1. Превежда ли се култура? 文化可否翻譯？

Преди години, по повод на използван от мен израз — „превод на китайската култура“ — ми направи забележка, че „културата не се превежда“.

На пръв поглед, това е така. Културата е нещо твърде обхватно и същевременно отвлечено, за да се побере в словесното си изражение. Но ако при всяко отвлечено понятие, което се употребява твърде често и обобщително, съществува опасност неговият смисъл да се размие и дори изгуби, такава опасност съществува и за понятието „култура“. Според мен, то вече е изгубило смисъла си до голяма степен именно поради твърде широката си и все по-малко осмислена употреба.

И тъй, какво е култура?

Ще дам моя отговор на този въпрос, който съм намерил в над трийсет годишен опит като преводач – човек, който общува с културата, мисли над нея, опитва се да я пресъздава и създава чрез словото и неизбежно, във възможната за него степен, постига нейното очарование и разочарование.

Първото, над което трябва да разсъдим, е самата дума „култура“. Думите, въобще, имат основна, водеща функция в осмислянето на всяка действителност, явление, отношение, предмет и битие.

В българския език думата „култура“ е вносна. Това изобщо не означава, че до нейния внос ние не сме имали култура. Напротив, историята на тази дума показва не липсата на култура до нейния внос, но промяна в посоката на развитие на нашата култура. Всеки внос на дума отвън обозначава такава промяна в посоката на културното самосъзнание на един народ. Китайската цивилизация има щастието да притежава, или още по-силно казано, да се гради върху и изразява чрез един архаичен, консервативен и самостоен език. Езикът е може би най-голямото богатство на всяка една култура – нашето отношение към собствения език е едновременно с това и наше отношение към собствената история, култура, цивилизация и бъдеще!

„Култура“, както и „цивилизация“ са думи, липсващи в етимологичния речник на българския език. Причината за това е едновременно неясна, но и проста – тя се крие в самия корен на думата „култура“. Тя е от латински произход, първото ѝ значение е „обработка на земята“, от colere, обработвам, грижа се, подпомагам развитието на растенията (наречени „култури“ и до днес). В този смисъл нашата старобългарска дума е много древна: дѣлание, дѣлати землѭ, обработвам земята, се среща още в библейската книга Битие – да се грижи за земята, да „култивира“ земята, да разпространява тази „култура“ е първата задача, дадена на първия човек от Бога. Думата е употребявана метафорично още от Цицерон, но с модерното си значения тя започва да функционира в английския език едва през 19 век – „учение и вкус, интелектуалната страна на цивилизацията“ е значение, което идва на употреба в 1805 г.[1] В българския език думата се появява в „Лѣтоструй“ (1871 г.) с определението „съвкупност от материални и духовни придобивки“, което е твърде общо и, по моему, подвеждащо. Класическата българска цивилизация и култура са достигнали своя разцвет много векове преди този „внос“ на понятие, засягащо самите устои на нашето духовно битие.

Китайската дума, употребявана днес за обозначаване на понятието „култура“, е всъщност словосъчетание – 文化. В смислово отношение, то е много по-богато от латинско-българската дума. Първият знак (уън) е древно понятие, чието първично значение „шарка, драска“ (срв. с известната фраза от Черноризец Храбър в съчинението му „За буквите“), преминава в писмен знак. От дълбока древност китайската писменост се сдобива със свещен характер, тя превръща културата в култ, образованието във висше „делание“ на силната държава. За основа на понятието „култура“ в съвременния китайски език служи именно уън, първоначално „прост писмен знак“, постепенно – знак на образованост, начетеност, паметност, знак на уън-ши, носителят на китайската цивилизация. Вторият знак, хуа, е дълбоко свързан с понятийно-светогледната основа, зададена от първия – хуа означава „преобразяване“, промяна, засягаща в дълбочина самото човешко естество, самото умствено битие на човека. Това е много ясно изразено в древния израз 人文化成, човешката култура служи на облагородяването и просвещението на човека:

觀乎天文，以察時變；觀乎人文，以化成天下。（《周易‧賁》）— Небесните светила се наблюдават, за да установим промените във времето; човешката култура се изучава, за да се просвещава и води към благоденствие народът в Поднебесната. („Джоуска книга на промените“)

Разбира се, преводът на жънуън с „човешка култура“ отнема много на изначалното понятие, тъй като днес „човешка култура“ означава нещо много по-различно от жънуън в епохата на „Книга на промените“. Затова с годините на изучаване на старата българска и класическата китайска култури аз си изработих свое разбиране и определение за това: що е култура.

2. Що е култура? 何謂文化？

Изразено апофатически, човешка култура (人文) е всичко онова, което е достояние само и единствено на човека и неговия духовен свят, и не се среща в животинския свят. Втора особеност на човешката култура е нейната мислимост – способността да бъде мислена, осмисляна и усвоявана чрез мисленето, а не чрез навиците на всекидневието и бита. Носенето на шапка в слънчево време не е култура, дори ако шапката е произведение на изкуството. Прането на дрехи не е култура, дори ако пералнята е постижение на науката и техниката. Охлаждането на напитките или варенето на чая не е култура – не и сами по себе си. Сами по себе си не са култура дори величествените дворци на древните китайски императори, нито прелестните картини на Леонардо и Рембранд. Това са материални паметници и веществени изражения на културата. Но самите те не могат да бъдат култура по същата причина, поради която и една книга не може да бъде култура – защото ако си представим, че един ден човечеството изчезне, то нито картините на гениалните художници, нито съчиненията на великолепните писатели ще имат най-главното, което ги прави произведения на културата и цивилизацията – човешкият ум, човешката душа, човешкото сърце, чрез които тези паметници преодоляват (超越, transcend) материалното и се връщат в човешкия дух, чието порождение са. Култура е само онова, което е родено от смисъл и дава смисъл.

Чудна е тази българска дума – смисъл! Не без мисъл, а с мисъл. Но дори простата мисъл не е достатъчна, нужно е мисъл, която докосва непреходния смисъл на онова, което културата носи в себе си. Нужен е вечен смисъл.

Както може би о­-смисл-яте – понятието „култура“ става все по-тясно и по-взискателно, за да остане култура на земята. Както навярно о-съзна-вате, много от нещата, които днес минават за „култура“, не са култура и не изразяват култура.

Една от важните граници, отделящи култура от не-култура, е именно мисловността – способността ни да мислим и разбираме. Старобългарската дума „разбирам“ е еднородна с българската дума за „анализ“ – разбор. Бьрати, означава (да избереш какво) да вземеш. Тоест, разбирането е мисловен избор на смисъл. Културата е духовен избор на смисъла и духовно пребъдване в избрания смисъл – една мъдра старобългарска дума, е нещо, което е „съ мꙑсль“, тоест, което е дошло по пътя на мисленето, а мисленето е неотделимо от смислеността и словото. Тоест, културата е немислима без словесността, тя е мисловна, а не сетивна, тя е човешко, а не биологично или технологично явление. В този смисъл култура има там, където има мисловност и словесност във всички техни човешки, а не извънчовешки форми. Културата е човешко явление, тя е човешки опит, човешко творение, човешко въжделение. И в този смисъл, тя е човешко-ценностна. Тя е неотделима от ценностите на човека и немислима извън света на човешките ценности. Културата е немислима извън човекознанието. Но не всичко, което човек сътворява, е култура. Култура е само онова, което е сътворено с мисъл, тя е рожба на „с мисълта“, т.е. съ-мисъла. Всичко човешко от областта на сетивността е свързано със световъзприятието на човека. Съотношението между култура и световъзприятие е образно като между душата и сетивата, или между птицата и гнездото – птицата е душата, е културата, тя има свободата да излети в небесата, да, тя не може без гнездото на сетивността и световъзприятието, защото тя не е само душа, но и тяло. Свободата на птицата е в полета ѝ, ала битието ѝ е в гнездото. Културата битува в гнездото на нашите светоусещания, които са тясно свързани с географията на нашето изграждане като личности. А тази география е свързана с гнездото-светоусещането на нашето детство.

3. Важното място на езика и словесността в културата 文語在文化中的重要性

Езикът е неизменно свързан с мисленето. Но език не е само мисълта, изразена чрез слово – език е всичко, което говори за смисъл, всяко изражение на смисъла: музиката, танцът, градината, картината, домовете и градовете човешки – те говорят на език, произлизащ от мисълта и смисъла. Словото обаче заема особено важно място в държавата на културата.

В историята не съществува човешка държава без общ език. Колкото по-развита е тая държава, толкова по-развити са нейният език и словесност: съвкупността от всички смислени произведения на мисълта, изразени чрез майсторството на словото. Никога досега историята не ни е дала пример за съвместно, обществено съществуване, отделимо от езика. Народът е народ тогава, когато говори общ език. Мъдрият старобългарски език е използвал една и съща дума за «народ» и за «език» — ѩзыкъ. Следващата неминуема стъпка да съществува народ, пребъдващ през вековете, това е писменият език. Тези две крила — живият и променлив народен език и писменият и пребъдващ език на книгите — пренасят един народ през вековете здрав и жизнен. Когато един народ се разболее, първите признаци на неговата духовна болест си проличават именно върху говоримия и писмения му език. Причината е проста — всяко взаимодействие между хората в едно общество започва, преминава през и завършва чрез езика. Езикът — словото — пронизва всяко измерение на всяко разумно човешко общество. Нещо повече, езикът е оная духовна сила, чрез която душите и сърцата на хората се докосват помежду си. Езикът има силата да лекува, да ранява, дори да убива. Езиците боледуват и умират тогава, когато боледуват духовно и умират духовно човешките общества. Вгледайте се в историята и ще видите, че това е необорима истина.

Всичко това ни дава основание да твърдим, че филологията, науката за езика, словесността и нейните производни, е най-важната за обществото наука. Едно физически болно общество, в което живее здрав дух и разум, все още има надежда да оцелее. Едно духовно болно общество, в което духът линее, гние и се разлага — дори да е физически здраво и жизнено — е обречено. То или се връща към първобитни форми на съществуване, при които книгите и знанията са ненужни и човешките отношения се свеждат до инстинкти: власт, богатство и наслаждения — или след духовната му болест идва и физическо бедствие: природни катаклизми, разложение на отношенията между хората, разпад на обществото и гибел.

Филология е гръцка двусложна дума, на български тя се превежда: любов към словесността. Винаги съм твърдял, че филологията е точна наука, макар по научна логика да я причисляват към областта на хуманитарните науки. Точна е с това, че словото силно е дотолкова, доколкото е подобно на резеца на скалпел. В последните си, най-миниатюрни измерения словото не допуска боравене с двусмислици и игри на думи. Там, където почива смисълът на думата – смисълът е само един. Неговите разклонения са също еднозначни в последната си клонка, във връхчето, където тази клонка свършва и започва безкраят на неизразимото. Между смисъла и неизразимостта има тънка и изящна Единица. На нейния връх почива единствен смисъл.

Приятелският укор, че „не се превежда културата, а нейната словесност“ е справедлив. Но онзи мой приятел греши в другия смисъл, който влагаме в нашата наука — филологията като словолюбие, безкрайно като философията. В този смисъл преводачът е преди всичко човек на културата. В този смисъл когато ставаме преводачи, и ние, филолозите – влюбените в словото хора, – изразяваме не просто премислени от един в друг език слова, а преливаме слова между две култури. С тези слова обаче ние преливаме много повече от език, смисъл и мислене — ние преливаме духовна кръв между два народа и това наше призвание е много по-широко, отколкото фактическото му назоваване предрича. Ние сме призвани да превеждаме именно духовност, да превеждаме култура (в очертания по-горе смисъл). Но културата е обозрима и описуема в такава степен, в каквато тя се побира в самите нас. Затова всеки изследовател на един народ и неговия език и култура е призван да бъде вместилище на тази култура. А призванието на преводача между две култури е още по-главозамайващо — той трябва да стане вместилище на две култури, понякога толкова различни, колкото са различни китайската и българската култура. Затова, за да се избегнат отчаянието, разочарованието и следващото ги безразличие, ние трябва да се връщаме към онези неща, които свързват нашите две култури. Към изворите. Към корените. Към традицията. Към коренознанието.

4. Коренознанието е същностна основа на народознанието  國學本質的基礎乃‘根基學’

За да се развива езикът на една държава и народ, той трябва да пази корените си. Ако оприличим словесността и нейния език на историческо дърво, то неговата величина и широта е съизмерима с дълбочината и едрината на корените му. Нещо подобно можем да кажем и за словесността. Причината за величието на китайската словесност е нейната неразривна свързаност с корените ѝ – със старокитайската литература.

Старобългарската литература е скучна за съвременните читатели. Преди всичко, защото тя не би могла да се чете пълноценно в превод, но единствено в оригинал. Само когато я познаете в нейната благословена първообразност, вие можете да я обикнете. Защото старобългарският език е много по-словесен и плътен, дълбок и разгадаващ тайните на битието, отколкото съвременният ни език. И защото, който чете преводите ѝ на съвременен български, той познава не лицето ѝ, не блясъците на нейните небесни очи, а сенките, които преводачите са хвърлили върху тях. Мисля, че същото с пълно основание може да се каже за старокитайската или класическата китайска литература.

Когато превеждаме от един на друг съвременен език, ние плаваме, пътешестваме из морята на една равна водна шир, умът ни се движи водоравно и най-големите сътресения, които могат да му се случат, това са бурните вълнения, породени от различията и напреженията между две съвременни култури.

Когато обаче превеждаме от древен на съвременен език, дори в границите на един и същ исторически език, ние приличаме на гмурци в дълбините, където не можем да понесем с нас факела на съвременния разум. За да разберем словото на древните, ние се нуждаем от техните мисли, от техните чувства, от техния светоглед и дори от техния начин на живот. Преводачът изобразява други (иныѩ) неща, които сам не е видял в живота си, и заради това неговият труд е по-обширен от труда на писателя, който изнася от складовете на опита и въображението си свое собствено слово. Преводаческият труд е много по-тежък от този на писателя и затова в историята имаме мнозина удивителни млади писатели, но малцина удивителни млади преводачи. (Вж. Wechsler, Performing Without a Stage).

Ако обаче искаме истински да познаем духовните съкровища на един народ, в случая българския, ние не можем да се лишим от познанията на старобългарския език. Една от причините споменах — естественото, логичното народознание се движи от корените към клоните; защото, ако специалистът подходи по обратния път, той може да се натъкне на клони, отчеснати от дървото, на клони, отсечени или самоотсечени от него, на клони, които вече са паднали и дори са изсъхнали и по тях не би било справедливо да съдим за цялото дърво. А философията на народознанието е цялостна като дървото, което нарисувах.

Нарекох българския език явление. Нещо, което е в реда на обикновените неща, е обикновение. А нещо, което се явява в историята по свой, неповторим път е  явление. Затова тази беседа е начатък на третата, в която ще разглеждам българския език и словесния български космос именно от гледище на неговата неповторимост.

Ако желаем да опознаем в дълбочина езика на един народ, ние трябва чрез изучаване да достигнем неговия най-трудно доловим слой — културния идиом на този език: смислопораждащата духовност и душевност, които обясняват всички останали, по-повърхностни равнища на този език. Ето защо от житейска философия, вградена в словесността на един народ, изключвам всичко, което не поражда смисъла на неговото уникално място в света и вселената — изключвам от него политиката, гражданските борби и идеологии и всички модерни течения, които вливат ненародностни и чужди на народността доктрини и светогледи. Това е призванието на коренознанието – да установи кое идва от корените, а кое е присадено от друго дърво, от друга гора.

Българската философия на живота вгражда мисловността на българите, дошла до нас през вековете. Мисловността е по-общото име на словесните ни изкуства: първоначалната църковна и богословска литература, после нашата народна поезия и народна литература, а след тях и тази литература, която днес наричаме класическа, а всъщност — подобно на китайската — правилно е да зовем нова и най-нова. Мисловност — това е всяко българско слово от началото до днес — прошепнато, казано или изкрещяно на всеослушание в човешката вселена. То е несъбираемо. От него можем да познаем много малка част, обезсмъртена чрез литературата ни.

5. Културата на сърцето 心的文化

Сърцето, а не мозъкът или друг човешки орган, е от първостепенно значение и в конфуцианската, и в православно-християнската цивилизация и философия на живота. И в старокитайската, и в православната каноническа литература имаме един и същ израз — „да помисля в сърцето си“. Целият духовен живот на човека е съсредоточен в сърцето му:

Така е според православната антропология, но така е и според най-древните китайски разбирания за човека и природата му. Всички йероглифи, свързани с душевния живот на човека, с неговите мисли, чувства, разположения и природа, са свързани с йероглифа „сърце“. Йероглифът 志, с основно значение „воля, възвишен стремеж“, е съчетание между „образован, културен човек“ (士) и „сърце“ (心). Сърцето на културният човек се определя чрез възвишеността на стремежите му. Културният човек има добродетелно поведение, културата се съизмерва не с интелекта, а с добродетелта (德行). В „Обилна роса от Пролети-Есени“, например, четем:

凡舉人之本，太上以志，其次以事，其次以功。(《呂氏春秋·孝行覽第二·遇合》)

„Основание за избирането на някого са най-вече стремленията му (志), на второ място са постъпките му, а на трето — заслугите му.“

По тълкованието на Гао Йоу „стремление, тук означава добродетел“ (高誘註：志，德也).

И в православната антропология, и в разбиранията на традиционната китайска медицина, сърцето не съвпада с физическия мускулест орган-помпа на кръв, но е много по-широко и включва и душевния живот на човека. В такъв смисъл, въпреки немалкото различия, и конфуцианската, и православно-християнската цивилизации имат като основа на духовното си битие именно „културата на сърцето“.

Що е „култура на сърцето“?

Ако „културата“ в най-ранния си смисъл е култивиране, то културата на сърцето е съсредоточена върху духовния живот на цялостния човек, неговото възпитание, изграждане, възвисяване до възможния нравствен предел. В противоположност на съвременната култура, която се абстрахира от духовното естество на човешката личност, културата на сърцето може да бъде наречена и път на добродетелта на сърцето (心德之道). В православната аскетика това се нарича „борба за очистване на сърцето от пороците и греховните страсти“. Човекът, независимо от интелигентността си, може да достигне съвършенство по пътя на сърдечната добродетелност. Ако съвременната култура се напряга върху развитието на интелекта (чрез т. нар. образование) и физиката (чрез т. нар. физическа култура), тя почти изцяло пренебрегва човешката духовност, която е люлка на добродетелта или на порока и извор на всяка добра или зла постъпка на човека в света. Огромната криза на съвременния човек е именно във все по-ниската му култура на сърцето. Човек може да е професор и невероятен писател, но в същото време да е дивак и варварин по култура на сърцето; човек може да е овчар и да не може да чете, но да притежава висока култура на сърцето. Човечността, която е основа на конфуцианската цивилизация, и братолюбието — на християнската цивилизация, са непостижими чрез интелектуални и физически упражнения. Те са плод на духовно възпитание, а то е част от културата на сърцето. И, както виждаме в цитата от Дон Джон-шу, изборът на хора за обществено служение е тръгвал на първо място от тяхното добродетелно поведение, или — с други думи, — от тяхната „култура на сърцето“.

Културата на сърцето е огромна тема, която може да послужи за дълбок и същностен диалог между китайската и българската култури.

6. Пътят на преводача 譯者之道

Мнозина са ме питали за него — пътя на преводача. Обаче път ли е пътят, който може да бъде посочен? Мисля, че по-важна е посоката, а тя се определя от принципите; принципите пък — от светогледа, който събира в себе си цялостния човек, с неговите култура, слово и личност.

„Култура“ тук е едно обобщаващо понятие, което обхваща мисловния живот на един народ и неговите материални въплъщения, но не побира същността на духовната култура на този народ. Първата стъпка към познанието на чуждата култура, е нейното описание. Като подход, описанието предхожда обяснението; а обяснението, дори когато има формата на научен анализ и систематизирано знание, винаги се нуждае от преображение; тоест, за да влезете в системата на анализа на каквото и да е произведение на дадена култура, вие започвате с описание на своите наблюдения; в повечето случаи (а в наше време — почти във всички случаи, с немного изключения) вие ползвате чужди наблюдения, които умът ви преобразява благодарение на и посредством собствените ви възприятия. Вие градите знанията си именно върху тези свои възприятия на описаната от другиго реалност. Посредник на всички тези описания е словото, литературата. Ето как стигаме до двете страни на един огромен проблем: изворите и техния превод.

Един от най-големите проблеми на изучаването на дадено произведение на човешката култура е именно този: слънцето, луната и звездите, които са огрявали автора му при създаването на неговото произведение са различни, понякога доста различни, от тези на читателите му. Дори самите вие се преобразявате непрестанно — вътре в себе си и външно: разгледайте свои фотографии от преди две, пет или десет години. Ето това е динамиката на възприятието на всяко произведение на изкуството и тя не подлежи на определеност и еднократно окачествяване. Когато вземете една книга и започнете да я четете — това е първият миг на превода. Читателят е първият преводач. Дори когато чете на родния си език.

При четенето вие се присъединявате към умствения свят на автора, пътувате във времето и пространството, но част от вас не напуска своето време и пространство — това аз наричам територията на невъзприятието, територията на непреводимостта. Наречете я дори територия на недиалогичността. Защото думите винаги оставят около себе си такава територия; думите са също нещо динамично и изменчиво, дори когато са думи от т.нар. мъртви езици. Поначало не приемам тази теория за мъртвите езици — самото назоваване на дадения език, самото позоваване на текст, написан на него, вече съживява, възкресява и написаното, и езика, на който то е написано. Всеки текст и език са живи чрез хората, които ги четат, дори ако разговорната им употреба е равна на нула.

Преводачът винаги трябва спокойно да осъзнава и с мирна съвест да приема тази terra incognita на невъзприемаема мисловна територия. Дори когато четете за места, където сте били, те вече не са там, когато вие сте били в тях: една и съща вода не тече два пъти в една и съща река. Това именно прави преводът и превеждането вездесъщи и ги превръща във всеобщ закон. Законът на общението.

Какво е общение? Това е основата на всяко общество. Общението е форма на превода; преводът е форма на общение. В началото има един. После идва преводачът, стават двама и общението започва. После идва читателят и стават трима. След читателя се стичат и читателите и обществото е сътворено. Ето как неусетно стигнахме до най-дълбокия мотив на преводача, независимо дали това е обикновеният човек или човекът, посветил себе си на най-висшето изкуство на художествения превод: а този мотив е прост — необходимостта да общуваш. «От препълнено сърце говорят устата», е казал Христос, Бог Слово, в една Своя беседа. От препълнено сърце започва да превежда и преводачът. Когато е бил още читател, той е «превеждал» прочетеното в компанията на добри приятели, защото несподелеността вътре е преливала навън.

Когато човек чете хубава книга, той се радва, наслаждава и вдъхновява от мислите в нея, но общителният човек, човекът, който не се задоволява със собственото щастие, изпитва от хубавата книга едно вълшебно неспокойствие: той иска да подари тези чувства и на своите приятели; а в някакъв момент — и на целия свой народ. В мига, когато това вълшебно неспокойствие стане неизменно човешко качество, читателят вече е стъпил на пътя на преводача. Дори ако не стане словесен преводач, а сценарист или режисьор — той отново «превежда» книгата, но на език надсловесен, на езика на театъра или киното. Вълшебното неспокойство е порив не само на преводача. Тая сладостна тревога стои в основата на всяко пресъздаване на красотата — в музика, слово, багри или движения; но докато при останалите видове творчество то е обърнато най-вече към собственото сърце, към интимния вътрешен свят, у преводача то е обърнато най-вече навън — към другия. В личното творчество най-ценното качество — честността и ненагаждането към чужди вкусове — е, нека го кажа така, асоциално; в преводаческото изкуство то варира от съчетание между потребността да споделиш и потребността да усвоиш чрез преживяване на творбата на твоя роден език, но в крайна сметка няма да намерите преводач, който превежда, за да чете сам и единствено сам своя превод. В един идеален смисъл — любовта към хората е маслото в жаравата на преводаческото огнище. И в един индивидуалистичен смисъл, уви, любовта към себе си е твърде често маслото в огъня на творческото вдъхновение.

Ако у вас има нещичко от това вълшебно неспокойствие за споделеност и посвещение, вероятно това е първата искра, готова да протече по дъгата на любовта ви към Китай и към България. Защото преводачите имат най-малко две родини. И само истинските преводачи имат непревземаема любов и към двете.

7. Непреводимостта на словото и преводимостта на културните близости 言語之不可譯性與文化相近之可譯性

Съвсем естествено е преводачът да се стреми към култури, с които неговата има определена близост; или да се стреми към култури, които са коренно различни от неговата (изтърканата дума за този случай е «екзотика»). Но и в двата случая между неговото духовно устроение и културата, с която ще общува като преводач, би трябвало да има някакво духовно сродство, нещо, което ги сближава — защото преводачът встъпва в брачна връзка със словесната душа на културата, за която е закопнял. Успешният преводачески живот, както и успешният брак, не може да се основе върху привличане по екзотичност, но върху нещо дълбоко и неназовимо, което с времето споява, а не разломява — това именно е духовното сродство. Екзотиката като мотив за превеждане е подобна на нещо, което в Китай се нарича «любов за една нощ» или 一夜情. Пътят на преводача не само започва с влюбване; той е от началото до края Път на любовта. А любовта е именно в разпознаването на другия в себе си и себе си в другия. Любов за цял живот.

Когато Дзя Баою за пръв път вижда Лин Дайю, той получава откровение:

«След като се нагледа, Баою с усмивка рече:

— Та аз съм виждал тази сестричка!

Старата госпожа се засмя и отвърна:

— Пак взе да ръсиш глупости, кога пък си я виждал?

— Макар и не с очи да съм я виждал — отвърна Баою, — ала лицето ѝ ми е познато отнякъде, а сърцето ми говори за повторна среща след дълга раздяла.»

Почти същото чувство изпитвах, когато за пръв път се докоснах до «Сън в алени покои» в оригинал — та аз вече съм бил тук, нещо от моя живот ми говори от тази книга! Дори – ако се върна още по-назад във времето – подобно беше усещането ми, когато започнах да чета китайски текстове — китайските йероглифи бяха за мен едно вълшебно откровение, едно вълшебно завръщане към нещо много родно — към някакъв свят, от който ме зовеше нещо тъй близко и родно, че в душата се ражда едно особено, неописуемо чувство на спокойно завръщане към забравен роден дом.

Това може би е проявата именно на някакво културно или по-дълбоко духовно сродство, за което земният език не разполага с думи; непреводимостта е явление именно от тази област — неназовима близост, за която имате всичко друго: очи, уши, обоняние, осезание и вкус, но не и думи. Неназовимата близост и назовимата другост — това са двете измерения на превъплъщението, което става всеки превод. В духовен план — и това е едно романтично твърдение — ние се влюбваме поради неназовима близост; но нашето истинско преводаческо пътешествие започва с назоваването на другостта на недруг, на роден език. И именно в това се открива у нас преводаческото ни призвание. Защото то е дарбата да назоваваш.

Съвсем естествено е да се предположи, че предразположението да назоваваш се проявява още в ранно детство. Точно поради тази причина добрите преводачи са и добри писатели, докато обратното не може да се твърди със сигурност. Но призваният преводач на художествена литература е ако не явил се, то притаен писател или поет. И е добре, когато човек търси призванието си на преводач, да помни тази обвързаност с дарованието на словесник. Да назоваваш е Адамова потребност — това е дар, вложен в човешката природа; но писателската и в още по-голяма степен поетичната дарба е в това, да назовеш така, че назованото да се яви от мрак — в светлина, и почти от небитие — в битие. Казвам почти от небитие, защото, за да е от същинско небитие, то преди назоваването би трябвало да няма дума, с която да назовеш. Да има предмет, но да няма дума. Макар някои писатели да са назовавали и за първи път, тоест да са творци на нови думи, изкушението да назовеш неназованото идва първом при преводача, поради простата причина, че назованото в един език, особено древен и богат като китайския, много често се оказва неназовано в родния език. Затова преводачът често пъти трябва да разполага с речник, по-богат от този и на писателите, и на поетите. Това от своя страна означава, че преводачът трябва да чете много, наистина много — за да усвои колкото е възможно повече от литературния опит и изразност, да нагребе колкото може повече словесно зърно от хамбарите на писалите преди него. Читателю и на ум не би дошло колко много труд стои зад превода на едно-единствено художествено произведение — труд, пресметнат не само в брой знаци и като литературно постижение, но най-вече като предварителна подготовка, литературно развитие, опит, лексикална памет и обогатяване на собствената словесна култура и свобода да ваеш и обайваш чрез словото — качества, които без целенасочен и всеотдаен труд не би могъл да придобиеш в системата на образованието и дори в общността на езика и културата, на които превеждаш. Предварителният път, който преводачът изминава, е почти винаги невидим. Но именно той определя качеството на видимите плодове, на видимия преводачески труд. Това впрочем се отнася не само до преводачите, но и до всички изкусни майстори на своя занаят. И знаете ли, ниското самочувствие е най-добрата защита на тоя труд от застой и немара. Постоянното чувство, че «още не е достатъчно добре», което за слабите духом е повод за пораженство и отказ, но за решимите по сърце е огън, който ги прави още по-смели и в някакъв смисъл – по колумбовски дръзки и безумни в очите на света.

И така, непреводимостта между българската и китайската словесност се основава върху неназовимостта, както и върху това, което реших да нарека «културен идиом» — формирания по исторически път опит и начин на използване на езика в своеобразния езиков ареал, който може да се възприема и по-широко, и по-тясно. Непреводимото е в областта на словото, а преводимото — в областта на душевното, общочовешкото; а общочовешкото е в областта на духовните дадености, на антропологичната предочертаност, в културните сходства на традициите, изразени посредством словото. Тук беседата навлиза в поля тъй ширни, че може да продължи няколко човешки живота. Защото по своята същност и назоваването, и извеждането на «културен идиом» от небитие в битие е нескончаем процес.

Поради огромните промени, които научно-техническият напредък наложи в областта на придобиването на знания, нужно е да споделя някои кратки размисли за някои нови проблеми на преводимостта. Това е възникването на феноменът, който можем да наречем условно „видеокултура“ (тъй като според мен това е повече отклонение от културата, нежели култура в предложения в началото смисъл на термина).

Ако се опитате да си спомните нещо от миналото и направите диаграма по петте сетива: зрение, слух, обоняние, осезание и вкус, какъв би бил редът на подредба по сила, присъствие, значимост, преобладаване на всяко едно от тях във вашите непосредствени възприятия на реалността? Убеден съм, че първите напливи на всеки спомен идват чрез образи. Именно чрез образи. Казано на съвременен език — видео. Едновременно с това или след това вероятно ще си спомните какво говорят образите, тоест аудио. И с това, кажи-речи, се изчерпва силата на масовото въображение. Защото, струва ми се, извънредно рядко някой се връща в миналото чрез спомени за докосвания, за придобити вкусови впечатления и мириси. Грьонуи от романа на Патрик Зюскинд „Парфюмът“ е едно забележително отклонение от аудиовизуалната обреченост на нашите спомени. Но съгласете се, колкото и да са важни очите (светлината), те не побират тъкмо нашия най-личен, най-интимен опит. Колкото по-близо сме до духовната си същност, толкова по-малка роля играят очите. Най-простият пример, който мога да дам, това е прегръдката между обичащи се мъж и жена — там очите просто се разминават и затварят. Най-дълбоко е общуването между сърцата — в пряк и преносен смисъл.

Да се върна към първата си мисъл — най-големият враг на словесността, на словесната култура и изкуство е външната визуализация, защото тя отнема пространството за развитие на лично въображение; най-голямата пречка да се развива човекът като словесно същество е именно в почти цялостното потапяне на съвременното човечество във видеокултурата с всевъзможните ѝ проекции и измерения. Особено в попверсията ѝ, в материалистичната масова видеокултура, която е разплоден вариант на древноримския принцип „хляб и зрелища“. „Цивилизацията на зрелищата“, по определението на Марио Варгас Льоса, е последният етап на краха на всяка цивилизация, така както в началото на цивилизацията стои словото и словесността.

Думата „зрелище“ е поначало коренно свързана именно със зрението. Но словото и мисленето са нещо незримо, невидимо. Родният език се усвоява чрез слуха, а не чрез зрението. Слухът води зрението към обекта на познание — детето слуша думите, гледайки образите. Първото разумно знание за света идва от чутото назоваване. Преди него има сетивно познание и инстинкти, които — ако не бъдат въсловесени чрез слуха — ще оставят човешкото същество на равнището на интелигентно, но безсловесно животно: красноречив пример за което са т.нар. feral children. Основата на словесното обогатяване на детския ум е именно слухът, не зрението. Ако оставите детето само на зрението, то ще придобива впечатления и знания, които ще може да асоциира взаимно, но не ще може да назовава. Тоест впечатленията му ще останат непреводими на човешки език. И тук започва голямата неволя на съвременния преводач — той трябва да се движи с изправено чело сред тълпа от хора, свели чела към подвижни телефони, таблети и други медиатори на зрелищната видеокултура на модерния свят.

Хладното безразличие на тълпите към красотата на словото и литературата са хвърлили в отчаяние не един поет и писател в днешния свят. Вие знаете как дори вълшебното неспокойствие да споделяш с другите нещо красиво вече е деградирало до мърдащи картинки, карикатурни емотикончета и селфита с криви перспективи. Хората днес почти не споделят красивото слово — навремето са имали лични албуми, в които един другиму са писали стихове, афоризми… Днес преводът е силно улеснен поради все по-опростяващия се (аз бих казал, опропастяващия се) речников фонд, все по-голямото закръгляне на човешките чувства към общо и по-общо; от езиците (това до голяма степен се отнася до нашите „западни езици“) изчезват думи, изобразяващи фини нюанси и тънки смислови различия. Бездуховната прагматичност на това, което днес се дефинира като реалност главно по комерчески съображения, постига все повече и повече в областта на реализирането на общение без слово. Едно от огромните падения на съвременното образование е въвеждането на тестова система за оценяване на знанията и в областта на хуманитарните науки — това е стъпка именно към матрикулацията, към уеднаквяването на хората, към един нов тоталитарен строй с апокалиптични измерения. Защото именно словесните хуманитарни науки подчертано развиват индивидуалното, критичното и творческото мислене и дават на човек духовната свобода да не се самооценява по калъп и да не бъде оценяван проформа.

Живеейки в епоха на такъв безпрецедентен упадък на словесната култура и уникален разцвет на зрелищните забавления, ние, преводачите се оказваме в затрудненото положение да бъдем глас на едно отминаващо в историята общество на словесното споделяне. Парадоксалното изобилие от думи в интернет, от друга страна, ни поставя в една по космически безформена бездна на свръхупотреба на словото, която го разяжда откъм другата крайност, изразена шеговито по следния начин: „В стари времена хората пишеха вечни мисли с пачи пера, а днес пишат пачи мисли с вечни пера.“ Това е другото измерение на словото, което нарекох в отделна статия тежината на словото. И тъй, в океана между двете крайности — все по-олекващото слово и все по-зрелищното безсловесие — ние трябва да намерим пътя на спасение на словото, което лекува. Кризата на съвремието ни е отредила и тази тежка отговорност — думите ни да тежат на място и да лекуват болните места.

8. Заключение 結論

В една от основополагащите книги на китайската цивилизация се казва:

名不正，則言不順；言不順，則事不成；事不成，則禮樂不興；禮樂不興，則刑罰不中；刑罰不中，則民無所錯手足。（《論語·子路》）

„Ако имената [на нещата] не са истинни, тогава и езикът не е в съгласие [със същността]; ако езикът не изразява същността, тогава и делата се провалят; ако делата се провалят, тогава благочестието и музиката са в упадък; ако пък те са в упадък, тогава наказанията не съответстват на престъпленията; ако те не са съответни, тогава народът не ще знае как да постъпва [ще се препъва на всяка крачка].“ („Беседи и изречения“ — „Дзъ Лу“)

„Култура“ е едно от имената, които днес са силно разводнени и чиято възможност да изразяват същността и истината е почти провалена. Собственият смисъл на културата, извън все по-хаотичната употреба на това понятие, е в духовното съзидание (教化) на човешката личност и общество според конфуцианството, а според православното християнство – в човешкото освещение и обòжение (神化). „Изкарването наяве на светлината на светлата добродетел“ (明明德) е основа на китайската цивилизация и тя е вградена именно в човешкото сърце, в културата на сърцето. В този смисъл цивилизованото общество е продължение на културното семейство, а културното семейство е плод на личната култура на сърцето на членовете на това семейство. Главен елемент на културното сцепление между хората в семейството и обществото е словесността — възпитанието на словесната култура като продължение и ризница на културата на сърцето. Изразено с езика на българската цивилизация: „Никаква гнила дума да не излиза из устата ви, а само добра, за назидание във вярата, за да принася благодат на слушащите“ (Еф. 4:29), което в народната ни мъдрост е родило: „Добра дума — златен ключ“, „какъвто е човекът, такива му и думите“, „лошата дума от лошо сърце излиза“, „думата и през камък минава“,  а на езика на китайската цивилизация: 大慎者心知不欲口知 (Велико благоразумие е, да не оставяш всичко, що знаеш, да излиза през устата ти)；惡言不出於口 (Лоша дума да не излиза из устата ти)，忿言不反於身 (Изречеш ли думи на гняв, не ще ги върнеш обратно)；浮言之禍甚於焚坑 (Бедствието, що лекомислените думи разпалват, е по-гибелно и от огнена яма)；高行微言所以修身 (Човек се усъвършенствува тогава, когато постъпва възвишено и говори задълбочено)；君子之言信而有征 (Думите на благородния човек са верни и подкрепени с доказателства) и т. н. и т. н.Много от българските народни мъдрости имат връзка с Четириевангелието по същия начин както немалко от китайските мъдрости са взети от Четирикнижието. Моралните основи на китайската и на българската средновековни цивилизации са със сродни очертания и в тях културата на сърцето има средеческо място. В основата на традиционното домашното китайско и българско възпитание са заложени устоите на тази изконна нравственост, благодарение на която — това мога да потвърдя от личния си семеен живот — възприемането на сродните елементи между китайската конфуцианска култура и българската православно-християнска култура може да има обща основа и от благородния човек на китайската цивилизация да възвиси човешкостта и човешките отношения в семейството и обществото до светия човек на славянобългарската цивилизация и култура. Конфуцианската китайска култура може да се разглежда като култура на просвещението; старобългарската православна култура — като култура на светлината свише, но според мен в най-дълбока древност е съществувала общност на представата за просветения човек като човек на идеалната човешкост. „Културният човек“ на Конфуций и „словесният човек“ на св. Антоний Велики могат да разговарят помежду си като Платон и Златоуст. В това доближаване чрез духа аз виждам и основната цел на диалога между двете ни цивилизации, като особено нужно днес е възпитанието на човеци с култура на сърцето, защото без такава култура човешкият ум, независимо колко високо е неговото IQ, ще погуби себе си и своя свят.

Стоим ли все още на кръстопътя на културата или вече сме избрали накъде ще продължим?

---

[1] Вж. ‘An Etymological Dictionary of Modern English,’ Klein’s ‘A Comprehensive Etymological Dictionary of the English Language,’ ‘Oxford English Dictionary’ (second edition), ‘Barnhart Dictionary of Etymology,’ Holthausen’s ‘Etymologisches Wörterbuch der Englischen Sprache,’ и др.