Този топъл богатовски вятър…

Преди трийсет лета беше есен
като тази сега. Седнал бях
на тревата край старата плевня,
дето вече я бутнаха. Там
под превитата ябълка, дето
я отсякоха, гледах оса
как се вие над паднал от вятъра
гниещ плод…
„Сега“ — си помислих — „е времето,
което ще съзерцавам
подир трийсет лета,
ще е спомен за спомен осата,
ще е спомен за вятъра вятърът,
ще е толкоз желан,
сякаш станал от гроба задушен
тук отново дошъл съм…
Тогава
този вятър ще бъде по-ценен
от най-ценното земно имане,
този топъл загадъчен вятър
ще се моля да бъде отново,
пак да бъде ноември на две и тринайс’та,
да потърся листата окапали
ореховите купчини шума,
що детето ми тъпче с възхита…
Затова на туй днешно „сега“
гледам аз като някой
излязъл из гроба:
и не виждам причина
да не простя
и най-тежката дума
и най-лютия поглед.
Подир трийсет лета аз не зная
кой ще бъде тук,
кой ще е тръгнал…
Тоя топъл богатовски вятър
към най-нежната същност ме връща…

П. Т. Хинов,
5 ноември 2013 г.