Непредпазливи мисли за езика ни
1
Езикът ни се «изчиства» от «старата си» поетичност, «редактират» се умишлено красиви народни изрази като «пукна се пролет», «пукна се зората» (а това «пукване» няма нищо общо с пуканките в нечии глави, а се асоциира с разцъфването на цветна пъпка, нейсе, също нямаща нищо общо с акне). И тази «чистка» се извършва не от друг, а от модерните редактори и литератори. Какво бе разочарованието ми, когато в любимата от детската градина още песен вместо израза «че снега си веч отива / и се пуква пролетта» чух «модернизираното»: «че таз зима си отива / и пристига пролетта»!
Струва ми се, че модерните «редактори» на българския език подценяват езиковото чувство у децата ни и проектирайки собствената претенциозна ограниченост върху богатия български език, буквално «убиват» наследените от народните ни говори думи и изрази. Редукционизмът е непростим подход и няма оправдание дори в опортюнистичната нагласа «да не би да не разберат»! Ако продължаваме със същите нагласи, нямаме право да се чудим защо следващите поколения няма да разбират езика на родните класици. Ами просто защото израстват с «чужди оригинали», а от собствените български оригинали, написани с любов и неповторима вещина, не вдяват…
2
Един от «механизмите» (колко недуховна дума!) за обогатяване на китайския език е бил задълбочаване и разширяване на значенията и употребите на отделните думи. Вместо да се внасят нови думи от «чужбина», внасят се нови употреби и значения в родните думи. Типологичната за тази далекоизточна менталност «затвореност» или по-скоро обърнатост на ума навътре е иззидала непреодолими отвън духовни крепостни стени, които според мен са един от духовните фактори на съвременния «китайски» успех. Ако един народ не трупа вътре в душата си (а там е крепостта на родния език), а безогледно «заимствува» отвън, той е в преходен период на разпад. Езикът е най-яркият «сипмтом» на духовното здраве или болест на народа. Той е лицето на душата на този народ. Лекарят гледа лицето на болния и вижда промените там, народолюбецът (филологът) гледа езика на своя народ и более заради промените, които вижда върху това прежълтяло, опосталяло негово лице…
3
Творци на «наший говор мил» — моля ви, пишете сложно, пишете предизвикателно, пишете архаично дори, гребете с дръзки шепи от старобългарския, от диалектите ни, от забравените ни български писатели, пишете със смелия дух на експериментатори, с чудния опит на Милен Русков с «Възвишение», връщайте дръзко езика ни към корените му, възкресявайте забравените думи, не хранете страх от въображаеми «неразбиращи». Любовта към знанията се храни от трудностите, а не от леснините — последните отхранват тлъсти потребители и да милееш за умствените им тлъстини е недостойно за твореца — писател или преводач, чието звание е аскетично по естеството си. Истинското уважение към читателя не е в добре сдъвкания текст, а в интелигентното предизвикателство да стреляш в упор срещу опростенческото ни време, да отстояваш, ако трябва самотно, онова, което трогва с красотата си. Разбиването на сковаващите «разбирания» за «правилен текст» понякога е единствената струя въздух в подземията на посредствеността. Единствената съвест при писането е умереността — дори във върховния миг на «експеримент». Единственото зло — да се нагаждаш.
