Реквием за баба
Дори когато вярата тихо увещава ума, че душата й е вече в покой, че баба се е избавила от дългогодишните страдания, на които разнебитеното й здраве я беше обрекло; дори когато молитвата укротява вълните на съмнението — сърцето все още се свива от болка. И това е болка не толкова за нея, която изживя живота си скромно, наистина трудолюбиво — чак страдаше в последните си години, че не може вече да се труди за нас! — с безкористна любов и чиста детска душа. Това е болка за нас, които се отделяме от тая, чрез която сме получили живот. Че се отделяме от думите, с които ни е люляла в забравените вече детски дни; от срещите, при които тя неизменно будеше спомени за ония ранни наши дни, когато всичко предстоеше: и любовта ни, и бъдещето ни, и грижите за нас, и всичко, всичко, всичко беше кристално ясно бъдеще. Кристално ясно — като всичко, родено от надеждите на дълбоката и искрена любов… Последните думи, които ми каза баба, бяха: „Пете, много те обичам!“ Думи, които ми е казвала през сълзи много пъти — сълзите на страха от раздялата.
За нас остана болката… Болка за рушащите се зидове на миналото, напоено с толкова много бабина и дядова любов. Болка за отмиращите честност, трудолюбие и стародавно, простосърдечно чувство за правда, съвест и свян. Болка за това, че две склопени очи склопяват цяла една епоха в нашия живот. За това, че с още една стъпка отминава времето, което бе възпитало баба — време толкова бедно, бедствено и по своему объркано, в което все пак е имало ясни и неподатливи на подмиване нравствени ориентири. Имало е светъл страх, който често съм виждал у нея; страх, чиято повеля — грехота е! — трудно някой се решаваше да престъпи тъй нагло, тъй безсъвестно, тъй безочливо, с такава лекота, както днес. Лично за мен, в много голяма степен — болка за оная наистина опияняваща с народни думи и богата с изрази сладка българска реч, която все по-малко и по-малко чувам около себе си. Но която от нейните уста, с нейната мека диалектна напевност и пъстрата като българска шевица образност винаги раждаше в душата ми дълбокото чувство за принадлежност към моя български народ, към това малко селце, към нашата напоена с прародителски мъки и сълзи, песни и говори земя.
Болка за бабината просторечива мъдрост и здрав житейски опит, които тъй трудно се намират в нашето съвремие, дрогирано от технологична зависимост и отдръпнатост от живия, природния живот. Болка за всичко, което не можахме да научим от нея. За времето, което лекомислено пропиляхме встрани от баба, надявайки се, че нашето вечно „утре“ все някога ще ни върне в родния край и ние ще седнем край нея, както когато бяхме малки, и ще забавим поне за малко безумно тряскащия „ритъм“ (а всъщност безритмие) на стръвно заетия си живот…
Но всъщност нейната болка остана тук, в пръстта на измъченото й тяло. Моля се и в молитвата си вярвам, че всичкото това страдание е очистило душата й от земните греховни петна и сега тя се готви в девойчина премяна да поеме пътя към светлото Христово царство. Сега тя отново е млада, тъй млада, че ако я видехме, едва ли бихме я познали — душата й е новородена в един тих живот и нейната единствена грижа е да лее над душите ни любов с още по-голяма сила… А изписаната по остарялото лице мъка е завещана единствено на калта. Ние оставаме в царството на калта, но се моля раздялата ни с баба да ни издигне поне мъничко над тая кал и ни напомня, че всичко, всичко — освен добродетелите: прошката, състраданието, милосърдието, чистотата, и най-вече любовта — ще остане и умре тук, в това царство на калта. И че вечната любов не е някакъв измислен от поетите символ или мечта — тя е нашата истинска съдба. Защото само вечното е истинско. Защото само любовта може да продължи вечно… И тя продължава!…
(20 юни 2014 г. – днес почина баба)
