Китайски дневници (1-3 октомври 2011)

Полетът до Ганджоу

Рано сутринта, още преди изгрев слънце, г-н Хъ ме докара на летището в Гуанджоу. Облачен креп, довлечен от тайфуна, тегне над огромния град. Този път до самолета – или по-скоро самолетчето, защото вътре то бе по-малко от автобус – ни докара малък автобус. Едва ли имаше повече от 40-50 пътника. За щастие нямаше особени промени във времето и това ни позволи да долетим до Ганджоу само за 50 минути (с влак това разстояние се изминава за около 7 часа).

Малко преди приземяването потънахме в тлъстия облачен слой, като в оловносива тиня, прилепваща плътно о илюминаторите на самолета. Имаше мигове, когато не знаех ще кацнем ли въобще, толкова дълго се проточи това смесване с облаци и мрак.

Най-сетне! Ето ги типичните за Дзянси къщи с тъмносиви керемиди, подредени, ниски; между тях с различни багри се очертават ниви и градини, педя по педя, квадрат по квадрат. Накацали са като светли петна между покривите. Снишаваме се и в погълнатата от сенки земя къщи и градини се открояват все по-ясно. Спокойно кацане. Разделяме се с Уанг Юехан, момичето от Ганджоу, с което се сприятелихме при полета.

След малко повече от половин час чакане дойдоха родителите на Лили, с нещо като “уазка” взета от приятел на брат й. Всички са тук: татко й, майка й, брат й и снаха ни. Радост, примесена с малко притеснение и сме на път отново.

Летището в Ганджоу (2011)

Чонги

Чонги, 1 октомври 2011 г.

Това е родното място на Лили. Гръдта на планината е прибрала това градче, но не го е скрила от плъзналата навсякъде “цивилизация”. Тук се наблюдава безславно смешение на градската култура с неотмиваемите слоеве селскост. Появата ми на улицата винаги предизвиква вълни от провинциално любопитство, искрена приветливост и онова типично за отдръпнатите в планините люде добронамерено желание да се “попипа”, макар и с поглед, добредошлият чужденец. Населението в този край на Китай е гостолюбиво и услужливо.

Чонги, къщи в покрайнините на града

Така изглежда “главната улица” в самия “велик ден” на китайската “октомврийска революция”. Всъщност, нищо, освен яркочервените знамена, мяркащи се тук-там из улиците, не напомня за смисъла на празника. Повседневността е превърнала малкото време за отдих от теготите и напрежението в панаир. В нещо като нашите селски събори от едно време. По улиците са струпани стоки; отвсякъде се носи глъч, разправии, откъслечни гърмежи (биенпао, китайците обичат шумотевицата, чрез нея изразяват веселието си от свободата на празниците.) По същата тази пешеходна улица шетат и изпускат клаксонови вопли мотоциклетите – тази своеобразна каста на уличното движение, която доубива чувството за сигурност и надежда на някакви правила по пътищата. Хората на мотоциклет са най-често неотстъпчиви и клаксоните са натрапчив елемент от общата шумотевица.

※ ※ ※

Вечерта протяга ръце над обловърхите планини около селото. Слънцето не се показа три дни, тягостно е да се издига взор към върховете на планините. Наоколо светло зеленеят гори от бамбук — тези местности на Дзянси са известни като родина на бамбука. Това дърво е забележително: от най-нежните филизи до старите гори от високи няколко метра бамбуци, тези дървета (или треви, както чух да ги наричат) се възправят без да се огънат или изкривят. Красотата им е в това, че неизменно стройни и устойчиви, те винаги се опират едно о друго и растат в съвсем близък допир, без да си пречат, без да си съперничат и без да дирят да се издигат едно над друго. Повее ли вятър, шумолят заедно. Огъне ли ги буря, няма да се пречупят. Направих няколко снимки на подобни бамбукови селения, за съжаление времето е мрачно и я няма радостната светлина, която струи от тях през слънчевите лъчи. Въпреки това, те стоят някак по-светло върху дълбоко зеления фон от потопени във влагата, буйни растения.

 Така пеят цикадите: