Естествени размишления
Посткапитализмът вижда главния си проблем в естествения човек: човекът, който пречи на по-нататъшното забогатяване, на по-нататъшната роботизация (и изкуствено-интелигентизация); човекът, който е принуден да се храни с все по-неестествени храни, да живее във все по-неестествени условия, и чийто ум да бъде пълнен с все по-неестествени идеологии и налудности. Всичко това отразява кризата не толкова на човека, колкото на посткапитализма и демоничната му алчност да погълне, ако може, не само земята, но и цялата слънчева система барабар със слънцето; или поне да го замени с изкуствено слънце, подвластно на посткапиталистическия манталитет. А човекът, естествен „продукт“ на естествен свят, няма как да не копнее за естествени неща: естествена радост, естествени взаимоотношения с други естесвени хора, естествена храна от естествената майка-природа, естествен въздух, вода; естествени деца, родени естествено; естествен, т.е. спокоен, бавен, ритмичен (като сезоните) живот. И колкото по-неестествен става светът, създаван изкуствено от посткапиталистическата алчност, толкова по-силен става копнежът на човека за завръщане в лоното на собствената естественост. И така естественият човек се превръща в „бреме на планетата“, присвоена от мъничката шайка свръхбогат посткапиталистичен елит – не на естествената планета, която може естествено да прехрани естествено възникналото свое население – „излишни“ са, свръхнаселение са човеците, които са твърде естествени и трябва да бъдат разрушени чрез постепенно обез-естествяване (вижте какво става с естествения човешки брак между мъж и жена!); алчността е жило в умовете и плътта на този неестествен елит и затова той бърза, все по-яростно и неприкрито бърза в своята война против естествеността. Огледайте се и ще видите как цялата планета кипи от такава неестествена треска, от такава безскрупулна война на неестествените срещу естествените, такъв кипящ дележ между самите хора, прокарван – то се знае! – по най-неестествени и противоестествени начини… дори ваксината, това благо на науката, е притеглено и името ѝ е използвано за назоваване на неестествени лабораторни експерименти със самите букви на естеството – богодаруваните гени на всяко живо същество, според собственото му естество (вж. Бит. първа и втора глава).
Ускорението към края на света е накланяне на везните в полза на неестественеността, на войната срещу всичко естествено, сродно със сътвореното си естество, съгласно с естествените Божии закони на естествената вселена. Именно такова човечество, именно така описваното човечество е цирей или вирус, пояждащ планетата. Не карбонови отпечатъци и свръхотчетни „изменения“ в естествено изменящия се климат. Но тези неестествени постчовеци, които колкото по-надолу се отдалечават от мястото си в естеството към дъното на противоестеството, толкова повече си мислят, че се възкачват към въображаемия си постчовешки божествен Олимп на свръхизбраници на собствения неестествен отбор. Ако бъдат оставени на собственото противоестество, те просто ще изчезнат – природата не търпи неприродното. Затова те бързат, бързат да завлекат със себе си колкото се може повече личности – лица на естеството. Тяхно, а не наше, е усещането за забързване към края. Ние можем да копаем градината си, да поливаме цветята си, да връзваме стръковете домат – и няма да усетим никаква забързаност. Всичко си е същото дотолкова, доколкото е в естествения ход на природата си. Единствено отдалечаването от тази природа води до неестествено чувство за извратено забързване на света към края му.
Следователно, нашата борба се крепи върху нашето завръщане към естеството ни – към това, което сме създадени от Бога да бъдем! Може да ни се струва, че твърде дълго сме се отдалечавали от Него. Нека! Истинските неща имат силата да тежат на мястото на естеството си. Естественият човек е човек небоязлив – той не се бои от всичко, напускащо орбитата на собственото естество, защото знае, че краят му е смърт. А животът е самото ни естество. Бидейки спокойно положени в руслото на това естество, с пълна вяра в Естествосъздателя, ние няма защо да се тревожим, няма защо да се боим. Просто трябва да се завръщаме, независимо от разстоянието на което ни е изхвърлил неестественият ни живот – към люлката на своя мир, към нашето родно и познато на самата глъб на душата и съвестта ни естество. Това е.
1 септември – Откъс от личен дневник за 2021 г.
