В памет на незабравимия професор Ху Уънбин
Днес — 1 май 2021 г. с покруса узнах, че в 14:22 ч. (пекинско време) си е отишъл от света моят скъп учител и наставник в превода на средновековния китайски роман „Сън в алени покои“, професор Ху Уънбин (1939—2021).
Името му не е познато в България, освен може би на тези, които са чели третия и четвъртия том на българския превод на романа, на които проф. Ху бе безкористен и всеотдаен консултант.
Запознах се с именития учен-аленовед в 2015 г. на едно паметно събитие – семинар по случай 300 годишнината от рождението на автора на „Сън в алени покои“ Цао Сюецин. Бях превел вече първия том на романа и това бе посрещнато изключително радушно в средите на китайското аленознание. Първото впечатление от проф. Ху бе неговата скромност и изискано държане — човек от друга епоха! Семинарът се проведе в центъра по „цаознание“ (науката, изучаваща живота и наследието на Цао Сюецин, сравнима примерно с шекспирознанието), който е близо до дома, където Цао е завършил своя шедьовър, по настоящем музей посветен на него. По някаква щастлива случайност в книжарничката на музея открих книга с притегателно заглавие: „‘Сън в алени покои’ и китайската култура“ — монументален труд на същия професор Ху. Без никакво колебание я купих, беше една-единствена. Веднага един от гостуващите учени полу на шега рече, че това е рядка и скъпоценна находка. Помолих проф. Ху да ми я надпише и така започна нашето сътрудничество и дружба.
Срещите ни на живо бяха малко – редки бяха възможностите за тях, уви! – но затова пък бяха наситени с разговори почти изцяло за Цао Сюецин и неговия роман. Обноските и езикът на проф. Ху и останалите аленоведи от Пекин, с които създадохме един малък китайско-български кръг, бяха благороден полъх от книжовни времена, отплаващи вече в миналото. Тези срещи ми дадоха изключително много — на първо място, чрез тях се докоснах до един потъващ вече в историята Китай: царството на поезията, царството на книжовната извисеност, царството, за което бях мечтал като юноша. От 2015 г. до 2019 г. почти винаги имах възможност лятото да посетя Пекин и нашият китайско-български аленоведчески кръг редовно се събираше на вечеря и разговори с дълги часове. През 2017 г. към него се присъедини и проф. Лин Уъншуан, преподавател от катедрата по българистика в Пекинския университет за чужди езици, даровит преводач („Време разделно“ от А. Дончев) и ревностен любител на гениалния Цао Сюе-цин.
В самия ход на превода се натъквах често на трудни за разбиране и осмисляне места и се обръщах без колебание към проф. Ху и проф. Сун, както и към моя ерудиран събрат-преводач Ма Шаобо. Винаги получавах безценна и навременна помощ. Понякога работех вечер — а в Китай дълбока нощ, — и за да не забравя въпроса си, го пращах по китайската програма за общуване в реално време WeChat; надявах се проф. Ху да го намери на сутринта, когато си е отпочинал. За моя изненада и даже ужас той отговаряше незабавно. Дали е страдал от безсъние или съм го събуждал аз — така и няма да узная!
Огромна е загубата за китайското аленознание от отшествието на проф. Ху от земния ни свят! Огромна е тя и за нас, преводачите на средновековна китайска литература, защото професорът щедро помагаше със съветите си и на другия ми основен романен превод: „Чудните дела на съдията Бао“! Той имаше прекрасно отношение към българския народ, език и култура и се надявам, че ерудираните му трудове тепърва ще послужат на начинаещото българско аленознание!
Вечна да бъде паметта на скромния и велик учен!
君今不幸离人世，红学疑难可问谁？
Бих искал да споделя в негова памет един епизод от общуването ни, който записах преди години:
За качествата на истинския учен
Докато се консултирах за един «бодлив въпрос» по превода на «Сън в алени покои» с проф. Ху Уънбин (един от най-прочутите аленолози на Китай днес), той сподели с мен мисли, препратени му от друг аленолог и забележителен писател, с когото имах честта да се запозная миналото лято във Фошан – Сю Инмин. Господин Сю е автор на продължение на великия роман, написано в стил изключително близък до този на Цао Сюецин, въпреки разликата от три века време. За сравнение, представете си автор, който пише на езика на св. Евтимий Търновски и се чете от съвременните читатели. Та, господин Сю споделя свои разсъждения върху качествата, които трябва да притежава литературният изследовател (а аз спокойно бих ги отнесъл и към учения въобще):
«Един истински изследовател на романа Сън в алени покои, особено прочут като мастит учен-специалист, е длъжен да притежава добросъвестно сърце и доброкачествен литературен стил! Той в никакъв случай не бива да се осланя на ерудиция, множество написани съчинения и авторитет. Ерудицията и творческата биография не могат да заменят мъдростта и добродетелите. А авторитетът пък още по-малко може да се използва за лична полза! Авторитетът трябва да служи за развитието и насърчението на нашата славна наука – аленознанието. Господин Ху (Уънбин) е човек с огромен авторитет. Ала това, което определя десетилетния му път на учен-аленолог е друго: неговата мъдрост и добродетели. Той е висока планина, а аз все още пълзя нагоре по планината! Ние трябва да се учим от предишните поколения учени с искрено сърце и дълбоко постигане! Аз се боря, за да постигна искреността, ала сили за дълбочината на постигането нямам. Господин Ху си служи с прости думи, но напоени с дълбоки мисли, с кратки изречения, ала от тях личат качествата на истинския учен: предпазливост, скромност и искреност на думите!»
Интересното е, че получих тези мисли точно днес, когато захванах превода една особено трудна поетична творба в романа «Сън в алени покои». В този ред на мисли, колкото повече човек изучава китайски, толкова повече се налага да се смирява и узнава невежеството си. И да се чуди, че под слънцето има такъв народ с ТАКАВА словесна култура. Повярвайте ми, нищо, което ви кажат за богатството на китайската словесна култура, няма да е достатъчно за да добиете дори мъничка представа. Та, логично: колкото повече (знания), толкова повече (съкрушение за незнанията). Допускам, че етапът на плондера е някъде в началото, когато човек, научил примерно 1000 йероглифа, си мисли, че знае китайски. А за заниманията с йероглифика (калиграфия) отдавна е установено, че действуват успокояващо. Във всеки случай, невъзможно човек да е неспокоен и да пише добре на китайски – четката отразява и най-недоловимото неспокойствие, и най-тънката страст. В това отношение калиграфията е като отлична психологична кардиограма.
27 март 2018 г.
