Вечерен здрач в Китай
Вечерният здрач падаше тъй спокойно, в смрачения двор пред жилищния блок — детски глъч, някъде щурче подръпва струнна песен.
Изведнъж се усетих, че не е преди трийсет години, че не е онова лято, че не е оная България… Не се чуваше звучната песен „Аз съм Сънчо, ида от горица“, която някога се лееше заедно с топложълтите светлини на българските прозорци…
А всичко толкова си приличаше! Вслушвах се, напрягах се до сълзи, до болка в сърцето! Не… Не сънувам. Тук е Китай. Пръски от детски смях, като шарени бои, освежават мекия здрач. Но го няма Сънчо, няма я оная вълшебна горица, няма ги ония дечица, които бяхме ние…
21 октомври 2012 г.
