Поборница воевода
по действителен случай, описан в книгата на Гр. Дяченко «Духовный мiръ»
Равната степ мълчеше. Нито полъх. По лицето на дядо Афанасий играеха отблясъците на високия огън. В небето над нас, спокойно и сънливо, светулкаха едри звезди. Чупките и очертанията на спящия чифлик се чернееха под ясночелия месец, криви и приказни…
Дядо Афанасий, някога едър, широкоплещест солдатин, сега се беше сгърбушил и рошкаше из жаравата с дрянова топоришка. И тихом напяваше старинна войнишка песенчица:
Разшумяха се брези
в нощната тъма,
не ветрец ги разшумя
а солдатските сълзи…
Заслушан в печалния, кавалено мек глас на стареца, не се стърпях да го попитам:
— Защо все едни тъжни, едни скръбни ги редиш, дядо? Такъв ли е той, войнишкия живот, — без отрада, без утеха?
— Ба, има и утехи! Какво знаеш ти, джунджурийка такава? — ласкаво отвърна той. — Колцина от наште солдати, подир двайсе и пет години, толкова беше службата, завариха майка, баща, невяста… Не току-тъй се пее:
На гроб майчин ще да ида
майка родна да си вида,
да я вида и разбуда,
стани, майко, наедно
да окнем да си поплачем…
Дядо Афанасий помлъкна и пак рече с въздишка:
— Ех, горчив е хлябът на солдатина! За всичко го бият, ако шавне в строя — удрят, не шавне ли, — пак удрят. Бият и да поплачеш не ти дават. „Сит е бранникът с трохица, и напит — с кърче водица!“[1]
Ала не щеш ли, смраченото дядоафанасиево лице се поотведри и той дигна сините си, бистри като капчук очи към дълбокия свод:
— Ала, както ти рекох, има и утехи! Ако не е Тя, кой би изтърпял безропотно и с благодарност това теглило. Ех, Майко, Майко, Ти си ни Една-едница, откак свят светува и докле Бог богува…
И поотпусна се обветреното му, степняшко лице от тия светли думи. Разключиха се веждите, грейнаха от славянския лик доброта и кротост.
Познавах дяда Афанасия — разключат ли се веждите, омекне ли суровото му солдатско лице — чакай да ти заразправя някоя чудна древноруска приказка, препълнена с умисленост и тъга по вечността.
Очите на дядо Афанасий блестяха на огъня като смирени кандилца. Коравата и костелива ръка направи благоговеен кръст. Устните сами наченаха тихия разказ, навяващ трепетни спомени на страдното му сърце.
„Бях, както вече знаеш, пехотинец в Александрополския полк, начело на който стоеше генерал Оберлиани. Беше още преди да влязат във войната англичаните и французите — къде 1853 година. Анадолците като хали помитаха кавказките селца, трепеха наред, отвличаха, жени и деца, свирепо лееха християнската кръв. Бяха превалили билото на Алагьоза и щом минаха отсам Памбакския хребет, налетяха към нас. Оберлиани даде заповед за настъпление, макар че бяхме игла в купа сено — на един от нашите се падаха десетина османлии, редовен аскер.
Забравил съм деня. Годината обаче помня — октомври, 1853. Като пред очите ми е. Мъгливо утро, далече синеят сините върхове на южен Кавказ. Под нази долината — вкочанена от мраз. От север свири леден вятър.
Отец Виталий тъкмо служеше ранна света литургия с молебен към Владичицата за скорошна победа, когато малката църквица на селцето, дето станувахме, се разтресе. От долината зареваха турските топове тъй страшно, че сърцето ми отиде в петите. „Почва се! Майчице Пресвята, не ни оставяй, грешните!“
Когато изпълзяхме на предните редути, мъглата почна да се поразрехва. И в миг грозна гледка се откри пред очите ни — цялата долина пълна с анадолци. Щиковете им лъщят от изгрева. Топовете им трещят към нас. Залегнахме, защото из въздуха засвири невернишка песен анадолското олово.
Не зная колко дълго сме се спотайвали в окопите, когато изведнъж настана чудна тишина. Дори ранобудните горски птици занемяха. Необикновено, странно, дивно! Стихна вятърът, пръсна се мъглата. Някои от нас дигнаха глави из окопа.
— Вижте! Анадолците отстъпват!
В първия миг се втрещихме от тоя ненадеен вик. Изскочихме и какво мислиш — сини гърбове, търкулнати фесове, опашки на коне и захвърлени пушки! Прели да се опомня, дружно руско „Ура!“ накара въздуха да затрепери нажежен. И хукнахме подир пръсналите се като пилци османлии! Никой от нашите не проумяваше какво се бе случило…
Узнахме за станалото чудо Божие из устата на пленени, доброволно вдали се в ръцете ни турци, които час по-скоро просеха да ги кръстим в Православието!
Насмете Ахмет-паша аскерите си към Алагьоза и се стопи като чума невярна зад сините върхари на Кавказ. Ала у нас останаха доста пленници и един от тях, с множество белези по лицето, наглед черкезин, с очи, пълни със сълзи ни разказа следното:
Когато Александрополската битка закипяла с пълна мощ и Ахмет се гласял да приведе цялата армия в настъпление, турците видели над нашите редути пресветла Жена, носеща в десницата си знаме. С нея от разтворената вис слизали двама снажни воина. От Жената идела такава ослепителна светлина, по-ярка и от сиянието на слънцето, че никой от аскерлиите на Ахмета не можел да Я загледа. Ужас нападнал на неверниците! Мнозина завикали: „Велик е Христос, Единственият Бог, и велика е Неговата Майка!“ и начаса по заповед на техните военачалници мъченишката им кръв напоила бойното поле. Ти знайш ли, как ѝ казват на тая долина тамошните люде? — прекъсна разказа си дядо Афанасий и недочакал отговор продължи: — „Заклани дол“. И не е ли предивно това — нашите бивши врагове сега на небесата се молят за нас, за Русь святая!
Никой от нас не видя явяването на Божията Майка. По промисъл Божий за това ни известиха оглашените свише чуждоверци. Турците ни уверяваха, че всички от Анадолския полк на Ахмета с ужас видели чудото, ала началниците им забранили да изтърват думица дори за станалото, под страх от смъртно наказание!
Когато превали пладне и мъглата се стопи безследно отец Виталий отслужи под открито небе умилителен благодарствено-хвалебен молебен и не едни солдатски очи — руски и турски, лееха под снежнобелите кавказки облаци горещи сълзи. Истина ти казвам — докато тупа туй грешно сърце в хлътналата ми от старост гръд, няма да забравя тоя необикновен ден! Него ден се причастиха за първи път в живота си стотици новопокръстени турци!…
От синевата на дядоафанасиевите очи се отрониха кротки сълзи. Той едва забележимо трепереше от вълнение и радост, сякаш отново беше там, на далечния Кавказ, сред дъхавите борови гори на младостта! Главата му натежа от многото спомени и клюмна.
Загледах се в немирните пламъчета на гаснещия, забравен от нас огън и си помислих, колко хубаво е, че си имаме такава Покровителка. Сълзици бяха налели и моите детски очи. И изведнъж ми се прииска да скоча, да хвърля топлата овчарска шуба и с все сила да извикам в необятната нощна степ: „Ехеее! Чуйте всички близки и далечни! Чуйте какво Съкровище имаме! Няма да ни остави Владичицааа, нямаааааа…“ Вместо това обаче се завих още по-дебело с влакнестата шуба. Полъхна остър северняк с дъх на брезици. Погледнах стареца — дядо Афанасий тънеше в дълбок и мирен сън. По кроткото му лице грееше младенческа усмивка, все по-бледа от отблясъците на гаснеещия огън. По чифлишките покриви блестеше сребърна роса…
1/14 Април, 1995 г. Св. Мария Египетска.
[1] Кърчѐ, умал. от кърчаг; стомне, стомничка. — Бел. ред.
