След дъждовно…

* 

Най-сетне и дъждът дойде. Два дни поред студените му капки се промъкваха до всички кътчета на сухата земя – и пепелта преобразиха в кал.

*  * 

Днес в някаква степен осъзнах мисълта на Ейдлин в огромната му книга за Тао Юанмин, че — парафразирам — поетът може да пише истинска поезия, ако живее истински живот. Нужно е дълбоко целомъдрие на мислите и сетивата, за да усети човек истинската “поезия на планините и водите”. Ейдлин в някаква степен ми помогна да разбера тези мисли на българския поет Н. Кънчев за поезията:

• “Един класик изглежда като изоставен рудник, в който през деня се спуска слънцето и през нощта луната, за да скрият тайната на светлината.” И тайната на истинската поезия, бих добавил. А рудникът в случая е цар Соломоновият.

• “Неполучилите поетична форма думи плуват в подсъзнанието като екипаж без кораб”. Странно, едва сега забелязах, че Н. Кънчев не е написал “кораб без екипаж”. Струва ми се, че поезията без тяло на поезия е не само кораб без кормчия, тя е като… купчина стопен сняг — от него в действителност е останала само идеята за купчина и за сняг. А думата “стопен” само пази спомена за изчезналия сняг и за купчината, която той е представлявал.

• “Писането на поезия също е свято дело”. Това се слива в сърцето ми със словата на една руска песен: “Кто любил — тот любим, кто светил — тот святой…” Но светлината на поезията се спуска именно в изоставения рудник… за да се скрие от шума на тъпаните, от градската прегръдка на Смешението.

*  *  *

Днес, докато прекосявах безмълвно пътеката към дома, чух в себе си това:

Стъпвам под стряхата.
Дъждът унило секва.
За да усетя до последно
тези ухания безплътни
на планините и полята
е нужно да забравя всички-
те миризми на тоя свят…