Светославино съзерцание

Светослава се връщаше от обора с ведро прясно издоено мляко. Тя вървеше по прохода край северната скала-стена на дома, осветяван от светилника, закачен край вратата от запад, гдето живееха. Хладът на скалата идеше от дясната ѝ страна като лек, димен полъх, женският ѝ дъх се срещаше с него и с парата от млякото, а мекото сияние на светилника омесваше от троицата дихания бледожълти ручеи, висящи нагоре към сводестия таван на полупещерата.

Светослава видя Иоан да се отдалечава по сребърните вълни на снега към оная скална вдлъбнатина, що наричаше някакво ветрило. Там бе ристалището, гдето се упражняваха с къс и дълъг меч, тояга, копие и всякакви хладни оръжия, но и през ум не ѝ минаваше, че друго бе тръгнал да дири тъдява мъжът ѝ.

Затова и след два-три часа отсъствие, тя не се зачуди, не се обезпокои. Вече бе свикнала — кухненска работа, плетене, носене вода, миене, четене, много четене. Днес обаче свърши работата по-набързо и седна да чете. От източния прозорец скрежът бе се разтопил, а нежни следи от струйките му все още блестяха с отразеното от полето небе. От южните прозорци все още блестяха дантелени плетки. Светослава взе книгата си, премести люлеещия се стол по-близо до прозореца, с лице на югозапад (към „ветрилото“ на Иоана) и седна хем да чете, хем да поглежда навън, кога ще се покаже.

Някаква леност я накара да отпусне ръцете с книгата след първата страница. Умът ѝ копнееше да избяга от всяко слово, да се потопи в планинската тишина, да слуша как шуртят невидими подземни реки, как корените на потъналите в зимен сън дървета и треви бавно дишат, как камъните все още отекват с гласовете на всичко дочуто през последните пет столетия, как синевата е блага и неспособна да поеме в копринения си свод и най-малка човешка лъжа и безсмислие. Светослава се унесе в онова сладостно състояние между съня и будността, гдето човешкият дух намира най-ясно отговорите на много свои въпроси. Тя остави ума си да се изтегне върху благостните гънки на това одеяло, свързващо невидимия с видимия свят, и се отдаде на тишината.

Тя слушаше тишината със самото си сърце. Вдишваше я и я издишваше. А напоследък в това нейно сърце бе започнала да се вгражда Иисусовата молитва, с чиито слова бедната ѝ душа бе се спасявала от страхове, от недоверия, от полуверия и неверия, от надвисващи и сепващи я отчаяние и желание да се откаже. В такива мигове тя се затваряше от себе си, от всичките си мисли и чувства, в съкровените слова на тая пречиста молитва и като Йерихонския слепец въпиеше към Оногова, чието единствено Име носеше на нея и на света, в който тя бе тъй немощна и незначителна, светло спасение. От молитвата бяха почнали да прорастват, като пъпчици пролетни, мисли на истина, недосегаема чрез четенето и на най-светите книги. Самото Слово снизхождаше в нейното дихание и стопляше измръзналата ѝ от изпитни душа. Тя вдишваше името Иисусово, сетне издишваше всесърдечна молба, и това бе станало някакво дихание, в което почти неволно се връщаше в миговете на безмълвие. Светослава потъваше в тия слова, които бяха същност на оная тишина по-голяма и по-тиха и от най-милостивата земна тишина. Защото още в София тя, а и Иоан, бяха разбрали, че човешката глъч и нестихваща шумотевица са истинско немилосърдие, същинска жестокост, към човешката душа. И че душа, която поне веднъж в живота си не е копняла за притихване пълно и безбрежно, не е достигнала смисъла на човешкото съществуване.

Властната сила на безмълвието тъй овладя цялата душа на Светослава, че тя не усети как Иоан влезе, как изпука вратата и клепна резето, след като я затвори. Иоан беше я виждал такава, преди бе помислял, че е задрямала, ала сетне откри че очите ѝ всъщност вглъбено гледат нещо невидимо. И понеже той още не бе извървял пътя до диханието Иисусово, нямаше как да узнае в какво вътрешно състояние пребъдваше в тия мигове Светослава.

(Из романа ми «Възвращение», том 1, глава 34)