Трошене на кости
Революционното насилие над обществото и мисленето прилича на преднамерено чупене на носеща тежестта му кост — за да зарасте накриво. Революционерът претендира, че знае тайната на обновлението. Но той забравя, че може единствено да чупи кости, а нови кости за нов човек няма откъде да вземе. След време революцията е забравена, но криво зарасналата кост става еталон за новото общество. Това, което се е считало преди за болест, става еталон за здраве. До следващата революция. Защото човек не може да свикне с кривото. Все се намира някой, който да посочи кривата кост и да каже: кривда! След това се прави нова революция. Или контрареволюция — по същество това е също чупене на кости. Чупи се на същото или на друго място. И всяко следващо „ново общество“ е опит да се преправи предишното чрез ново трошене, чрез (обикновено чужда) адска болка, и се постига ново криво зарастване, нов повод за следваща революция. Нищо чудно, че днешният свят прилича на сакат до сетна кост старец. Въпросът е колко счупвания още може да понесе човечеството, преди да се обездвижи напълно и изпадне в невъзможност да говори спокойно и да поема дори най-лека духовна храна, дори духовна кашица… Затова съм против рязкостите, против всяко решение, взето под напора на чувства, на мигновени „промени“, на вдъхновения и „просветления“. Внезапността убива. Рязкостта разгражда човешките ценности, съсипва нормалното развитие на човешката психика и ум. Крайностите вонят.