Рестарт или зануляване?

(Размисли над две популистки метафори)

Дали от Клаус Шваб тръгна тази нова традиция, но вече няколко пъти чух и български политици да наблягат, че бил нужен „рестарт“ на политическата ни система. И понеже „системен рестарт“ си е компютърен термин, а те явно нямат представа от същността на рестарта, нека си припомним какви проблеми решава рестартът:

Когато някаква програма замръзне, когато някакъв несистемен програмен продукт или процес пречат на нормалната работа на системата (и по ред други причини), ние правим обикновен или насилствен рестарт. Но рестартът всъщност обслужва не друго, а самата операционна система: ние правим рестарт, защото искаме да запазим системата (а не защото искаме „из корен да я променим“, както господа политиците внушават, използвайки модната тая метафора).

След рестарт системата си остава съвсем същата, господа. Рестартът означава не нова система, а радикално връщане на старата. Рестартът освобождава работата на системата от това, което я обременява или ѝ е прът в колелата – да речем неконтролируемата опозиция. След рестарт в работещата част на системата остават само принадлежащи на системата елементи — докогато стартираме програми, внесени в нея отвън. Това е, господа политици. По-неудачна метафора за същностна промяна няма – рестартът обслужва само системата. Ако решите да употребите някаква по-внушителна метафора, защо не да се откажем от системата на Бил Гейтс (Windows) и си инсталираме тази, която препоръчва Джулиън Асандж (Qubes)? Непопулярно име, да. Друго си е да си рестартираш Уиндоуса отново, и отново, и отново. И без да триеш нищо от него, да си говориш за някакъв рестарт.

Ами „зануляването“? О, това звучи зловещо. Write zeros only на твърдия диск при изтриването му – това е пълна цивилизационна амнезия, невъзвратимо изтриване на предишната система от ценности, култура и цивилизация. Това е „великото зануляване“, ако тръгнем отново от компютърния термин. Това в никакъв случай не трябва да допускаме!