Защо губим българския език

… Лошият превод не е в лошия подбор на думите, а в послушното следване на логиката на чуждия, а не са своя език. Дълбокото знание на родния език определя крайното качество на превода.

А точният превод замъглява именно логиката на своя език. Затова аз съм убеден, че никой робот-преводач не би заменил човешкия ум в превода като изкуство, защото умът се управлява не от алгоритми и натрупана комбинаторика, а от духовни дълбини, които за машината са не просто непостижими, а екзистенциално недостъпни.

За влошаването на българския език на синтактично и логико-употребително равнище можем да виним най-вече лошите преводи от 1990-те насам. Набързо направени, користно недоредактирани, пропуснати с цел бърза реализация на печалба, тези преводи създадоха поточна реакция, която с десетилетно натрупване създаде „прецеденти“ не само на неправилна употреба, но и на самоподхранващ се механизъм за развала на езика ни. Преводите, по (не)естествени причини, са в пъти повече от творбите, написани на български език в тоя период (да не говорим за високохудожествени проза и поезия, каквито постепенно стават все по-голяма рядкост). При такова неравновесие между вносно и родно слово, не е за чудене, че родното съхне и вехне люто язвено. Недопреводите, които пазарът определя, определят в своя мяра дълбоката криза в българския език днес.

За да се възвърне прежната красота на българския слог, в неговия цвят и хубост, постигнати от творците на наший говор мил, е нужно да се върне преди всичко четенето на български произведения, за предпочитане издадени преди времето, което упоменах, дори при наличие на идеологичен привкус някъде у тях. Все още имаме достъп, чрез антикварни книжарници и остатъци от изхвърлени на улицата библиотеки, до неоткрити и забравени бисери на българската словесност. Аз лично успях да закупя, през последните десет години, над хиляда детски и още почти толкова класически и некласически книги, написани на възхитително обработен и богат роден език.

За съжаление, още в началното детско училище (а някъде и в детските градини) се създава обстановка на лъжовно двуезичие (досещате се, за кой нероден език е реч!), което размива усвояването на майчиния говор мил още в годините на неговото вътрешно съграждане в детската душа. Честит и благодарен съм, че като дете не съм учил чужди езици до 10-11 годишна възраст; дотогава успял съм да попия дълбоко ония качества на българската реч и писмено слово, които правят езика ни световно явление – ония неизразими негови творчески свойства и сили, които го животворят още от стари времена, през тъмни векове и до днес. В този смисъл вече промених мнението си за ранния (псевдо)билингвизъм като уместен за народностното ни (езиково) съзнание и свяст. Напротив, в него виждам все повече утаени подмолности и капани, които ще се затягат в растящия юношески ум незабележимо, но безвъзвратно, с течение на годините на израстване.

(Преводачески дневник, 20 авг. 2021 г.)