Зимата, храната и други болки
Като по разписание, зимата във Фошан пристигна точно на 1 декември. 30 ноември беше топъл и ведър есенен ден, около 30 градуса. Вечерта зафучаха ветрове, небето се изчисти и грейна. За една нощ температурата падна с повече от 15 градуса. Подцених промяната и това, че не съм в България, за което понесох наказанието си: от 1 декември вечерта до днес, 5 декември, не мога да се отърва от досадната температура, първите два дни беше 39 и отгоре, после 38, и едва днес съм на 37 и мога да мисля и пиша.
Не знам как е при повечето хора, но когато съм болен, особено ако тялото само тежи и не е изпълнено с остро страдание, към края на болестта умът се изостря и мисълта успява да подреди много неща – обект на вълненията й – от миналото и настоящето доста по-добре, отколкото в обичайното и състояние на пълна ежедневна заетост. Това бе причина да се обърна към дневника си след дългото мълчание. Всъщност, днес искам само да споделя мисли относно някои особености на постенето в Китай – като православен християнин…
Преди всичко, тук храната винаги е постна, дори когато е с месо. Парадоксално е, но е така. Казвам това на базата на сравнението с храната в България. Има нещо непълноценно, недостатъчно в храната в Южен Китай – дръзвам да си мисля, че това е причината южните китайци да са типологично дребни и хилави. Снажност – това е качество, което не може да се види у южните китайци, за разлика от северните, с редки изключения предимно у най-новите поколения. На второ място, тази хранителна непълноценност може би се дължи на силното индустриално натравяне на този район. Тук грижата за природата се изчислява в приходи, ако няма паричен приход, няма грижи – това са думи на китайци. Затова реката край болницата (!) е нещо невъобразимо: слизайки по моста към болницата, минавам над водите, които вече може би не са води, а някаква мазно-слузеста течност с кафеникаво-сивкав цвят, чието зловоние пробожда не само носа, но и сърцето. Страшното е, че на никого това вече не прави впечатление. Подобно е впечатлението ми и от огромната Перлова река – красавицата на Гуанджоу, чиято снага е по величие подобна на Дунава, но чиято грация е неописуема.
Съзерцавайки я отдалече, човек неминуемо е привлечен да се доближи, да го облъхне дъха й, гънките й, движенията й са наистина очарователни. Ала когато се надвесиш над парапета и се вторачиш във водите й… дръпваш се назад и се питаш би ли хапнал от риба, за която знаеш че е уловена в такава река… Това е едно от нещата, които забелязах в съвременен Китай – външността, подредеността, благовидността са силно изнесени на преден план и ако не се потрудиш да се взреш по-надълбоко, ще останеш “очарования странник”, въодушевен от мимолетното впечатление; но ако се вдълбочиш, може би ще откриеш, че много от нещата тук са силно стилизирани, за да прикрият нещо. Много от нещата казват големи думи, зад които има мъгла и вятър, или просто дребни, невзрачни същности.
Да се върна на поста: та, постенето в Китай е наистина много трудно нещо и ако човек се заеме с него усърдно, трябва да има много издържлив организъм. Единствената млечна храна, която можете да консумирате в извънпостни дни тук е внасяното от Вътрешна Монголия или от други места на Север прясно мляко (нещо като силно разреден вариант на купешкото в България). Сирене няма. Масло няма. Всъщност, може би някъде, в някой скъп магазин в Гуанджоу може и да има вносно от Америка (!), но това е повече от 3 часа път, което човек рядко може да си позволи … за едното сирене. Няма и постни продукти на зеленчукова основа като лютениците, няма и маргарин. В огромния супермаркет, откъдето пазарувам, имаше преди месеци, но изчезна. Явно китайците малко се интересуват от масло, още по-малко пък от маргарин. В столовата на училището се готви постоянно с месо, тоест, през поста там не можете да се храните, освен с две от произведенията им – задушени зеленчуци (само малко сол и зеленчукова маса, вкусът е като на трева) и ориз – под ориз в Китай се разбира само ориз, сварен с вода без никакви добавки. За 3-4 дни се ядва, но за 40-50? Към това добавете зимния период на поста, когато в целия Южен Китай няма отопление, изолацията на апартаментите е просто жалка, температурите са между 7-13 в течение на два месеца. За щастие, може да се купи печка-духалка. Това е огромен плюс за южнокитайската цивилизация, тъй като влагата в началото на годината е значителна и неслучайно ставните болести в Гуандун и северните му съседи са силно застъпени. За жалост, китайската маса е бедна и нецивилизована, затова… търпи. През зимата болниците са препълнени с майки с деца и старци. Търпелив народ! Трябваше да прекарам 2 часа в неотоплената болница (голяма колкото нашите най-големи столични болници), за да ми поставят венозна система. Атмосферата бе наистина неподходяща за човек със слаби нерви (какъвто не съм, надявам се), постоянни детски писъци, суетня, всички болни – няколко десетки, – седят по пейките с вбодени във вената на ръката системи и търпят. Търпелив народ!

Постни вкусотии: задушени резанчета от лотосови корени, доуфу (соево сирене) в лют сос (мапо-доуфу) и, естествено, ориз
Ето защо не е учудващо, че китайците ядат месо, както ние ядем хляб. За тях това е въпрос на оцеляване. Прекъснете притока на месо към градовете, и ще настане революция. Огромно щастие е, че мога да се снабдявам с овесени ядки и кореноплодни, тъй като лекарят ми забрани да ползвам сурови зеленчуци поради стомашни проблеми, възникнали при сегашната ми “настинка”. А тъкмо си бях купил една огромна ряпа… 🙂
Тук искам да кажа няколко думи за зеленчуците и начините на готвене. Южен Китай е изключително богат на зеленчуци, и ако човек трябва да пости, вероятно би си помислил, че това е съвсем лесно. В действителност, лекарите съветват зеленчуците да не се консумират сурови поради това, че са нечисти. Какво точно се има предвид – химическо или друго замърсяване, не съм питал. Но е факт, че винаги когато се сервират зеленчуци, те са минали през термична обработка, основно полупържени-полузадушени. Дали след това в тях остава някакъв витамин, не знам. Чувството, след като си ял такива зеленчуци, е на запълненост, но не и на заситеност. Затова си пия аптечни витамини. Плодовете също, за тях се казва същото. Впечатляващо е, че рядко тук плодовете има онова ухание, което имат да речем българските ябълки или круши. Тук те са като… изваяни в инкубатор. По въпроса доколко калорична е тази храна, дори с включено месо в менюто (и изключени млечни произведения, освен рядкото мляко и псевдо-киселото мляко), ще споделя само, че за 3 месеца тук се освободих от 4 килограма телесно тегло при най-редовно хранене и почти пълна липса на физически упражнения.
Една от най-непоносимите за мене особености на китайската кухня е употребата на олиото. Малко са ресторантите, където то се дава в мярка. Качеството е отделен въпрос. Купих си няколко консерви от типа на нашите солено-кисели зеленчукови. Безвкусни и тънещи в лойта на олио с неустановим произход. Единственото ми утешение беше буркан с кисели краставички, огромна рядкост тук на Юг, “внос” от руския град в Северен Китай, Харбин. Вкус на нещо родно! Рибните храни са доста добри, но в ресторантите, където можете да поръчате задушена риба в тези дни, когато уставът позволява, тя е скъпичка и е все така блудкава на вкус. Тук е мястото да споделя малко неприятните си впечатления от друга забележителност на китайската кухня – подправките: тя се слави с фините си подправки, но всъщност ние, българите, употребяваме много повече като видове, от китайците. Те си имат особени раздели на кухнята, като съчуанска, хунанска и т. н., но основните им подправки са джинджифил, люти чушлета (малко по-люти от нашите), целина и някои други, които ние не познаваме. Тук обаче не видях елементарните нашенски Копър и Магданоз. Да не говорим за чубрицата, или тази мерудия, която у нас е на всяка манджа, а тук никак не може да се намери! Така че, българите, които искат да живеят в Китай, трябва да си носят и подправките, ако искат да си готвят по български. Говоря от опита си на живеещ в нескъп квартал в “малък провинциален град” (6 милиона население).
Да не забравя и това: в Южен Китай не предлагат печена храна. Не съм видял да продават печки (изключвам микровълновите). А печената храна си има своите предимства пред тази, която се приготвя в течност, било олио, било вода и пр. Тук и хлябът е отвратителен – под хляб се разбират всякакви сухи пасти със силно осезаеми диспропорции на съставките, най-вече, подсладяването. Ако не е сладичко, не им се яде. Соленият, нашенският хляб не е популярен, а нали пазарът определя производството… Да се сдобиеш с леко солен и пресен, истински хляб, тук е трудно и… направо хлябът е празнична храна.
Не е случайно, че през пости се разболявам и пия антибиотици. В България сме толкова добре задоволени откъм избор в това отношение, че човек не може да оцени това, което има, докато не попадне в изцяло нови условия. Това, от друга страна пък, ни помага да осъзнаем колко крехки сме и до каква степен “спокойствието” в живота ни е уязвимо откъм най-елементарните му страни. България е една невероятно надарена от Бога страна – земята, природата, местоположението. Колко малко хаем за това ние, българите! Тук се води битка за всяка педя земя, тук оцеляването е разчетено на сантиметри… А ние нехаем за нея; боим се от нея; боим се от себе си…
Чета всичко това и си мисля – струва ли си да се опитвам да науча китайски? Утре е първият ден на курса ми…😊 Напишете нещо, което ще оправдае усилията…
Човек изучава даден език, за да опознае историята и настоящето на един народ, културата му, ума и традициите му. В случая с китайския език и цялостното знание за Китай, за мен най-силната страна е непокътнатото съкровище от знания, което е скрито там и все още е недостъпно не само в България, но и в западните страни. Китаезнанието е наука за бъдещето, тя няма край и граници.