За ограниченията – от друг ъгъл
Някои са възмутени, че примерно Китай е затворил границите си и ограничава населението си да пътува. За отделния човек това е огромно пространство, въпреки което той се чувствува ограничен и ощетен. Сега-засега всички ние сме ограничени (и защитени) от планетата Земя – не можем да пътуваме из космоса, колкото и да ни се ще. Ако обаче тази ограниченост ни потиска и дразни, това означава, че не сме разбрали много по-големи и съдбоносни ограничености, които носим в самата си природа. Бленуваме за космоса, преди да сме преодолели ограниченията на собственото естество. В това има и детинщина, и неразумност – все едно рибата да иска да лети или птицата – да живее под водата. Ако птиците имаха разум, не би се учудил някои от тях, по-напредничавите да ги наречем, да създадат обществена организация срещу дискриминацията на птиците да се гмуркат под водата: дискриминация и ограничение, наложено им от самия Господ Бог или техния нов бог Еволюций. Ако съдим по човеците на 21 век, това не би било невъзможно и за говорещите и мислещи риби. Някои човеци най-възмутено воюват против ограниченията – както те ги разбират, – на тялото си, по-конкретно, на пола, в който са се родили. Може би не без участието на постструктуралистичното митомислене, те са приели, че действителността, подобно дори на точните науки, е художествен разказ и с основанието на пренебрегнати творци са решили да го редактират. Въпросът за ограниченията тръгва именно от границите на понятието истина. Върху него се зида понятието (и усетът за) реалност – сетивна и отвънсетивна.
Да се върна към териториалните ограничения – те могат да имат и освобождаващо действие: енергията, която би се разпиляла към външното, да бъде насочена към вътрешен труд; хомотът на развлеченията (развличането, развлачването, разпиляването на живота) да бъде облекчен и дори свален напълно, за да се развиват човешките достойнства и дарования свободно от безсмислие и целезагубеност. Човек приема, колкото може – в житието на свети Серафим Саровски се разказва, че имал особено, тайно молитвено място: килийка с големина, колкото да стои прав в нея, без да може да приседне. Там той се затварял, за да освободи още повече ума си от ограниченията на широкото пространство. Земната широчина има своята теснота върху ума – разхождането без цел надлъж и нашир из нея поставя ума в невъзможност да се събере върху Едно. Широкият път е гибелен за свободата на ума – разсеяността на интернет, поднесена като неограничена (о, каква алчност прозира под такова възприятие!) информационна потенция, създава парадигмата на лошото образование, слабите познания, лесните заблуди, крайностите в мненията и битките на много плитката повърхностност.
Всъщност, темата може да бъде продължена, но ще оставя това на мислещия читател. Силните, сдържащи граници, могат да бъдат употребени за съзидание. А съзиданието, за разширяване на границите към смисленото, а не към детински (свое)волното.
(Личен дневник — 2 ноември 2021 г.)