Корени в миналото (1)
Откъс първи. Закотвен в миналото

Неведнъж ми се е случвало при разговори за миналото, спомените и носталгията, събеседниците ми да изразяват опасение, че ако човек остава закотвен в миналото, той изпуска настоящето и бъдещето. Това опасение обаче, струва ми се, само изглежда правдоподобно. Защо? Защото настояще не съществува. Ако бихме могли да назовем същността му с еднокоренна дума, то няма да е на-стояще, а нестояще — отлитащото в миналото бъдеще с такава мигновеност, че мигването на окото не би могло да я превърне в нещо стояще. Втората илюзия, която дълбоко е навлязла в мисленето на модерния човек, бих нарекъл безусловна увереност в бъдещето. В такава ни възпитават множество съвременни идеологии, от които ще назова еволюционизма, като увереност, че съществува посочно развитие, при които по-годното оцелява, а по-негодното изчезва; но тъй като човек е същество със съвест, да се сведе животът и обществото му до годни и негодни индивиди е твърде цинично, той проектира тези две категории в отменените от бездушната еволюция морални категории добро и зло. Така оцелялото се приравнява косвено и полусъзнателно с добро, а изчезващото – със зло. Оттук идва и объркването в отношението към миналото. То е изчезващо и изчезнало, следователно не може да е добро в сравнение с единственото (не)реално – нестоящето. Оттук нататък всички критики към консерватизма и носталгията, приписвани или същински, ще протича по осевите ориентири на еволюционизма, който пък кристализира в съвременния прогресизъм; последния бих обрисувал като еволюционизъм, престанал да се интересува от корени, развитие и същности и бясно впит в догмата за единственото възможно бъдеще – светлото; където има догмат – има и избраници; като избраници на светлото бъдеще в настоящето, пророците на прогреса са вътрешно подковани от фанатичната убеденост, че друга реалност освен въобразяваното от тях светло бъдеще не съществува и всичко минало и настояще трябва да се удави, за да се роди това бъдеще. Същността на всяка утопия е именно тази фанатична вяра, която по самата си природа е неосъществима, защото — подобно на професионалния революционер, който в мига на постигане на революцията се устремява към нова, – прогресистът се устремява към ново светло бъдеще още след постигане на предишното.
Тъй като мисълта ми започна от миналото, нека се върна сега в него, за да обясня защо миналото е по-реално и от настоящето, и от бъдещето.
Миналото е – подчертавам това! – осъществен опит. Минало означава преминато. Там, откъдето е преминал човек, личат стъпки, има следи. Следата е първото доказателство за историческо битие, за реалност, която – поради самата същност на времето, не може да съществува извън вечността, – но която в измамността на феномена време е оставила доказателство, че е премината. Взетият изпит не е несъществуващ в сравнение с този, който в момента вземаме или този, който предстои да вземем. Поради тази причина в измамната земна реалност миналото е по-реално и от настоящето, и от бъдещето, поради това, че то е факт – от латински език – направено, свършено, изпълнено, дело. Нещо повече, свършеното е неизменимо. В настоящето ние можем да изменяме бъдещото минало, бъдещето е пред нас и с добра или зла воля можем да го превърнем в добро или зло минало, но станало веднъж, то е, продължава да е и не може да е друго, хипотетично или измислено (дори когато не го познаваме или измисляме).
След като показах несъстоятелността, че миналото е несъществуващо и няма значение или роля в живота ни, бих дръзнал да твърдя, че човешката личност расте, развива се и се осъществява именно благодарение на своето минало – повече минало означава повече опит, повече възпитание на характер и нрави, повече знания; но ако човек не притежаваше памет за тези придобивки на опита, т.е. преминаването към минало, как щеше да се изгражда и расте неговата личност? Ето я ценността на миналото – паметта и опита. От тази гледна точка консервативният светоглед е градивният, защото той е едновременно и реалистичен, и прагматичен, а и одухотворен. Човек не може да е реалист по отношение на бъдещето и нестоящето, ако не е реалист по отношение на миналото. Колкото по-богато е едно минало, колкото по-силна и запазена е паметта за него – толкова повече пространство и знания имаме за растеж и развитие към бъдещето.
Тук е мигът да спомена, че миналото е освен личен опит, и огромна съвкупност от колективен опит и мъдрост, съчетан от личностни и народностни постижения. В този смисъл занимавайки се с миналото, човек гради настоящето чрез непостигнатото, неусвоеното в неговия личен опит от съвкупния личностно-народностен опит. Нека поясня: представете си човек, който смята себе си за толкова прагматичен, че е решен да загърби заниманията с миналото, за да даде простор на бъдещето. Първата незрялост на такъв подход е в това, че такъв човек не разбира същината на бъдещето, защото ако я разбираше, нямаше да се отдели заради несъществуващото от постигнатото. Втората незрялост е неизбежната причастност към линейно-прогресисткото разбиране на историята, илюзорното възвеличаване на човека, който е на път да стане свръхчовек, без изобщо да е разбрал грешките си като колективен индивид от миналото на народа и планетата си. Незрелостта е присъща на мечтаещия юноша, а за старците казват, че гледали „вече в миналото“. Дали е така? Аз съм закотвен в миналото не за друго, но защото осъзнавам колко малко, колко нищожно малко съм научил от опита, знанията и духовните постижения на предците си; осъзнавам, колко много съм пропуснал и колко обречен да повтарям миналото съм, ако се поддам на скоростта на тоя век. Ето, споменах ключовият фактор – скоростта. Тя е нетърпението. То е присъщо на юношеската незрялост. Огледайте се и вижте колко са зрелите хора, които не бързат да „изгърмят патроните си“, за да „преживеят мига“? Но има и нещо още по-важно за мен: след като все още не съм разбрал толкова много от миналото – от постигнатото от предците ми, от даровитите и духовно-просветлените, от чистите и тялом и духом, от извисените и умъдрените, от ерудитите и омайващо-умните ни предци! – струва ли си да се занимавам с все по-бедното ни откъм човешкост и претрупано откъм технологичност и колосална обърканост за елементарни, известни на предците ни понятия за смисъл, естество и път, настояще и бълнувано, все по-шизофренично бъдеще? Не. Настоящето е откровение на бездната, грозна и апокалиптична, която прогресистите готвят с присъщия на бесновати люде безогледен хъс. Миналото е даденост и ценна съкровищница, за която няколко човешки живота са недостатъчни. И опасението, че изучавайки го с любов ние губим настоящето, всъщност илюзия, самоизмама, породена от непознаване на вече изгубеното в миналото богатство. А всъщност аз изравям, макар и с немощни пръсти, от това минало избледнели от времето съкровища; с тях сравнявам нестоящото настояще и откривам, че покупката на бъдеще с цената на миналото е все едно отказ от златни жълтици заради бирени капачки.
19 ноември 2021 г., Севлиево