368-1644). Романът бързо изтласква назад останалите литературни направления от този период (с изключение може би на драмата) и много често епохата Мин се нарича епоха на великите романи. Този нов за Китай вид литература е запазил много черти, свидетелствуващи за връзката му с народните повествования пинхуа. В частност, главите в романа се наричат „пъти「 („първи път「, „втори път「 и т. н.), главата („пътят「) свършва на най-интересното място (съвсем като в устните представления на разказвачите или в днешните телевизионни сериали) и в края се казва: „Ако искате да узнаете какво стана после, елате следващия път, ще ви разкажа най-подробно「 (равнозначно на „прочетете в следващата глава「). Новата глава пък започва с думите: „Предния път (в предната глава) разказах как…「.

Народното повествование (независимо пинхуа или новелата хуабън) обикновено започвали с уводни стихове, чрез които разказвачът давал да се разбере за какво ще разказва днес. Разказването завършвало със стихотворно обобщение на по-голям епизод или на целия разказ. В самия разказ пък описанията на природата или на външността на героите се излагали в образна, ритмувана проза. Когато промеждутъчният епизод завършвал, му се давала оценка (пин) във вид на двустишие. Всички тези похвати са се съхранили и в авторския роман и навярно най-неопровержимо свидетелствуват за произхода му от народния роман пинхуа. За китайската литература е характерен особен път на развитие. Всеки от големите периоди е забележителен с господството на определено направление, при което всички литератори се стремят най-вече да развиват и усъвършенстуват именно този вид литература. В епохата Тан (618-907) това са били подчинените на строги правила стихотворения в жанра ши (詩), в който са писали някои от великите поети на Китай — Ли Бай, Ду Фу, Мън Хао-жан, Уан Уей, Бай Дзю-и, Ли Шан-ин и много други. За епохата Сун (960-1279) са характерни разностъпните стихотворения в жанра цъ (詞) и ритмуваната проза гу-уън с публицистичен или философски характер (古文). През времето на монголската династия Юан (1278-1367) настъпва златен век на китайската драма. Създадено от четките на своите велики представители, всяко направление достига апогея си в определена, своя епоха, след което без да изчезва от литературното поприще и творенията на писателите, то се отдръпва назад и става традиционно. Новото течение обикновено се утвърждава с усилията на един или няколко изключителни литератори, като техните творби правят дълбоко впечатление на съвременниците и дълго време след това служат като образец за следващите писатели, които пък използват възможностите на изнамерената от основоположниците нова форма, правейки я по-изтънчена и довеждайки до пълна проява всичкия ѝ потенциал. Появяват се произведения едно от друго по-прекрасни, но по-късно, когато възможностите на направлението се оказват изчерпани, безсмъртните шедьоври се заместват от подражания и направлението отстъпва място на други форми, които изминават сходен път на развитие.

Историята на авторския роман в Китай започва с два шедьовъра, поели в себе си целия опит на предшествуващия жанр пинхуа. Първият от тях, романът „Крайречни брегове「 (или „Крайречно царство「, 水滸傳) принадлежи на четката на Ши Най-ан, а вторият „Повест за Трицарствието「 (三國演義), на неговия приятел и ученик Луо Гуанджун. И двамата писатели живели в преломно време, когато чуждоземната монголска държава Юан била прекатурена от народно въстание и била заменена от националната империя Мин. Въпреки промяната, управлението на основателя на династия Мин, Джу Юанджан (цар. 1368-1398) било жестоко и кърваво и не оправдало ония надежди, които възлагали върху новия император неговите съратници. Ши Най-ан, един от участниците в антимонголското движение, отказал да служи на новия господар и посветил остатъка от дните си на написването на романа „Крайречни брегове「. Той не успял да завърши творбата си докрай, затова я дописал Луо Гуанджун. В романа е изобразено въстанието на Сун Дзян в началото на 20-те години на ХІІ век (впрочем, то именно съставлява един епизодите на народния роман „Забравени дела от годините на Сюенхъ「). Ши Най-ан описва стана на благородните разбойници, избягали от несправедливостта на властите. Те създават „Съюз на верните и справедливите「, където всички са равни и цари справедливост и доверие между всички (това дава основание заглавието да се преведе и като „Крайречно царство「 или, както е в един от английските му преводи, „Всички хора са братя「 — П. Х.). Този утопичен съюз в началото е непобедим, до мига когато не прави компромис с императорската власт, вследствие на което всичките 108 герои загиват един подир друг. Романът „Крайречни брегове「 е образец за последващите приключенски и героични романи в продължение на няколко века.

Вторият роман — „Повест за Трицарствието「 от Луо Гуанджун[1] — също има свой предшественик в „Пинхуа по историята на трите царства「. Но ако в народния роман водеща идея е предопределението и възмездието над управниците за неправедните им дела, то романът на Луо Гуанджун ни показва, в ред паралелни епизоди, как трябва и как не бива да се управлява, разкрива достойнствата на хуманното управление. Неслучайно двата романа са създадени от приятели и единомишленици. В тях скрито се таи протест против жестокостта и деспотизма на новата власт в империята Мин, на която авторите са отказали да служат.

След романа „Повест за Трицарствието「 е написано множество романи на исторически теми, при това към началото на ХХ век всички периоди от китайската история — от рухването на царство (Шан) Ин и установяването на империята Джоу през ХІІ век пр. Хр., до провъзгласяване на Република Китай в 1911 г. — са описани в тези исторически епопеи, които са имали за образец романа на Луо Гуанджун. По такъв начин китайският роман се заражда като историческа епопея и повествование за герои. Още по-голямо впечатление произвел написаният през ХVІ век от У Чън-ън (нач. ХVІ в. – 1582?) роман „Пътешествие на Запад「 (西遊記). В основата на този роман стои действителното пътешествие на будисткия монах Сюендзан до Индия за свещените книги, но на практика романът разказва за всецяло измислени пътешествия на Сюендзан из фантастични страни, където монахът заедно със своите спътници — царя на маймуните Сун Укун, безсмъртното Прасе Джу Бадзие и монаха Ша-сън. Те се натъкват на безброй препятствия, които преодоляват единствено благодарение на вълшебната сила и подкрепата на самия Буда и неговите пратеници. Този роман също става образец за множество по-късни произведения, описващи фантастични пътешествия в разни краища на света.

След историческия, героическия и фантастичния роман се появява и битовият роман „Дзин. Пин. Мей.「 (наречен така по имената на три главни женски персонажа) (заглавието превеждат още „Сливова вейка в златната ваза「, или „Златният лотос「 — П. Х.), който е предтеча на реалистическото направление в китайската литература. Авторът е скрил името си под псевдонима „Смеещия се учен от Ланлин「 (蘭陵笑笑生, вар. „Ланлинския присмехулко「, „Подигравача от Ланлин「, Eng. 「The Scoffing Scholar of Lan-ling」). От времето на написване на този роман в края на ХVІ век досега никой не е успял да „разкодира「 този псевдоним, макар да са били предприемани много опити за това. Което никак не е учудващо. В романа са изобразени много ярко и достоверно разложението и безчинствата на богатите и властимащите, с твърде ясни намеквания за действителните дела на обществената върхушка. Той е забележителен и с изобилието от еротически сцени, които нямат равни на себе си по откровеност и разнообразие навярно в цялата световна литература, макар в много национални литератури еротиката да е част именно от реалистическото направление. По-късно са написани много произведения, пропити с еротични или направо безнравствени описания, но нито едно от тях не може да се сравнява с този знаменит роман нито по яркост на битоописанието и изображението на нравите, нито по великолепието на езика.

Във всичките четири споменати дотук романа в една или друга степен присъствува и сатиричният елемент, който става все по-интензивен при всеки следващ роман. Затова появата на сатирическия роман е напълно естествено явление и неговото начало бележи романът на У Дзиндзъ (1701-1754) „Неизвестната история на конфуцианците「 (儒林外史). Той има оригинална композиция: на първо място, авторът се е отказал от традиционните стихотворни заставки, завършеци и промеждутъчни описания; второ, романът представлява дълъг наниз от самостоятелни разкази, във всеки от които е изобразен някой представител на чиновническото съсловие, при това всички те са в по-голямата си част люде продажни, алчни, жестоки, невежи, надменни и готови на всевъзможни нарушения на закона заради собствена изгода — в редки случаи, като изключения, там има честни и деятелни хора. В края на всяка поредна глава се появява нов герой, който става водещ в следващата.

Най-накрая, последен по време в редицата велики романи, е „Сън в алени покои「 — той именно е признат за връх на китайската литература и едно от най-високите постижения в световната литература въобще.

ІІ. „Сън в алени покои「 и авторът му Цао Сюецин

Романът „Сън в алени покои「 (紅樓夢) е издаден за пръв път през 1791 г. в печатницата на Чън Уейюен с два предговора — на самия издател и на някой си Гао Ъ. В романа има 120 глави, при което от предговора става ясно, че авторът му не е успял да го завърши и това е сторил Гао Ъ. На следващата година „Сън в алени покои「 бил преиздаден два пъти от същия издател с поправки — именно това второ издание се приема като каноническия текст на романа и от него той е бил преиздаван многократно в ХХ век, включително и най-доброто му издание от 1957 г.

Романът произвел върху китайските читатели най-дълбоко впечатление. Два века след появата му той е преиздаван повече от всяко друго произведение на китайската литература, ако разбира се изключим главния идеологически компендиум от каноническите конфуциански съчинения, положен в основата на класическото китайско образование. Ако се търси отговор на въпроса, поставен в епиграфа, то в Китай той е несъмнено — „Сън в алени покои「. Романът е събрал в себе си всички велики постижения на предшествуващата го китайска литература и в частност на романите. В него има и фантастика (предисторията, въвеждаща в него е легенда), пророчески сънища и други подобни — но тя не е неудържима като в „Пътешествие на запад「, а твърде тактична, органически влизаща в тъканта на едно напълно реалистично повествование. Има и най-подробни описания на китайския бит, както и достатъчно откровени любовни сцени, подобни на тези в „Дзин. Пин. Мей.「, но зад всички тези детайли е скрито плавно и логично развиващо се повествование. Има и критично, нелицемерно описание на нравите както на богаташите, тъй и на сиромасите, но в романа по-голямо значение имат описанията от живота на обикновените хора, техните забави, радости и скърби. В книгата има и много стихотворения, но това не са уводни, вметнати и заключителни успоредни стихове, каквито изобилно се срещат в по-ранните романи и са неотделима част на повествователната композиция. Повечето стихотворения в „Сън в алени покои「 са творение на героите в романа, съчинени понякога в особено разпространените в стар Китай състезания по поезия, понякога по конкретен повод, друг път пък, за да изразят по-пълно чувствата им; сред написаните от тях стихове има истински поетични шедьоври, особено когато ги съчиняват двамата главни герои — Дзя Баою и Лин Дайю. Като цяло, стихотворенията служат не толкова за украса на романа, колкото за по-дълбока характеристика на героите му.

От сюжетно гледище романът е историята на разцвета и разорението на огромен и богат — несметно богат — род, семейство, което безумно прахосва богатствата си и с това навлича върху членовете си множество беди и нещастия.

В предговора си издателят Чън Уейюен споменава името на някой си Сюецин с фамилно име Цао, който „няколко пъти е преработвал「 романа. По-нататък се казва, че широкоразпространените глави са осемдесет, но се носи слух, че всички глави в романа са сто и двадесет. След дълги издирвания издателят е успял да намери повечето от недостигащите глави (около тридесет) и един приятел се потрудил да приведе текста в порядък („съкращавайки твърде дългото и додавайки към твърде краткото「) и сега той се решава да пусне на бял свят романа, отпечатвайки го с подвижен шрифт (нещо не съвсем обичайно, понеже до ХХ век китайското книгопечатане предпочитало не набора, а ксилографията: отпечатване от дъски с огледално изрязани йероглифи).

Вторият предговор, написан от упоменатия в първия предговор Гао Ъ, разкрива възхищението му от пълната редакция на романа, предоставена му от приятеля му Чън Уейюен. От всичко това можем да разберем, че напълно завършени са били първите осемдесет глави на романа, а следващите четиридесет, макар и да са съществували до изданието на Чън, но са били само чернови и е трябвало да бъдат приведени в порядък, което и сторил Гао Ъ.

Кой е споменатият в двата предговора и във встъпителната глава първа на романа Цао Сюецин, който уж намерил готовия текст на романа, изсечен върху камък (оттук и първоначалното название — „Записки на Камъка「, П. Х.) и само го прочел десет пъти, а пет пъти го поправял и нареждал, разделяйки го на глави и онасловявайки всяка отделна глава? До самото начало на ХХ век никой нямал реална представа кой е този човек. И тук няма нищо чудно: романите, написани на байхуа — разговорния език на епохите Мин и Цин, — а не на класическия уънйен, езика на древната литература, не били смятани за истинска литература в стар Китай. Дори Гао Ъ, който възторжено се изразява: „бях подобен на персийски роб, любуващ се на намерена драгоценност「, все пак добавя и следното: „макар тази книга да спада към недодяланите разкази и непризнатите истории…「

Идва ХХ век и в китайските възгледи за литературата настъпват множество промени — драмата, романът, повестта и останалата белетристика, не без влиянието на навлизащите в Китай европейски литературни произведения, са поставени редом с произведенията на „високата проза и поезия「 и влизат трайно в историята на китайската литература като достойна и важна нейна част. Учените от ново време Уан Гуо-уей, Ху Ши, Джън Джън-дуо и много други предприемат усърдни издирвания и един подир друг откриват в стари трудове по китайска история и „областни описания「 (縣誌, така наричали многочислените съчинения, известни у нас като краеведски проучвания) имена на автори на знаменити романи, повести, пиеси, новели, заедно с биографични сведения за тях и другите им творения. Сред новооткритите велики писатели се оказва и Цао Сюецин.

Първата половина на ХVІІІ век, когато е живял Цао Сюецин, е време на велики промени. През 1644 г. в Китай избухва въстанието на Ли Дзъчън, под ударите на което достига своя край империята Мин, сменила в 1368 г. монголската династия Юан и просъществувала близо триста години. Въстаниците нахлуват в столицата Пекин. По това време на североизток вече е възникнала нова държава на манджурците. През 1616 г. техният предводител Нурхачи е нарекъл царството си Късна Дзин в знак на родство със старата Дзин, държава на манджурското племе джурджени, съществувала в северен Китай между 1118 и 1234 г. (манджурските владетели считали себе си за наследници на джурджените). Манджурската държава постепенно разширявала границите си и през 1636 г., достигайки вече до Великата китайска стена, тя приела ново име — Цин (清). От по-нататъшна експанзия я удържала само Великата стена. Когато Ли Дзъчън влязъл Пекин, един от минските военачалници повикал манджурците на помощ против въстаниците и им отворил заставата Шанхайгуан. Манджурците бързо се справили с Ли Дзъчън, но не пожелали да си тръгнат и скоро завладели цял Китай, наричайки цялата страна с името Цин. Манджурската династия управлява Китай до 1911 г.

Предците на автора на „Сън в алени покои「 принадлежали към древен род, който според едно предположение водел началото си от знаменития поет и деец от епохата Трицарствие (220-264) Цао Цао. Реално обаче родословието на семейство Цао започва с един от съратниците на Джу Юенджан, основателя на династия Мин. Името на този прародител, умрял през 1372 г., било Цао Лянчън и той има значителен принос към укрепяването властта на новия владетел на Китай. В началото на ХV век неговият син Цао Дзюн се преселил от централен в северен Китай, в Ляоян на територията на сегашната североизточна провинция Ляонин, където потомците му останали на държавна служби и където ги заварило въздигането на манджурския предводител Нурхачи. Внукът на Цао Дзюн и прапрадядо на автора на романа Цао Си-юан, прапрадядото на Цао Сюецин Цао Джън-йен и прадядо му Цао Си били до един служители на новата империя от деня на нейното създаване и после, когато през 1636 г. стигналите до Великата китайска стена манджурци я преименували на Цин. Манджурците разпределяли войската си на „осем знамена「 (по броя на главните и междинни посоки на света), при което в нея не допускали на служба чужденци. Много скоро обаче аналогични „знамена「 били създадени и за монголците и китайците, отличили се на военна служба у манджурците, и зачисляването в „осмознаменната войска「 се считало за особена чест.

Членовете на семейство Цао от самото начало били зачислени към ханската (китайската) войска на Бялото знаме и активно участвували както в завоюването на Китай от манджурците, така и в управляването на завладените земи. Дядото на Цао Сюецин (а по други сведения, брат на дядо му), Цао Ин (1658-1712) служил в южни градове по долното течение на река Яндзъ: Суджоу, Янджуо, Дзяннин. Там той управлявал тъкачните императорски манифактури в Дзяннин (южно от Нанкин) и едновременно с това бил емисар по солния данък в Янджоу. Той се прославил не само като администратор, но и като виден културен деец, създател на една от най-обширните частни библиотеки и организатор на книгопечатане. И до днес името му е сред имената на осемте най-прочути учени и литератори на град Янджоу. След смъртта му делото му за кратко поел неговият син Цао Юн (ум. 1615 г.), а след него — племенникът и приемен син на Цао Ин — Цао Фу, бащата на Цао Сюецин. Приживе Цао Ин си купил огромен участък земя в покрайнините на тогавашния Нанкин и построил там великолепна градина, шедьовър на китайското парково изкуство. После тази градина прекупил друг крупен литератор, прозаикът и поетът Юан Мей (1716-1797) и го прославил в съчиненията си под названието „Градина на следване на Природата「 (隨園). Преди това обаче градината на семейство Цао, назована „Градина на величествени гледки「 (大觀園) е била подробно описана в романа „Сън в алени покои「.

Цао Сюецин, чието първо име е Цао Джан, се родил в 1715 г. — точно в годината, когато встъпва в длъжност и става собственик на имота на приемния си баща. Цао Сюецин израснал в тази градина и световъзприемането му било значително повлияно от съвършенството на околните гледки. При все това както Цао Ин, тъй и наследниците му твърде много се уповавали на богатството си и живеели не според средствата си, както се казва. Цао Фу наследил не само дела и имоти, но и огромни дългове, които семейство Цао тъй и не могло да върне никога. В 1728 г. подир няколко неуспешни опита да погасят дълговете си, с указ на император Юнджън (цар. 1723-1736) цялото имущество на семейство Цао било конфискувано и семейството, някога прославено с разкоша и щедрото си гостолюбие, изпаднало в крайна бедност.

Малко знаем за живота на Цао Сюецин изобщо и в частност за този последен период от него. Очевидно известно време след разорението на семейството му той живял в Янджоу, след което се прибрал на север, купил си къщичка в северозападните покрайнини на Пекин недалеч от обителта на лежащия Буда, където и написал своя роман. Запазени са няколко предназначени за него, а по-късно и оплакващи го стихотворения, написани от негови другари, манджурските братя-поети Дунчън (ум. 1791 г.) и Дунмин (1729-1796), и Джан Ицюан, за чийто живот не се знае нищо повече. От стиховете и надписите по полетата на ръкописа на романа узнаваме, че в живота на Цао Сюецин е имало три жени; едната от тях умряла рано, другите две са били негови съпруги, при което последната от тях му е донесла щастие, но дори имената на тези жени са нам неизвестни.

През 1763 г. избухнала епидемия от едра шарка, която отнася сина му и децата на приятелите му. Самият Цао Сюецин, очевидно заразен от болния си син, умира още ненавършил петдесет години в навечерието на новата година, което преведено на наше календарно време се пада на 1 февруари 1764 г. Всички изследователи на романа „Сън в алени покои「 единодушно признават, че за основа на сюжета е послужила семейната история на Цао Сюецин и че главният герой Дзя Баою е в много отношения литературен образ на автора си. Всъщност, романът представлява описание на живота на едно семейство — много богато и с много разклонения, с роднински връзки сред най-богатите и знатни семейства на Дзинлин (старото име на Нанкин), където впрочем се е намирало и грамадното имение с площ 1967 му (1 му ≒ 667 кв. м.), закупено от Цао Ин и превърнато в парк. В този парк, наречен в романа „Градина 『Величествени гледки』「 семейството прекарва живота си в удоволствия и развлечения. Никой не брои парите в това семейство. Главният герой, Дзя Баою, единственият наследник и галено дете на цялото семейство, живее в обкръжението на своите сестри и братовчедки и техните прислужнички. Момичетата и момчетата постепенно порастват, две от братовчедките — Лин Дайю и Сюе Баочай — са предмет на особено нежните чувства на подрастващото момче, а чувствата му към Лин Дайю преминават в любов. Когато се отваря дума за женитбата на Баою, семейството трябва да направи избор между Лин Дайю и Сюе Баочай. Дайю е болнава девойка и от нея не може да се очаква здраво потомство, затова изборът пада върху Баочай. Случва се почти библейската история — Баою научава, че е оженен за Баочай чак в брачната нощ, Лин Дайю умира от мъка, а Баою изчезва от дома. Едва по-късно баща му Дзя Джънг го намира — синът му е постъпил като послушник в будистки манастир. Това е сюжетният гръбнак на романа, около който се развиват разкази за съдбите на многото му герои и героини. Безгрижните в началото млади хора ги сполитат нещастия след разорението на семейството.

Животът в градината „Величествени гледки「 е описан с най-тънки подробности: пейзажите и интериорите, заниманията и развлеченията, празниците и приемите — всичко това е запечатано върху страниците на романа, дори до рецептите за лекарствата, предписвани на болните. В литературата наистина няма по-подробна и достоверна енциклопедия на живота на китайците, подобна на този роман. Цялото действие е вложено в изящна рамка. При едно сражение на древните легендарни герои било пробито небето. Богинята Ню-уа събрала тридесет и шест хиляди петстотин и един камъка, стопила ги и закърпила пробойната. Един от камъните обаче се оказал излишен. Докато бил в ръката ѝ, той придобил вълшебни свойства, можел да расте и да се смалява, да се движи и разговаря. Камъкът бил намерен от двама монаси — будист и даоист — те го отнесли нанякъде, а после той отново се намерил, като върху него били записани съдбите на хората в бренния свят. Ето тези „записки върху камъка「 (石頭記, старото название на романа) Цао Сюецин разказва, че е намерил, взел оттам готовата история и просто я обработил и привел в порядък. При следващото си приключение камъкът се озовава в устата на новородения Дзя Баою и оттогава той неизменно виси на шията му, без Баою да подозира, че върху него е записана цялата му съдба заедно със съдбите на всичките му близки. Двамата монаси се появяват още няколко пъти в романа и в края на краищата отвеждат със себе си главния герой.

В историята на разцвета и разорението на семейство Дзя несъмнено прозира историята на семейството на Цао Сюецин. Това разбира се не е точно автобиография и то не само в подробностите, но и в съдбите на действуващите лица. Ето един прост пример: една от сестрите на Баою, Дзя Юанчун става жена на самия император и до самата си смърт покровителствува семейството и родителите си. В семейството на автора е имало леля, омъжена за член на императорския дом, но не за самия император и дори не за някого от братята му. Такива примери има много. В същото време две жени в дома на Цао Сюецин сякаш повтарят съдбите на Лин Дайю и Сюе Баочай. Това се случва често в историята на световната литература: авторът взема истински събития и реални люде, но променя съдбите им така, както изисква художествената правда.

ІІІ. Откритията на ХХ век и съдбата на романа

В предговора на първото издание на романа се казва, че дълго време той се разпространява в преписи на ръка (близо трийсет години), че авторът му не е могъл да го завърши и това сторил Гао Ъ. Естествено, изследвачите на текста винаги са се интересували какво собствено е написал Цао Сюецин, какво е добавил Гао Ъ и не е ли изопачил авторския замисъл. За най-важна при решаването на този въпрос винаги се е считала петата глава на романа. В нея се разказва за съня на Баою. Той попада в „Илюзорната страна на великата пустота「, из която го развежда феята Дзинхуан (името ѝ може да се тълкува като „пробуждаща от сънищата「). Там, между другото, те слушат и „дванайсет вълшебни мелодии, съставени наскоро, с названието Сън(ища) в алени покои「, всяка от тези мелодии съдържа намек за съдбата на някоя от девойките в романа (наречени „дванайсетте красавици на Дзинлин「). Освен това, Баою намира книги, където са записани човешки съдби, тези записки са отново изпълнени с намеци, които момчето не разбира, а да прочете всичко не му позволява феята — никой не трябва да знае съдбата предварително. От съпоставянето на тези намеци, които до голяма степен се изясняват с развитието на действието в романа, учените се опитват да установят първоначалния замисъл на Цао Сюецин. Изследванията върху това са многобройни, догадките най-разнообразни. Тук не е възможно да спомена всичките, но една от загадките си струва да бъде спомената.

Освен двете братовчедки Лин Дайю и Сюе Баочай, чиято съдба напомня отношенията на самия Цао Сюецин и жените му, в романа има и трета братовчедка — Ши Сян-юн. Както и другите две, тя носи фамилно име различно от това на рода Дзя, а според китайските разбирания мъж и жена с еднакви фамилни имена не могат да сключат брак, следователно тя също може да се омъжи за Баою. В шестдесет и втората глава на книгата се разказва, как след угощение на рождения ден на Баою Ши Сян-юн заспива пияна върху каменна пейка в градината. По-късно Баою намира край пейката изтървана от девойката фигурка на цилин — еднорог, а двойникът на фигурката си остава у Сян-юн. Символиката на двойните предмети обикновено загатва за бракосъчетание и едва ли намирането на цилина от Баою е случайно. В окончателния текст на романа съдбата на Ши Сян-юн е трагична, също като на останалите героини. Тя е омъжена, щастлива е с мъжа си, но той умира и тя изпада в крайна бедност. Между това, загатващите за нея стихове, които Баою слуша и чете в своя сън, говорят за нейното безбрежно щастие: „Невръстна още, от дете тя без родители остана「. А ако си припомним, че в стиховете на приятелите на Цао Сюецин се говори за последната му жена, с която той намерил щастие, то може да се предположи, че съдбата на Ши Сян-юн е трябвало да бъде друга и че в края тя е трябвало да се омъжи за Баою и да му донесе щастие.

Това е само един от примерите. Същевременно намеците, разпръснати както в съня на Баою, така и в останалите части на романа, са разкрити от огромна част от изследователите и не са установени сериозни отклонения от смисъла им в следващите глави на книгата. Това за сетен път доказва, че завършвайки романа, Гао Ъ се е старал строго да следва първоначалния замисъл на Цао Сюецин и само десетина глави не са били написани или са били оставени само нахвърляни, поради което понякога е възможно да се усети, че последните глави сякаш са се отклонили от авторския замисъл.

Не само по предговорите, но и по някои открити записки и стихове от ХVІІІ век може да се установи, че до отпечатването му романът е бил разпространяван в преписи на ръка. В началото на ХХ век са открити няколко нови преписа на „Сън в алени покои「, при което всички те прекъсват след осемдесетата глава, тоест съдържат тази част от романа, чийто несъмнен автор е Цао Сюецин. Досега са открити тринадесет различни преписа, при което всеки се отличава от останалите и носи следи от авторски поправки; само един от тези преписи представлява пълния текст от сто и двадесет глави. Един подир друг тези ръкописи са били издавани фототипно и сега вече стана възможно да се направи пълно тексткритично издание на романа с оглед на всички разночетения от разните ръкописи и печатни издания.

С изучаване на историята на текста и по силата на това — на творческата история на романа — са се занимавали и продължават да се занимават множество видни специалисти като Ху Ши (1891-1962), Лу Сюн (1881-1936), Ю Пинбо (1900-1989) и Джоу Жучан (1918-2012). Благодарение на техните усърдни трудове са установени основните редакции на романа. В ръкописите, включващи осемдесет глави, заглавието неизменно е „Записки на камъка「, вътре в тях обаче се споменава и „Сън в алени покои「. Впоследствие второто заглавие на романа взема превес и става окончателно още с първото отпечатване на романа. И макар много изследователи да знаят и първото заглавие, те назовават романа все пак с второто. Нека обърнем внимание, че и преписът със сто и двадесет глави е озаглавен „Сън в алени покои「 и може да се счита, че именно по него е отпечатан за пръв път романът.

За славата на този роман в Китай свидетелствува и фактът, че скоро след тъй наречената културна революция (1966-1976), в 1980 година в Пекин в системата на Академията по обществени науки се създава отделен институт по изучаването на „Сън в алени покои「, оглавен от известния историк Фън Циюн. Негова е заслугата за координацията на научната работа на многочислени учени и научни центрове, където се провеждат изследвания на романа. В науката се е оформил отделен клон, посветен на най-разнообразни издирвания по романа, тя е получила названието „аленознание「 (紅學, хунсюе, Меншиков превежда този термин като хунлоумънознание, което намирам за неприемливо, още повече, че калкирането на български език дава именно неологизма алено(хун)-знание(сюе) — П. Х.). Водещ специалист по аленознание в Тайван е професор Пан Джунгуй, крупен филолог и дълбок познавач на текстовете на древнокитайската литература. Но дейността на Института по аленознание не е само организационна, макар и тази ѝ страна да е важна — веднага щом някъде в Китай се оформи ново общество от любители и изследователи на романа, там незабавно идва представител на Института за съставянето на обща програма. Съсредоточаването на цялата информация в един център спомага за бърз напредък на изследванията върху романа. Ще покажем това с няколко примера.

До създаването на Института издаването на намерените преписи с ранните редакции на романа е ставало безсистемно, много преписи са оставали неизвестни за широкия кръг от специалисти. Така в 1964 г. Б. Л. Рифтин и авторът на настоящите редове обнародваха пространно съобщение за неизвестен препис на романа, съхраняван в Ленинград. Макар това съобщение и да предизвика интерес (в Япония например скоро се появи превод на статията ни), въпросът за издаването на ръкописа се постави едва след като Институтът по изтокознание влезе във връзка с Института по аленознание. Между другото, този препис е от огромно значение във връзка с въпроса за историята на написването на романа: в него е намерена редакция, която несъмнено принадлежи на автора му. Освен това в Ленинградския (Петербургския) препис се оказа единственият, открит извън Китай — всички останали са намерени и се пазят в Китай. Преписът е закупен през 1832 г. от П. П. Курляндцев, член на руската православна духовна мисия в Пекин (забележете, че по това време и в самия Китай не са известни ръкописи на романа). През 1986 г. се осъществи съвместно фототипно издание на пълния текст на преписа, предговор към него написаха Л. Н. Меншиков и Б. Л. Рифтин. Още на следващата година възникна нужда от повторно издаване на същия — първото се оказа недостатъчно дори само за специалистите. Това издание завърши въвеждането на наличните ръкописи на романа в научен оборот. Скоро в Пекин (под редакцията на Фън Циюн) и в Тайпе (Тайван, под редакцията на Пан Чжунгуй) бяха отпечатани тексткритични издания с отбелязани разночетения във всички преписи.

Друго изследователско направление е свързано с историческия фон на написването на романа — тук главенството също принадлежи на професор Фън Циюн. Под негово ръководство са открити и изследвани семейните гробища на рода Цао, едното в провинция Ляонин, другите две (на двете разклонения на фамилията) на север в днешната провинция Хъбей и на запад от Пекин. На основание на откритите там записи е възстановено най-подробно родословие на рода Цао в няколко разклонения за шестнадесет поколения, последно от които се оказва разклонението, към което спада и Цао Сюецин, там родословието прекъсва. Последният представител на разклонението на Цао Ин се оказва човек на име Цао Тиен-йоу. Имената на Цао Джан и автора на романа Цао Сюецин не са открити в родословието, но някои изследователи — сред тях и силно съмняващи се, и напълно уверени — го отъждествяват с Цао Тиен-йоу. Във всеки случай, най-близкото обкръжение и историята на семейството са били успешно възстановени и то напълно достоверно, по автентични документи, и между действителното семейство Цао и въображаемото Дзя в романа се установяват сходства в много от детайлите.

 
Друга находка на Института и ръководителя му Фън Циюн — това е едно мъничко имение край Пекин, за което вече споменахме. Там има малък едноетажен дом с четири стаи, ограден с каменна ограда над един човешки бой, както е обичаят в Китай. В една от стаите, чиито стени са замазани по образец на простонародните (а не богаташките) домове, под тънкия слой на последната нанесена вар са открити стихотворения, едно от които несъмнено принадлежи на стопанина на дома. Това е единственият достоверен автограф на Цао Сюецин. Днес домът е превърнат в музей. Наоколо му има обширно поле, от север планини, на запад са разположени два манастира, знаменити паметници на китайската храмова архитектура: манастирът на Лежащия Буда и манастирът на Изумрудените облаци. В резултат от дългогодишни упорити издирвания в литературата от времето на Цао Сюецин успешно е изяснен кръгът от приятелите му от последните години на живота му. Преди всичко това са вече споменатите Дунчън, Дунмин и Джан Ицюан. Към тях е нужно да добавим и някой Джиху-соу, от чиито записки върху полетата на един препис узнаваме годината на смъртта на Цао Сюецин. Но може би най-значимият човек от неговия кръг, когото познаваме, това е известният единствено под псевдоним Джи Йен Джай — „Стопанинът на кабинета Червило и Тушница「 (脂硯齋). Джи Йен Джай е оставил много свои приписки и по полетата на ръкописа, и между редовете му, и в добавка към основния текст, в тях намираме изключително важни сведения за творческата история на романа, за обстоятелства в живота на Цао Сюецин и семейството му, а също и критични бележки към текста. Тези бележки неизменно са служели като опорна точка за изследванията върху романа — неслучайно сега те са събрани наедно в книгата на тайванския учен Чън Цинхао. От всичко е видно, че „Стопанинът на Червило и Тушница「 е човек особено близък на автора. По отделни особености на езика му може да се предположи, че е родом от град Янджоу, където е служил дядото, а после и бащата на Цао Сюецин. Някои изследователи дори смятат, че това е жена, послужила за първообраз на една от главните героини на романа и братовчедка на главния герой — Ши Сян-юн. Ако това е вярно, тогава може да се стигне до извода, че става дума не за „стопанин「, а за „стопанка「 на кабинета и навярно за самата вдовица на Цао Сюецин, за която се споменава в един от стиховете на Дунчън по повод смъртта на автора на романа:

Към чемерния свод,
удавен във сълзи
полита на вдовицата гласът…

В южния край на Пекин по план и указания на Фън Циюн през последните две десетилетия е създаден парк с названието „Градина Величествени гледки「. Неговият създател внимателно следвайки описанията на градината, дворцовите постройки и павилионите в „Сън в алени покои「, решава да възстанови този парк. Сега всички необходими постройки са издигнати или са в стадий на завършване, включително и селцата, в които в покрайнините на огромната градина живеели слугите. Прокопани са ручеите и езерата, над тях са огънати мостчета. Постройките са украсени с надписите от романа, съчинени от членовете на семейство Дзя. За спомена на това, че в книгата градината „Величествени гледки「 е създадена заради идването у дома на голямата сестра на Баою, императорската наложница Юанчун, и че в чест на „височайшето посещение на Високоблагородната「 на площадките в парка е било устроено представление, всяка година напролет в пресъздадения парк също се устройва представление „Идването на императрицата「, при което действуващите лица са герои от романа.

Неподправената любов към великото произведение на Цао Сюецин и ентусиазмът на изследователите му неминуемо предизвикват възхищение. Сцената „Идването на императрицата「 не е единственият епизод от романа „Сън в алени покои「, легнал в основата на народни пиеси и книжки с картинки за деца, на новогодишни поздравителни картини. Съдържание на подобни произведения може да бъде и главата, в която пияната Ши Сян-юн заспива върху градинската пейка, и сцената, в която четирите красавици ловят риба в езерото, и трагичните съдби на слугинята Юен-ян и сестрите Йоу, далечни роднини на семейство Дзя, и комичните случки със селската старица Лиу, и много други. В края на 1980-те години в Китай се създава телевизионен сериал, където глава подир глава се показват почти всички основни линии на сюжета на „Сън в алени покои「, а след това изображенията на актьорите и актрисите, облечени като герои на романа, се прехвърлят върху пощенски картички, заставки за книги и дори илюстрации към популярни преразкази на романа. (През 2010 г. в Китай се появява новият, значително по-добър ТВ сериал „Сън в алени покои「 — П. Х.)

В наше време „Сън в алени покои「 печели все повече и повече читатели. В предишни времена съществуват литературни анекдоти, в които бащата, открил, че дъщеричката му нощем не спи и се облива в сълзи, четейки този роман, изразява крайното си негодуване по този повод. Та нали в основното в книгата е любовта между Дзя Баою и Лин Дайю, а момичетата не бива да мислят за такива работи! Днес времената са други и нравите все по-свободни, никому не би хрумнало да забранява на децата, а още по-малко на подрастващите, да четат както „Сън в алени покои「, така и знаменитите пиеси за всепобеждаващата любов — „Западната пристройка「 на Уан Шифу (края на ХІІІ-нач. на ХІV век), или „Беседка сред божурите「 на Тан Сиендзу (1550-1617) — двете пиеси, които, разбира се тайно от родителите си, четат двете героини на романа, Лин Дайю и Сюе Баочай.

ІV. „Сън в алени покои「 в Русия и Европа

В страните от китайския културен ареал през целия ХІХ век не е било нужно романът „Сън в алени покои「 да се превежда: всеки образован човек владеел китайски език и дори в Япония и Корея четели романа в оригинал. Нужда от превод възникнала едва в ХХ век, когато класическото образование било заменено от съвременно европеизирано и далеч не всеки можел да чете на китайски език. Именно тогава, през 1920 г., се появяват масово японски преводи на китайската класическа литература, сред които и на „Сън в алени покои「 благодарение на Юкида Рохан и Хираока Рюдзе, с паралелен оригинален китайски текст за всички, които желаят да четат в оригинал. След това се появяват и други преводи, издавани от неуморния проповедник на произведенията на световната литература, издателство „Иванами сьотен「.

Русия и Европа, по разбираеми причини, не са чели романа в оригинал и за запознанство с него били потребни преводи. И те се появяват, с усилията на руските и европейските китаисти. Първи тук са руснаците, ученици на пекинската духовна мисия. Тяхната заслуга е не само в придобиване на един от ръкописите на романа в ранна редакция, за който вече писахме. Ученикът на мисията А. И. Кованко, завърнал се от Китай през 1836 г., публикува под псевдонима Дъ Мин очерк със заглавие „Пътуване в Китай「 (списание „Отечествени записки「 за 1841-1843 г.). В заключителната му част той прилага превод на встъплението към първата глава на „Сън в алени покои「 и това е първият опит в Европа да се покажат шедьоври от китайската литература като образци. Частични преводи на отделни глави и откъси от романа били включвани постоянно от руски китаисти в техните учебни университетски програми. Водещият китаист на ХІХ век академик В. П. Василиев за първи път в света издава „Очерк по история на китайската литература「 в състава на „Всеобща история на литературата「 от В. Ф. Корша (1880). Дотогава подобен очерк не се е появявал не само в западните държави, но и в самия Китай. Включвайки в своя очерк и китайската повествователна проза, В. П. Василиев обръща особено внимание върху романа „Сън в алени покои「, наричайки го изключително произведение, което може да се постави редом с шедьоврите на световната литература.

В европейските страни романът също се появява отначало в отбрани откъси. През 1868 г. в Англия излизат първите осем глави в превод на Е. Боур, в 1885 г. преводи на главата на тогавашното английско китаезнание Хърбърт Джайлс, в 1919 г. превод на един от най-знаменитите в Англия преводачи на китайска литература Артър Уейли. Немският превод на Франц Кун е издаден през 1932 г., френският — на избрани откъси — в 1933 г. Всички изброени преводи са в една или друга степен адаптирани, приспособени към привичните представи за литература в културите, на чиито езици се превежда романът, или са представени в избрани, най-интересни за читателя според преводачите откъси.

Пълният превод на романа с всички детайли, създаващи особеното му очарование, се е струвал на европейските преводачи трудоемък и труден за четене от западни читатели, въпреки че в тяхната литература са налице сродни произведения от Стърн, Филдинг, Рабле, Шодерло дьо Лакло, които се четат с огромен интерес и подробните описания в тях не объркват читателя. Този страх от запазване на автентичния облик на превежданото произведение успява да преодолее в себе си руският преводач В. А. Панасюк. Отначало той превежда на руски език, без да изпуска нищо, пресложния исторически роман „Повест за Трицарствието「 от Луо Гуанджун, изпълнен с описания на сражения, изброявания на титли и длъжности и много исторически подробности. И имайки вече опит от подобен превод, той пристъпва към „Сън в алени покои「. Преводачът се е старал да предаде на руски всички неизброими битови подробности, които се срещат в изобилие по страниците на романа, и е успял в това, макар че при една бдителна проверка от страна на специалисти по китайския бит навярно могат да се намерят места, където е нужна поправка (както това става след една проверка от познавача на историята на китайското облекло Л. П. Сичов — той предложил цял ред уточнения към названията и детайлите на одеждите), но това очевидно ще е дело на бъдещ преводач или преводачи, тъй като В. А. Панасюк вече се е преселил отвъд през 1990 г., едва начевайки да подготвя ново издание на романа в поправен превод.

За първи път са преведени и всички без изключение стихотворения в романа. Преводачът — авторът на тези редове — се натъкна на много трудности, главната от които бе в това, че тези стихотворения не са просто стихотворни вметки, но се съчиняват от главните герои на романа и са важни за тяхната характеристика. Стремейки се към най-голяма точност в текстуалния превод, преводачът същевременно се е опитал и да предаде разнообразно написаното в оригинала. Така или иначе, преводът на В. А. Панасюк вече е роден и отдавна е намерил своите благодарни читатели. Струва ми се, че пълният английски превод е предприет под впечатлението от стореното от него. Първите три тома — първоначалните осемдесет глави — са издадени в Англия в превод на Д. Хокс под заглавието „Историята на камъка, или Сън в алени покои「 между 1976-1978 г. След това заключителните четиридесет глави излизат в още два тома в превод на Дж. Минфорд през 1982 г. По такъв начин англоезичните читатели, следвайки руските, стават притежатели на пълния и неадаптиран текст на този велик роман.

При значително нарасналия през последните две десетилетия интерес на нашите читатели към източната и в частност китайската класическа литература, преиздаването на романа на руски език стана необходимост: първото издание, излязло през 1958 г., отдавна вече, едва ли не от мига на появата му на света, е станало библиографска рядкост. Преводачът В. А. Панасюк навярно вече започнал да сверява текста на превода си за едно ново издание, не успял да довърши своя труд. Преводачът на стиховете също е проверил значителна част от своите преводи и е поправил нужното, стараейки се да не наруши съгласуването между прозаичните и поетичните части на романа. В този леко поправен вид издателството отпечатва отново превода на Панасюк със стихотворенията в превод на Меншиков, надявайки се да удовлетвори читателското търсене с това.

Илюстрациите, взети от китайски издания на романа от ХІХ век, се отпечатват за първи път в руското издание на «Сън в алени покои».

Превод от руски език по: Цао Сюэ-цинь. Сон в красном тереме. – Т. 1. – М., 1997. – С. 5-20

[1] За превод на заглавието 《三國演義》 на български възприемам „Повест за Трицарствието「, за да се отличава то от името на другата знаменита историческа книга „Трицарствие「 или „Записки за Трицарствието「 (三國誌). В китайската литература „повествование「 (演義) се среща често в заглавията на романи и обикновено не се превежда, но би могло да се направи паралел с европейски романи от типа на „Повест за два града「 на Ч. Дикенс и за съхраняване на това традиционно название в романите от китайското средновековие удачен ми се струва именно този превод. — П. Х.