Войната срещу границите
В моето детство държавната граница бе символ на добре пазен дом и мирен, защитен живот. В нашето детско съзнание, граничарите бяха героите на България в мирно време. Само за трийсетина години това съзнание бе дълбоко промито.
Държавната граница е естественото продължение на родословно-семейната граница. Тя е възникнала в прастари времена и съществува, за да запази битието и духовния лик на един народ и в този смисъл тя е народна граница също както оградата на един семеен дом е семейна граница. Когато започна войната срещу границите, вътре в държавите стените на домовете станаха по-високи и яки. Особено на заможните домове. Сравнете оградите на богатите къщи с тия от турско време — приличат си, нали? Дали защото и тогава нямахме държава и всеки се бранеше „за себе си“? В държава с яки народни граници семейните ограждения са ниски.
Ако един ден в тази война срещу държавните граници победят „безграничниците“ — новите (стари) интернационалисти, тяхната следваща война ще е срещу семейните и частнособствените граници. Миналата година тази война бе официално обявена в швабовата книга за „великото зануляване“ като война срещу частната собственост. Съмнявам се обаче тя да включва най-едрите световни собственици. Акулите пишат законите не за себе си, а за по-малките риби!
Войната срещу държавната собственост минава в своя логичен следващ етап. Тези, които са посегнали на държавни граници, ще посегнат и върху семейните и върху частно-собствените ви граници. Това вече не се крие — прочетете „мечтите“ на акулите на техните световни сайтове! И ако сме загубили първата си битка — за държавата на народа си, много по-лесно ще загубим и втората (тоест и последната) битка — за собствеността си. Където е паднала външната крепостна стена, ще паднат и малките зидове на домовете, защото един сплотен народ е много по-силен защитник на собствените семейни граници и от най-сплотеното семейство. А семействата и техните граници също са в разпад — семейството е „отживелица“ там, където са рухнали държавно-народните граници и това е един напълно логичен процес, освен ако… но темата за нашата вяра и Църква, които ни запазиха при липсата на държавни граници, е друга.
Войната срещу границите започва с противопоставяне на отделния човек срещу обществото, с поставяне на себе си над рода си. Народностното съзнание всъщност е дълбоко съзнание за невъзможността да запазиш семейството си, без да си в съюз с други семейства от същото голямо семейство — твоя народ. Народният език е същностен белег на народната държава (оттук нататък ще избягвам „термина“ „национална държава“ като неточен в българската му употреба — по-долу обяснявам защо.) Отделеният от народа си човек е обречен на претопяване поради същите причини, поради които смешението на културите е краят на тези култури. А претопеният човек не оставя собствено духовно наследие, защото чрез претопяването си той е изгубил основното средство за съществуването на такова наследие — изгубил е езика на своя народ. Този, който е казал на древния „интернационален“ език — „родина ми е там, където ми е добре“ — не е оставил род, име и памет за себе си.
Войната срещу езика е друг важен елемент от войната срещу границите. Думите, с техните прастари и вкоренени в народното предание значения, са също граница – като държавната и семейната. Те също пазят нещо важно и твърде скъпоценно: съзнанието и самосъзнанието на един народ.
Думата „народен“ бе една от първите изхвърлени от широка употреба — заради една по-тясна нейна употреба — макар че тя е дума не политична, а антропологична. За да бъде охулена нашата „вътрешна граница“, думата биде заменена с „национален“. Чужда дума. Дума без „род“ в своя корен. А този същ корен присъства в роден (край), из-роден (напуснал рода си, от биологичния, през семейния до народния – това е дума с дълбок ценностен смисъл), при-роден, въз-роден, род-ител. От род до родина и народ в думите ни имаше неоспорима яснота. Другата чужда дума, с която родолюбието бе замъглено – патриотизъм (на обикновен български: отечестволюбие), също не носи в корена си същността на родолюбието. „Националността“ асоциативно подсказва „национализъм“ (и намига за „нацизъм“), „патриотизмът“ с неговия „изъм“ е много лесно присъединим към други „-изми“, особено конформизма. И „патриа“-та, и „нацио“-то са натрапници от политическо естество. Неестествени. А „народолюбие“ е вече несъществуваща в речника ни дума (програмата „уърд“ — каква „сочна“ дума! — я подчертава с яркочервено като липсваща в стандартния ѝ речник, където обаче присъствуват думи като „диверсификация“ и прочие). „Национализъм“ и „патриотизъм“ са две изопачаващи родовия смисъл на нашето народосъзнание — дълбоко вкорененото ни самовъзприемане като един народ. Те са отказ от богатите изразни средства на българския език и хитроумно средство за подмяна на това народосъзнание. Сега, след като и те са достатъчно злепоставени и обезсмислени в „културния код“ на „евроатлантическия worldview“, спокойно можем да се върнем към пречистените чрез неупотреба думи като „народ“, „народолюбие“, „народен“, „народностен“ и техните производни.
През последните години войната срещу границите прекрачи още една вродена от самата природа граница — между половете. „Пол“ е старобългарската дума, означаваща „половина“. Проста аритметика е да знаеш, че половините са само две и съчетани заедно дават едно цяло. Това цяло е семейството между мъжа и жената — архетипно, изначално цяло, „една плът“ казано на библейски език. Но дори забравен, коренният смисъл на думата „пол“ все още съхранява в българското ни самосъзнание нейната енергия — тя все още не може да бъде заменена (както това стана в далеч по-безграничния и всеяден английски език с думата sex) с нещо модерно като, да речем, gender. Не се прихваща към родовото дърво на езика ни някак — самата природа на нашата дума „пол“ я отхвърля като чуждо тяло.
Всички тези елементи или етапи на войната срещу границите са една цялостна идеология, без с това да твърдя, че тя е единна по замисъл. Цялостна по дух и разрушителност. В държавнически смисъл, „отворени граници“ означава „предаден ключ на крепостта“. Границите на думите са гаранция за запазения им смисъл. Държавната граница е гарант за запазения народен живот. Държавите и техните граници са важни и поради още една, неочевидна причина:
Ако когато имахме добре пазени граници ти все още можеше да избягаш в една „по-свободна“ държава, къде ще избягаш, когато светът стане „една държава“ и тя — както всички налични в настоящето признаци показват! — престане да бъде свободна?
Севлиево, 19 април 2021 г.
