Ценоразпис на стоката «човешки живот»
Ако трябва да дам определение за почтеност и „почтен човек“, бих използвал следното съвсем кратко определение: човек, който не използва другите хора.
Непочтеността се ражда в сърцето в мига, когато съзнателно или не ние се интересуваме от другите през погледа на изгодата за себе си. „Изгодата за себе си“ има страшно много разновидности, макар да се нарича с общото име корист. Тя може да се маскира и като обществена полза, и като родолюбие, и като най-висша правда. Ключовата дума тук е: лицемерие. Най-непочтената маска на непочтеността е почтеността.
В старобългарския език „корист“ е плячката, която победителят завлича със себе си след битката. Има за какво да се замислим: защо това общество и тази държава е в неизменно състояние на вътрешна война — всеки срещу всеки и едни против други? Ключова дума: корист. В комерсиалното общество всичко: от даването на услуга до даването на живот се кодира чрез користта.
В стари, забравени вече времена, парите не са били най-малко общо кратно на всичко в живота. Измамата е в това — парите днес са просто идея. Те не съществуват. Съществуват отношения, изградени на основата на парите. Парите са знак за нещо несъществуващо, а не нещо съществуващо. Тяхната сила и трагичност е в общата вяра в тях. Те са божеството в религията на съвременния човек. Трагизмът на това положение мога да илюстрирам със следния случай от живота на един мой много близък приятел:
Възрастна жена след употреба на алкохол, с налични тежки заболявания, създава предпоставки за инцидент, вследствие на който умира. Днес „роднините“ ѝ — пиша това в кавички дори да става дума за истински роднини — съдят бащата на моя приятел, който не е искал инцидента и е направил всичко по силите си той да не се случи. Съдят го не за да му отмъстят, защото отмъщението би било благородно в сравнение с това, за което го съдят. Съдят го да им плати!
Чудя се каква е „тарифата“ човешки живот в съдилищата!? Чудя се, защото много често, докато шофирам из улиците на Севлиево, новоокопитени teenager-и карат велосипеди наредени в линия от по двама-трима срещу мен в моето платно, без ръце на велосипеда. Карат и се хилят. Чудя се, защото аз се чувствам потенциално виновен за евентуалния „нещастен случай“, за който би бил отговорен — опасявам се — единствено водачът на криминалното МПС. Чудя се, защото не знам тези разхубавили се деца изобщо учени ли са да носят някаква отговорност било за своя, било за чуждия живот…
И тъй, каква е тарифата „Живот“? Колкото и да се опитам да се убедя, че 100000 лв. сами по себе си не са малко пари, безкрайно много не им достига, за да бъдат те тарифа именно за човешки живот. И нещо отвътре ме гложди, яде сърцето ми като киселина: възможно ли е роднини, тоест родни хора, да съдят виновника (независимо виновен ли е той или не) със зъби и нокти, за да получат тарифата на унижението на паметта на своя „близък“ и да мирясат? Възможно ли е такова смесване на искрена скръб с искрена до нажеженост алчност? Всеки да си отговори според сърцето си. За мен в случая има не о-без-щетение — как може чрез злато да се премахне такава щета?! — а противопоставяне между живота и паричния му еквивалент на най-дълбоко смислово равнище. А това, че кръвнина е имало в древност, има и сега, показва колко слабо е човешкото същество по отношение на материалните еквиваленти на всякаквите му там „ценности“.
Само ако човек не придава на живота на близките си безценна стойност докато те са живи, то би могъл да ги оценява с пари тогава, когато безвъзвратно ги е загубил. В този случай користта ме гледа през извратеното лице на истински демон. В такава корист има нещо човекоядско! Истинската мъка не говори с цифри! Тя гори без думи. Само истинската мъка може истински да прости.
В стари, забравени времена хората са можели да живеят без пари. Но не са можели без честност и почтеност.
* * *
Използването на другия започва чрез очите. Очите са нашият най-скрит предател. Ние им вярваме безусловно. Затова рекламата и първичните форми на измама са насочени именно към зрението. Сладостта на измамата действа чрез очите. Измамата едновременно отваря и затваря очите ни. Вътрешната независимост се губи също първо чрез очите. На очите си ние разчитаме да видим истината и я губим. Четвъртата власт също краде свободата ни чрез очите ни.
* * *
Когато пристъпваш към брак с някого (в пряк и преносен смисъл), не изброявай достойнствата му — те не се крият от очите на влюбеността. Когато си пред прага на съвместния живот или дейност с някого, важното е да видиш доколкото се може по-надълбоко недостатъците му. Същото се отнася и до отсрещната страна. Единствено любовта, ако я има, може да живее с недостатъците на другиго и постоянно да прощава. Ако не си сигурен, че можеш да простиш и прощаваш на другия абсолютно всичко — действено, по своя воля, без да го искат от тебе — не се хващай на въдицата на „любовта“. Истинската любов не изисква прошка, тя може само да я дава. На някои това се струва безгръбначност. Ами ако гръбнак на целия ти живот е самолюбието, то аз съм съгласен, че истинската любов е безгръбначна. Затова тя не може да се парализира от пречупването на такъв гръбнак като самолюбието. Тя е живо познание на щастието да не принадлежиш на дребничкото и злобно свое “его”.
Тук отново се връщам на мисълта за користта и използването — свободната „любов“, „пробването“ можем ли да живеем заедно и т. н. са просто други форми на използване на другия. Има ли използване — търси пари, договори, всестранни приятелски отношения с цел бъдещо развитие и взаимна изгода, но не и любов. „Не иска и не обещава тя“…
* * *
Обикновено времената, които се запомнят в историята, не са тези, в които хората са живеели за да трупат пари.
