В Китай е щастие да общуваш с хора с чисти сърца

ПАВЛИНА ЖЕЛЕВА

– Връзката ми с Китай е отколешна и е загадка и за мен самия. През 1988 г. някой или нещо ми поставиха въпроса: искаш ли да учиш китайски? Отговорих, без да се замисля – „да“. Това беше още преди „китайския бум“, тогава беше много трудно да намериш учител и учебници, а за литература на китайски — невъзможно. Започнах да уча китайски самостоятелно през лятото на 1988 г., но помня, че и преди това чертаех йероглифи, дори сам си измислях знаци, сходни по външност с китайските. Още тогава нещо дълбоко ме свързваше с този народ. Не мисля, че беше романтично увлечение, тъй като увлеченията траят недълго и бързо се заменят с други. Времето от 1988 г. до годината 1991-ва, в която постъпих да уча китайска филология в Софийския университет бе достатъчно дълго, за да изпитам себе си и да направя съзнателно избора на висшето си образование.

– В Китай отидох за пръв път през есента на 2010-а и останах там до края на юни 2011 г., като работех като доброволен преподавател по английски език в средни държавни училища. Да постъпя на платена работа не можех, тъй като все още не отговарях на нужните условия. Защо отидох тогава и защо избрах именно това поприще, ми е трудно да кажа. Може би ще употребя китайския израз „следвайки зова на сърцето си“. Всъщност, аз много обичам децата и сред учениците се чувствам „в свои води“. Отидох в Китай без определен план. Оставих Бог да реши къде да ме прати и с кого да се срещна. В началото беше изключително трудно, най-вече поради огромното различие между представата за Китай и реалния Китай, който е далеч от всякакви представи на европейците, възприемащи тази страна чрез текстовете за нея. Попаднал във въртопа на „случайности“ и „обстоятелства“, оставяйки се изцяло на Божия промисъл, аз отново се убедих, че житейската ми съдба е неотменно свързана с Китай. Не защото Китай е забуленият в очарование остров на мечтите ми, напротив, той е много земен, замърсен и неприветлив за мечтатели, а защото вътре в себе си аз нося една неугасима любов към този народ, който имам причини да считам вече за свой — съпругата ми е китайка.– Какво Ви върна отново в България?– Отново сърцето. Аз съм българин. България не можеше да не ме върне при себе си. Желая и децата ми да се родят в България, да знаят, че са потомци на два древни народа. Но чувството е двойно – когато напусках Китай, вече изпитвах дълбока носталгия по него. Впрочем, скоро отново ще замина за Китай, защото съм приет на редовна работа в Югоизточен Китай. Зная, че когато напускам България, чувството няма да е по-различно.– Какво е да си учител в Китай?– Да си учител в Китай е много престижно и много трудно. Английският език е задължителен още от първи клас на началното училище. На китайците този език се удава много по-трудно, отколкото на българските деца, поради твърде големите различия между китайската и английската граматика. Мои ученици са споделяли, че много по-лесно им е да учат китайски йероглифи, отколкото фонетична азбука. Затова българските деца — при добро желание, добри преподаватели и добри условия, могат да научат английски много по-бързо и по-добре, при все, че винаги се намират изключения.Китай е наистина отворен към чужденците, още при влизането ми в китайското общество почувствах това. Китайските деца, с малки изключения, са силно мотивирани да учат английски, което улеснява работата с тях. Учениците умеят да почувстват любовта ти и желанието да им дадеш знания, умеят да обичат и уважават учителя си. След края на първия семестър трябваше да се разделя с първото училище, където бях, но на всички ни — и ученици, и учители, ни беше мъчно от тази раздяла.– Големи ли са различията между българското и китайското образование в средното училище?– Какви са различията между китайското и българското училище не мога да кажа, защото не познавам днешните български училища и ученици — затова нека просто ви разкажа какви са китайските училища. На първо място, училището — училищният комплекс в Китай е нещо като неприкосновена, свещена земя. Там „непосветеният“, дори родителите на учениците, могат да влязат само със специално разрешение. Това е в сила не само за обикновените, по-евтини училища, но и за елитните гимназии в „малкия“ 6-милионен град Фошан. Имах щастието да преподавам и в скромно, и в едно от най-реномираните и скъпи училища в този град. Независимо от това колко издигнат или невзрачен, колко богат или беден е родителят на някой ученик, пред правилника, който охранява това училище, всички родители са равни. Нерядко съм виждал луксозен автомобил, спрян пред охранителния пункт, където живее денонощна униформена охрана, и край автомобила — богат баща или майка, очакват детето им да се появи на портала, за да му предадат нещо. Свободният достъп до вътрешността на училището, опасано с висока ограда, е строго забранен за външни лица. В някои училища охраната е снабдена с електронни съоръжения, с камери за наблюдения, тъй че родителите са спокойни за сигурността на децата си. За „зарибяване“ с наркотици, продажба на съмнителни продукти и каквото и да е посегателство над ученик не може и да се помисли.

– Как успяват да постигнат всичко това?

– Нещото, което дълбоко ме впечатли от самото начало, бе душевната спойка между учениците и тяхното равенство пред правилника на училището — преподавал съм на повече от 3000 деца, но нито едно от тях не е било „мамино синче“ или „глезено момиче“, дори при богати родители. Жена ми веднъж сподели с мен, че родителите на децата уважават учителите и държат строга сметка на синовете и дъщерите си за тяхното поведение в училище. Освен това повечето ученици живеят на пансион в училище от понеделник до петък вечерта, носят еднакви скромни униформи и сами се грижат за хигиената на стаите си, за двора и зданията на училището, сами перат дрехите си… По този начин от най-ранна възраст тези деца се научават да живеят с реалността, да се грижат сами за себе си и приятелите си, да поддържат чистота и ред около себе си. Виждал съм ги как се водят едни други на лекар, как между тях съществува искрена дружба, как някои от тях са просто неразделни. Не знам дали в България такава дисциплина не би се възприела като твърде строга, но с очите си съм видял, че плодовете от това възпитание са благи. Това са напълно здрави — душевно и телесно — деца, които отрано се научават да носят отговорност за себе си и за околните, отрано придобиват чувство за обществена йерархия и ред, както и усет за човека до себе си. В зависимост от дарбите си, от интелигентността си, всяко дете има своите склонности, нужди и проблеми.

– Едва ли всичко е толкова хубаво?

– Един от недостатъците на китайското образование според мен е, че е шаблонно — няма време да възпитава отделната личност — може би поради гигантската численост на учениците – класовете ми бяха от 55-63 деца. Един от чуждестранните ми колеги пък се оплакваше, че не може да обръща внимание на всички ученици, имайки по 80 деца в клас. Ние може би не ценим достатъчно времето си в училище, имайки учители, които могат да отделят повече време на всекиго от нас, а ето, много от тези деца искрено жадуват за знания, но поради огромната им натовареност в училище нямат време. Някои от тях са ме молили да им отделям време за практика на английски по Интернет в събота и неделя.

– Натовареността на учениците в България също не е малко – практика е в средното образование да се учи по 8-10 часа на ден.

– Не знам каква е натовареността на българските ученици, но тази на китайските е огромна. Училището, говоря за гимназията, където сега преподавам — ги буди с класическа музика в 6:20 ч. сутринта и всички те трябва да са в класните стаи малко преди седем часа. Първите ми часове започват в седем и половина. Малко преди 12 ч. децата отиват да обядват в столовата — забравете българските столови, тук се чака на много дълги опашки, поради което след последния звънец учениците се юрват към столовата като войници в атака — само седмокласниците са в 15 паралелки от по средно 55 деца. След храна имат почивка до 14 часа, и отново училищни занимания до часа за вечеря — 17:30. В 18:30 часа започват вечерните занимания, които са задължителни и траят до 21:30 часа, след което децата могат да се оттеглят в общежитията и да потънат в сън до следващата утрин, когато започва още един еднакъв ден.

– Всичко това звучи много интересно и непознато, но какви са отношенията учител—ученик в китайското училище?

– И строги, и сърдечни. Както вече споделих, учениците са под опеката на училището, където родителите им или самите деца са избрали те да получат образование. След като детето влезе в училище, то няма право да бъде „на мама/тати детето“. Няма право да роптае, защото знае, че строгостта е за негова полза, залог за по-добро бъдещо образование и обществена реализация — представете си какво би станало, ако тази дисциплина се „демократизира“, тоест стопи и ученикът придобие „права“ над учителите? Благодарение на реда и дисциплината китайските деца са възпитани, тихи и скромни. Никога преди не съм общувал с толкова много разбрани, разумни, способни да диалогират деца. Те умеят да виждат недостатъците, дори да ги критикуват, но не излизат от рамките на една социална … ако ми позволите несвойствената дума — социална „доброта“. Наказанията са строги — виждал съм деца, наказани да стоят пред учителската стая неподвижно повече от час. Предполагам китайските учители знаят, че лошият пример е много по-заразен от добрия. Мисля, че в китайското възпитание има това, което българите са изразявали с поговорката „дървото се превива, докато е младо.“ А това, че този подход не е неправилен, показват плодовете от него: китайските деца са сърдечни, приветливи, спокойни. Имал съм много натоварени дни, с по пет учебни часа, но винаги съм излизал от класната стая разведрен, понякога дори трогнат от поведението на учениците си, дори от възможността да се променят „трудните деца“. Нима не е трогателно, когато дори извън класната стая си със „своите деца“, например — играем федербал, — и те мислят за тебе: ако слънцето блести в очите ти и ти пречи, те ти предлагат сами да застанат срещу слънцето, а ти да играеш на „по-добрата страна“, или пък загрижено те питат: „Учителю, не сте ли жаден? Искате ли да си починете?“ Това говори за нравствено здрава, нормална душевност. Е, вярно е, че в китайското училище на учениците се забраняват личните електронни вещи като gsm, компютър и др. — за да не се разсейват и да залягат над уроците си, но мисля, че и това има принос към пресичането на егоизма, чувството за по-голяма ценност и възможности от останалите деца и прочие. С няколко думи, отношенията, които видях в китайското училище, са прости – строгост и любов.

– А какво е отношението на учениците към Вас като чужденец?

– В Китай отношението към чужденците е дружелюбно. Никога не съм бил свидетел на ксенофобия — напротив, към многото ми приятелства чрез кореспонденция се добавиха приятелства в реалния живот. Такива са и учениците ми още от първите ни срещи — дружелюбни, любознателни, общителни, а в общителността си — свенливи и добросърдечни. Китайците стават много въодушевени, когато говорите с тях на родния им език. Те особено уважават чужденеца, който е положил усилия да овладее езика им. Тогава преградите падат и можете да изградите помежду си искрени, топли и спокойни отношения.

– Бихте ли споделили с читателите ни нещо интересно от живота си в Китай?

– Много ми е трудно да подбера отделни случаи — от пристигането ми в Китай до заминаването оттам с мен се случиха много повече неща, отколкото през дългите години тук в България. Най-значимото от тях — ожених се за китайско момиче. Когато отидох в Китай, не вярвах, че ще мога да срещна „другарката на живота си“ — по израза на баба — тъй скоро. Сяо Ли, а умалително — Лили, моята жена, беше моят най-добър приятел и толкоз. Това, което ме порази у нея, което ме накара да поискам ръката й, беше нейното чисто сърце, нейната несъвременна добродетел, трудолюбие — тя е като тези жени, за които пишат българските литературни класици, един жив образ на съхранена нравственост и човешка доброта. Това, което ни свърза от самото начало, бе пълното доверие, което имахме и имаме един към друг. Китай все още има това богатство — трудолюбиви и скромни, нравствено чисти хора, като нашите нявгашни „моми и момци“, макар че „прогресът“ на идващата отвън „цивилизация“ в Китай много ме плаши. Западната субкултура вече задушава и тази древна и богата с традиции страна. Новите поколения пренебрегват традиционната култура, все по-малко млади хора ценят нравствената чистота в отношенията преди брака, но сред приятелите си имам и такива. Знаете ли какво щастие е да общувате с хора с чисти сърца!

– В това ли е отговорът за успеха и икономическия бум на Китай в последните години?

– Имам ярки впечатления от бедните китайски селца — едно от които е родното село на жена ми. И днес там отношенията деца — родители, стари – млади, са подредени патриархално, както някога у нас. Родителите възпитават децата си в дух на пестеливост, на това да ценят труда на другите за тях, на благодарност, на добросъвестност, на почтеност. Редом с неизбежната престъпност, гордост, поквара, съществува и другото, „вехтото“ — една старовременна култура с отблясъците на своето отминало време, което е по-близо до християнството, отколкото съвременният „християнски свят“. Китайската действителност е такава, че човек трябва да се труди упорно, за да оцелее. И не е ли в това трудене разковничето на „китайската икономическа загадка“ — в Китай има много беден народ и извънредно богати хора, но там преди всичко има съзидание, съграждане, има труд, който дава плодове, независимо от това кой ги консумира.

– Кой е най-яркият Ви спомен от Китай?

– Най-милите ми впечатления и случки, естествено и най-многобройните, са тези с китайските деца. Отведнъж си придобих многобройни роднини — родът на жена ми по майчина и бащина линия е голям на чет, та и роднините и техните деца са много. Мисля, че най-голямото богатство на една страна е народът й: затова Китай е богата страна, въпреки, че „средностатистическият“ китаец е твърде беден — родителите на жена ми заедно изкарват я-има я-няма 200 евро на месец, което е много малка сума дори за Китай, въпреки което у тях няма ропот, няма отчаяние, няма гняв към всекиго и всичко.

– Какви са плановете Ви за бъдещето, как си представяте живота между България и Китай?

– Засега възнамерявам да продължа да преподавам английски на китайските деца и да обогатявам знанията си по китайски език, история, култура, да опознавам китайското общество и душевност. Бъдещето е непредсказуемо, но ми се иска да вярвам, че Китай може да даде на България много, както и ние — на Китай. Иска ми се между нашите два древни народа да се разширят и укрепят връзките на доверие, взаиморазбирателство и сериозен културен обмен. Ние сме малък народ, ала с богата културна история, която е слабо позната в Китай и която, недооценена у нас, може да бъде оценена, видяна по достойнство от отдалеченото и проникновено око на Далечния Изток. От друга страна, бих искал българите да видят и другия вид китайци — не търговците от софийския квартал Илиенци, не полувъзпитаните и алчни „дръпнати“ лица от страната-загадка, а образованият, благовъзпитан китайски интелигент с широка душа и богата душевност, каквато е съпругата ми. А също и чистосърдечните деца на тази велика страна.