Стари и нови ери

Все повече се убеждавам, че историческите периодизации (първобитен, робовладелски, феодален и пр. строеве) не са добре съгласувани с психичното битие на човешкия род. Струва ми се, че от втората гледна точка за всички земни хора съществуват само два синхронно протичащи периода: повечето люде живеят в периода на старата ера, една минимална част, почти невидима – в новата ера, сиреч периода на Новия завет.

Разделението на стара и нова ера е напълно валидно по отношение на човешката душевност, не само на календара. А Старият завет, независимо дали е робовладелчески, феодален, капиталистически, комунистически, постмагически, постисторически и т. н. по отношение на новата ера с нейните човечни закони, си е просто една варварско-вандалска епоха, епоха на очакване на Промяната, дори ако се облече в най-ефирните дрехи на технологическото съвършенство.

Не е възможен прогрес вън от Промяната, която наричаме Преображение. В духовно отношение става само революционно Преобличане, но човечеството продължава да търси Новото всецяло в духовността на старата ера. Това е едновременно вътрешно противоречие и трагедия. Трагизмът на времето ни идва не само от това: дори у хората, опитващи се да се закрепят в новата ера, са се загнездили и живеят множество старозаветни организми, и ние непрестанно се разкъсваме в себе си, носейки в бедните си сърца едновременно и тълпите от „преди новата ера“ и малцинствата от „новата ера“.