Двата контейнера
На нашата селска улица имаме два контейнера за отпадъци. Единият е здрав и може да се затвори до долу. Другият е развален и остава открехнат с около пет сантиметра. Естествено, за да отвориш разваления контейнер са нужни малко по-малко усилия — само с пет сантиметра преместване на капака му, но все пак са по-малко.
Едно утро отивам да хвърлям боклука. Гледам, контейнерът с разваления капак пълен. Брей, викам си, толкова бързо напълнихме два контейнера с боклук, а сме шепа хора на тая улица. Натиснах дръжката на здравия — оказа се, че той е пълен едва до половината. Това ме учуди: какво пречи да се хвърля и в двата тъй, че да не се окаже единият препълнен, а другият — неизползван до възможния предел?
След като историята се повтори три-четири пъти, реших, че е дошло времето да я запиша.
Изводите: за да отвориш здравия контейнер е нужно минимално усилие. Нужно е също минимално наблюдение и минимална способност за разсъждение. Всички тези положителни качества се унищожават от подсъзнателната потребност от изгода, пък била тя и минимална, изразена в спестяването на усилието да преместиш капака на контейнера с пет сантиметра повече от нужното.
Струва ми се, че тъкмо в тази апатично-пасивна нагласа, нагаждаща се към всичко в действителността ни, е скрита ядката на българската криза. С прости думи: ние се научихме да не си мърдаме пръста за неща, които не са пряка наша собственост. Неща, които дори всеки ден използваме, но не носят нашето име. Нищо, че тези неща ни трябват, че с тях живеем, прехранваме се, че са нужни на обществото ни. Ние живеем в дълбоко дребнава ирационалност. Не искаме да мислим нито за историята на нашето заболяване, нито за последиците му. Предпочитаме разваления контейнер само защото си спестяваме пет сантиметра усилие.
Боя се, че дори свръхдържава да ни стане покровител и да ни дава средства за излизане от кризата, нашият избор ще падне върху разваления контейнер и той ще погълне всичко. Не за друго. Заради тези пет сантиметра „спестено усилие“.
Ако обаче се решим да използваме мъничкото природно здравомислие, на което сме способни, вярвам, че България може да се превърне отново в китна градина. Може би звучи наивно? Но ако всички, без изключение, преодолеем тази пет-сантиметрова инертност, която избира разваления, но привидно лесен контейнер, и ако упражним едно малко, пет-сантиметрово усилие в здрава посока: умножено по всички това може и да даде неочаквани добри плодове.
