Втора среща с девойката от ХІV век
Когато Иоан отвори очи, над планината бе надвиснал водопадът на възливащото се слънце — огнено зарево всред което аленото кълбо на изгрева златееше все по-ярко; първото, което трепна в сърцето му бе мисълта за нея. И с трепването заедно — глас чист като утрото погали слуха му:
— Кто єси ты? Како тѫ обрѣтє се? Знаѧ ли те?[1]
— И вѣси мѧ, и прѣждѣ въкѹпѣ бѣахомъ вꙿнѫтрь пештеры![2]
В същия миг Иоан се сепна, съобразявайки, че във времето тяхната среща още не беше се състояла — „сега“ бе по-рано от „преди“! И справедливо недоумение се изписа по лицето на Драгана — гъстите ѝ, извити на луни вежди се сключиха всред равното чело, озарено от млечночервено утринно сияние.
— Знаеш за пещерата? — в гласа ѝ имаше и учудване, и тревога.
Иоан не знаеше какво да отговори. Той знаеше и за книгохранилището, и за … да, това е най-добрият начин:
— Знам и за пещерата, или по-добре да река Стражницата, знам и за тебе, и за батко ти, и за отца Симеона…
Радостно удивление се изписа по лицето ѝ. Тя все още седеше спроти Иоана, с лице на изток. Взря се в присенченото му лице да го познае. Някакво чувство за прежна споделеност трепна в зениците ѝ. Девислава — тъй се наричаше тая млада пазителка на Стражницата, — трепна в миг, защото осъзна, че ѝ е тъй топло и хубаво заради чуждата меча шуба, що още я обвиваше. Тя измъкна ръце от топлата прегръдка на шубата — с цвят на зряла пшеница, тънки пръсти, силни китки, изящни и обикновени — и стисна двата ръба на шубата сякаш да не падне от раменете ѝ, придърпа ги и закри кожената пазва, що едва се издуваше.
— Отде знаеш за Стражницата, та това е тайна, само батко Бранко и отец Симеон знаят за нея!
— Бях там с тебе и батко ти… но той не се ли казва Борил? — на свой ред се учуди Иоан.
Девислава мигом закри с шепа уста. Кичур тъмноруса коса се отрони върху пръстите ѝ и блесна като злато.
— Ах, да, така го знаят всички, само аз зная истинското му име. Щом твърдиш, че ме знаеш, коя съм, речи?
— Зоват те Драгана!
— Да, Драгана е новото ми… — и тя сепнато спря. — Пак се изпуснах, не съм ли се наспала, що ми е?
Иоан се усмихна:
— Защото в сърцето си помниш, макар да не сме се срещнали тука още, нашата среща в Стражницата. Я се опитай да ме познаеш, отгатни моето име?
Светъл лъч от погледа ѝ прониза очите на Иоана. Две топли и добри очи — тъй знайни, тъй чудесни! — изпитателно проникваха в самите дълбини на душата му. Тъй хубаво му стана на Иоана от тоя девойкин поглед, че той без слова се молеше да не го познае, да не отгадае още, но само да го гледа, да го гледа до края на света!… Вплетен в сините дантелени нишки на взора ѝ Иоан се топеше от неведомо чувство, което го превръщаше в птица — бяла птица, чиито криле бяха вързани, ала чието сърце напираше да литне с цялото му тяло във висинето. Не, по-добре без тялото, да изгуби тялото си, да се изтръгне от всичко земно и заедно с нейната душа да литне и да свият гнездо върху някой позлатен от слънце облак, и там да седят ръка за ръка и да се превърнат в един общ взор, в съзерцание нестихващо.
— Иоан? — плахо отрони девойката.
— Чудно! — възкликна тихо Иоан. — Спомняш си значи.
— Иоан е обичайно име — сякаш нежна розовина се разля по скулите ѝ.
— И като е обичайно, колко души във вашето село Скалите се зоват Иоан? — с радост възрази той.
— Ти знаеш и нашето село?! — едва не подскочи Девислава. — Та то е тайна, пълна тайна от агаряни и от българи. И тази тайна…
Тя сепнато млъкна. Отново го прикова с поглед, тоя път укорителен, недоверчив, но все тъй благ и властен. Иоан не откъсна очите си от него. Той вече реши, че всичко това е сън и няма да продължи още дълго — страх от раздялата с Драгана прониза до дъно сърцето му, то затуптя, задумка. Дребни като детски мъниста сълзи се доближиха до небето в очите му — нейния взор в тях — и едва не се отскубнаха оттам. Девислава ги забеляза мигом. Властното сияние на очите ѝ сепнато изчезна и от тях преля тиха майчина кротост.
— Ти, Иоане, носиш някаква тайна.
„Той знае, Драгано!“ — рече ѝ в същия миг отец Симеоновият глас в ума. — „Той знае и мене, и тебе, и батко ти Борила, и даже за тайната библиотека знае: от мене знае. Аз не бях ти казал още, но и ти знай. Това е Иоан. Ще го видиш още тая зима в Стражницата. Той не е оттука, ала е един от нас. Слаб е още, бъди милозлива с него.“
От тая мисъл Девислава стана — тъй силна бе мисълта! — и отиде до Иоана, заобикаляйки тлеещия огън. Той понечи да стане, ала тя тури длан върху рамото му, седна до него и зарови очи в отдаващите сетна светлина въглени.
— Знай тогава и туй, че моето име е не Драгана: тъй ме нарече отец Симеон зарад избавителя ми, юнак Драган. Наесен, ако не тая, то другата, ще ме заведат у него, невяста да му стана.
Острие прободе сърцето на Иоана от тия думи. Кой ли ще да е тоя юнак Драган?
Девислава сега не забеляза как бледо, почти измъчено стана лицето Иоаново от това нейно признание, изречено почти на шега. Тя продължи:
— Името ми е Девислава.
„Какво сладостно име! И как точно предава същността на самото ѝ естество!“
— Ние сме от долната земя, от низините. Бяхме прогонени от пълкове агарянски и почти ни бяха уловили в една клисура, ако не бяха слетели като същи орли юнаци от Скалите, нашата последна крепост; юнаците ги водеше сам юнак Драган… Те изтребиха сънма безверници и ни приютиха тук, в орловото си гнездо навръх планината. Оттогава две лета. Юнак Драган вседневно ни учеше на военно изкуство, всички оръжия ни научи да владеем, да се промъкваме като сенки, да не прощаваме на враговете на България. Веднъж спомена, че не сме сами, но че след гибелта на Търново и заточението на светаго патриарха Евтимия сам цар Шишман е оставил завет и че юнаци е събрал… — но това е тайна!
Тя обърна очи към лицето му, които тоя път Иоан не срещна, още в смут от чувства и опасения…
Той не попита каква е тая тайна. Вече му бе все едно. Драгана, Девислава, си имаше годеник. Е и? — опита се Иоан да отгони мисълта. — Ти пък си имаш невяста, при това трудна. Имаш ли си? Тук ти нямаш никого… Кой си ти сега? Къде е това място — тук и сега, или там и тогава, гдето е Светослава? Какво бе станало? Защо ставаше това?
Прииска му се да докосне Драгана, да се увери, че не сънува. Ами ако е навождение бесовско, ако е сън таласъмов — ако под него е бездна и той като обезумял все по ръба ѝ ходи? Но мигар бесовската игра не прави ума потиснат, задушен и угнетен? Ала на! — у него има само мир, радост и дълбоко съжаление за облак, който бавно отплава в недостижима далнина.
— Е, ти знаеш много тайни, а и аз не зная каква точно е тая — гласът ѝ звучеше примирено. — Но зная, че ще опазиш и тая. Царският завет е: България да пребъде, заровена в неизвестност, в места като Скалите, в книгите, в словото си и в тайни воини като нас… като зарината в пепелище, но пламенееща жар. Имало, дума, много такива селища. Дори долу, сред низините. Скрити тъй, че дори да ги гледат всеки ден агаряните, не ги виждат — защото мислят, че виждат, а са слепи и не знаят нашата съкровена България, преклонила глава, що и най-остър меч не може отсече.
„Тридесет и шестата стратегема!“ — възкликна мислено Иоан.
Откъс от романа ми „Възвращение“, том І, глава 38
[1] Кой си ти? Как се озова тук? Познавам ли те?
[2] И ме познаваш, и преди бяхме заедно в пещерата.
