Мечтанието на Иоана
Понякога Иоан оставяше сеитбата, мяташе на гръб ямурлука и се облягаше на някой ствол дървесен, а друг път си постилаше плъстения, непромокаем ямурлук и туряше под врата си дървено пънче, па лягаше тъй, че слънчевият поток да се лее право върху челото му, право през затворените му клепки. Това бяха най-светлите му времена в началото на тяхното отшествие, преди да се родят децата им, преди да им се умножи и имот, и грижи — земеделието му спореше, силите му заякваха, умът му растеше и цепеше простора. Та и сега, положил глава върху отсечено дърво, той спусна клепки и през техния огнен прозор впери зениците си право в слънцето. Огнени пороища нахлуха през преградата право в душата му, ливнаха и в най-отдалечените пещери на ума му, разляха се из всеки тъмен кът, разголиха докрай мислите му и ги пуснаха, през същия отвор, отдето сиянията се лееха. И душата му се окрили и се изтръгна от земнотията си, и някаква пламтяща белота я подзе — не, направо я снизлетя и от изподното ѝ неможение я възвиси над омаломощения свят.
Иоан не се възпротиви, но се отдаде на това лъчисто копнение. Той искаше да изчезне, всичко негово да изгори в слънчевите сияния, но само копнението да остане като жар-птица и да прелети вселената.
„Когато земята беше чиста — шепнеше то летейки, — когато светът бе в необлечени в електрическа сила ръце, когато стихиите бяха усмирителна риза срещу безумието на човеците…“ „Да — отвръщаше той като ехо, — понеси ме натам, да отлетим и вече да няма тая земя, но оная да дойде и в нея ме спусни!“ „Никакви съоръжения човешки не опасват атмосферата, нищо човешко не стои между челото и слънцето, между ума и Бога — жарко шептеше мечтанието, — и между тук и Там границата е само доверието или недоверието. Между мира и войната браздата е само грехът. Всичко е ясно. Няма нужда от обяснение. Окото вижда това, което съзерцава умът; умът вижда това, което съзерцава окото. Птиците просто летят, земята ражда, дава плод, умира и пак напъпва бъдещ живот, за да роди и благослови кръговрата, от Бога създаден! Представи си, да се изчистят тия скатове, тия ръбести чуки, от тежките лъчения на човешката алчна технология — тази месечна кръв, дето не спира и не дава отдих на земното тяло за нови и чисти плодове! Да спрат тези изкуствени оплодители на вселенско безплодие! Да се върнат спокойните дни на привидната бедност, а призрачното богатство да се разсее като дим и отново пред очите ни да заблести простотата на живота, естествеността на човека без ламтежи, човека на верността, на честността, на свободата, присъща единствено на добропобедната воля!“
А когато умът на Иоана се умореше, той просто оставяше рижите, алените, кървавите, синьо-пембените пороища да текат от слънцето право в душата му и да отмиват и мият на воля всичко, което някога бе го свързвало с тоя свят и бе хранело ума му с безсилни слова. Той всъщност постъпваше „като еретик“, защото тези бистролетни мечтания се надскачаха като водоскоци на планински води по каменни средгорски прагове на най-чист новобългарски език. Той дори не се бореше с тях да ги преобразява и очищава в старобългарски словеса, но оставяше „еретическата“ си същност да разгражда съграденото със Светослава. И в такива мигове в душата му, като в рана колкото езеро, той оставяше да се влеят сините води на друго мечтание, а кога се запълнеше кухотата на раната, той отваряше тайна врата и през нея в езерото навлизаше ладия, а в ладията седеше една девойка от стари времена, която Иоан бе безсилен да изгони от душата си. Тя понякога махаше с ръка към него, друг път сърдито извръщаше поглед и никога не обелваше и думица. А той искаше тя да доплава до неговия бряг и, без дори да сяда до него, да му говори или просто да му чете нещо от оная, средскалната, библиотека. Коя да е книга: божествена или царска или дори… нейните дневници лични. Той жадуваше за нейния глас, както птица жадува безбрежно небе!
(Из романа ми „Възвращение“, т. 1, 2021 г.)
