Красотата, скрита в „изгубеното“ време

1

Ще ви направя услугата да предам сбито съдържанието на всички основни сюжетни нишки на втория том на „Сън в алени покои“:

Дзя Баою, ексцентричният юноша, наследник на феноменално богатата фамилия Дзя, е влюбен в братовчедка си Лин Дайю, която също е влюбена в него. Баою несъзнателно я оскърбява, двамата често се дракат, после бързо се примиряват. Непредпазливият флирт на Баою с млада прислужница довежда до нейното самоубийство. Вследствие на това самоубийство и на дружбата на Баою с избягал роб на императорския дом баща му го пребива, оставяйки го задълго прикован на легло. Постепенно Баою се възстановява и заедно със сестрите и братовчедките си създава поетично общество. Те провеждат състезание по поезия. По настояване на старата госпожа, семейството устройва разточителен пир по случай рождения ден на Уан Сифън, съпругата на внука на госпожа Дзя. Пиршеството завършва неудачно след като Уан Сифън залавя съпруга си в изневяра с една от слугините. После на посещение идват други братовчедки и в тяхна чест сестрата на Баою ги въвежда в поетичното общество, което провежда още едно състезание. Семейството празнува идването на Новата година. В общи линии, това се случва във втория том на романа и разказът на тези истории заема около 560 страници ситен, гъсто изписан текст. Това е и вторият от общо пет тома, всеки с приблизително същия обем.

В началото на лятото си поставих за цел да прочета от край до край романа „Сън в алени покои“ в превод на Дейвид Хокс. Авторът на книгата, Цао Сюецин, е бил потомък на едно от най-богатите семейства в ранната епоха Цин. Имал е и нещастието още като дете да стане свидетел и на драматичното сгромолясване на своя род — последица от политически чистки и конфискации на имоти. Цао прекарал по-голямата част от живота си във въпиеща бедност, непрестанно пишейки и преписвайки своя полуавтобиографичен роман „Сън в алени покои“ до самата си смърт в 1764 г. „Сън в алени покои“ започнал да се разпространява бързо в жадно търсени преписи до първото му печатно издание в 1792 г. Книгата се радвала на почти мигновен успех. Романът оказал дълбоко влияние върху литературната традиция на Китай. Научните изследвания върху „Алените покои“ са тъй многобройни, че съществува отделна област на изучаването на този роман, тя се нарича хонгсюе, или буквално „аленознание“. „Алените покои“ представляват драгоценни записки за живота на богато китайско семейство в началото на 18-ти век; в романа са достоверно изобразени неоконфуцианският консерватизъм на новосъздадената династия Цин и тревогите, вълнуващи образованата бюрокрация, стояща начело на държавата. Осъдените любовници на „Съня…“, Дзя Баою и Лин Дайю, са иконични за Китай, подобно на Ромео и Жулиета на Запад. Впечатлява също изумителният обем на книгата — около два пъти по-голяма от моя екземпляр на „Война и мир“.

Това, което най ме изуми докато четях книгата обаче, не е дължината ѝ. То е огромното разстояние между „Сън в алени покои“ и усета на съвременния човек. В контекста на словесната икономика на съвременния роман „след Lish“, в който всяка дума се претегля и отчита, драматичното хабене на думи в „Сън в алени покои“ е смайващо трудно за възприемане. Наясно съм, разбира се, че не всеки роман се върти около сюжета, но повечето романи обладават вътрешна сила, която тласка действието напред, някаква забързаност, независимо дали е производна на случващото се, на характерите или на темите, засегнати от творбата. „Сън в алени покои“, от друга страна, е невероятно самодоволен във вялостта на своето сюжетно развитие. Понякога романът със задоволство замразява действието и се впуска в дребните подробности на управлението на дома. Често пъти разказвачът на романа продължава напред с огромна неохота.

Няма да твърдя, че на места романът е скучен за четене. Няма да ви убеждавам, че на места не е подлудяващ. Или че, след прочита на мъчително-подробното описание на поредната игра на стихове с надпиване, не ми се е искало да захвърля книгата и да я стъпча от яд с крака. Ексцентричното хабене на текст обаче е част от цялостния замисъл на този роман. Ниското съотношение между сигнал и шум кара ума активно да издирва дребни аномалии, които разкриват дълбочината, скрита под върволицата от несвършващи забавления. Ето за пример едно от любимите ми изречения:

„За дома Дзя бе характерно към по-старото поколение слуги — тези, които бяха служили на родителите на сегашните господари — да се отнасят даже с повече почит, отколкото към по-младото поколение господари. Ето защо сега никому не се стори изненадващо това, че госпожа Йоу, Сифън и Ли Уан останаха прави, докато старицата Лай и три-четири стари дойки се разположиха по столовете (макар и не без предварително извинение за волността си).“

Не мога да си спомня кога за последен път съм чел толкова кратко описание на отношенията между слуги и господарите им. Това изречение (особено мисълта в скобите), улавя съвършено как господарският жест на очевидно смирение и благодарност може да се превърне в нещо не по-различно от категоричен израз на власт.

Романът е изпълнен с подобни необработени диаманти. Всъщност, обобщено техниката на романа е подобна сложна фокусническа игра — сякаш разказвачът се е опитвал да скрие нещо зад всяко трапезно описание. Обградено с плеяди от безсмислени подробности, внезапното изгонване на една слугиня ни отвращава с безсъвестната си жестокост. Четейки внимателно между редовете, започваме да разбираме величината на суетността и себичността на матриарха на дома Дзя. И само като си пробива с труд пътя през всяко състезание по стихоплетство, читателят съумява да проникне в предълбокото море на скръбта, пропиваща всяка страница на романа. С всяко невинно стихотворение, посветено на мимолетността, с всеки напразно изгубен миг от живота си младите наследници на именията на дома Дзя възвестяват собствената си обреченост.

2.

Общоизвестна истина е, че романът е мъртъв. Моля ви се, защо говоря за романа — късият разказ е мъртъв. Всичко живо сега се интересува само от флаш-литература. И това не е просто предрешен въпрос, всеки е наясно и как се е стигнало дотук. Телевизията, или пък видеоигрите, или Интернет, или път Туитър: тези неща са съсипали способността ни да четем внимателно. От една страна, никой вече не чете (емоционално изказване, което употребяват най-често — забележете! — хора, които четат много). Освен това, никой вече не се интересува от художествена литература (друго изказване, което почти винаги го пишат хора, влюбени в художествената литература).

Тези безчетни и неспирно появяващи се есета, които произнасят окончателната присъда над романа, се основават на дълбоко погрешно разбиране за това как функционира културата. Логиката, на която са подчинени повечето подобни твърдения, е че читателите имат склонност да четат единствено творби, отразяващи собствения им пряк опит. Ето защо един по-забързан свят изисква по-кратки разкази, а един опиянен от изображения свят съвсем избягва четенето на текстове. Есеистите, убедени в „смъртта на романа“ са склонни да изхвърлят романното изкуство на бунището на историята по силата на паралели с телеграфа, пишещата машина или кое да е друго, преживяло времето си изобретение. Техният светоглед е грубо детерминистки. Те сякаш вярват, че културата може единствено да отразява, но не и да влияе върху обществата и народите, които я създават.

Моят личен опит обаче ме убеждава в нещо доста различно. Именно книгите непрекъснато ме възпитават: „Да убиеш присмехулник“ ме научи какво е смелост. „Беоулф“ ми преподаде урок по смърт. „По пътя към Суан“ ме научи как да оставям любовта да си отиде. Надявам се, че „Сън в алени покои“ ще ме научи да се вглеждам внимателно във всичко. Понеже, доколкото животът е съставен от „откровения по Джойс“, очевидно огромна част от него все пак се състои от обеди и вечери, ужасяващи партита, скучни семейни събирания и безбройни, лениво гледани епизоди на „Закон и ред“. Очевидно доста ценно е и да се научиш да съзираш красотата, скрита в „изгубеното“ време. А не да твърдиш, че нямаме право и на бързо плажно четиво. Но ние не четем единствено за консумация — ние четем и за знания и дори много повече — за да се променим и за да растем.

От прастари времена са съществували едновременно и дълги романи, и флаш-литература. Тогава произведенията на флаш-литературата са се наричали епиграми. Бих посмял да твърдя, че първият постмодерен роман е „Дон Кихот“. Бих дръзнал да твърдя също, че първият антироман е „Тристрам Шанди“. Същите модуси на изразяване винаги са съществували, макар и под други имена и различни стилове. Използването им е било ограничавано единствено от ума, който се е оказвал в общи линии достатъчно гъвкав, за да намери нов смисъл в старите форми и да създаде нови форми, за да разговаря за същите древни и универсални човешки преживявания.

С помощта на книгите — и замайващо дълги, и стряскащо кратки — ние се справяме с объркващото влияние на науката, на икономическите травми нанесени ни от капитализма, на изкълчванията причинени от глобализацията и на уникалния кошмар на съвременната война. Вярвам, че ще намерим начин как да се справим и с Туитър.

Превод от английски език: Петко Т. Хинов Източник: The Beauty That Lies in Wasted Time: On Cao Xueqin’s Dream of the Red Chamber By Dylan Suher