За чудото на езика

Човешката душа е безсмъртна и вечна – единствено човек има съзнание и понятие за безсмъртие и вечност. След като съществуват и неназовими неща, колко повече – назовимите са съществуващи и истинни! Дори лъжата може само да изкриви, изопачи, изврати някое битие, но не може да го отстрани. Например, лъжата, че душата ни умира след смъртта, не може да промени факта, че душата е безсмъртна. Самата способност на душата да говори за смъртност и безсмъртие е доказателство за безсмъртието ѝ – онова, което е, може да бъде назовано. Унамуно дава много по-просто доказателство за това безсмъртие: душата не може да въобрази себе си, да си представи себе си смъртна, несъществуваща. Небитието не се побира в мисълта на човека – оттам е огромното душевно страдание на хората, които вярват в небитието, но вътрешното им слово е непримиримо с такава вяра. Те допускат – допускането назовават реалност (а доказателства за нея не съществуват, защото може да се докаже само наличието, но не и липсата – ако нещо не съществува, то неговото небитие е недоказуемо.) Страданието е толкова по-голямо, колкото по-усетлива е душата за Смисъл, за Символ, за Слово, и колкото по-голяма е волята на разума човешки за липсата на Смисъл, Символ, Слово. Разкъсването е страховито, защото смисълът винаги побеждава – победата на смисъла е вродена, вложена в самото естество на човека. Затова дори най-лудият ни крясък: няма смисъл, е страдание на смисъла вътре в нас.

Всичко, което човек е способен да назове с езика, съществува – дори измисленото, дори въображаемото. Фактът, че то се побира в езика, е вече доказателство за това. Липсва ни усет (или вяра) за всесъществуващото назовимо, само защото нашите представи за него не съвпадат с него. Например вампирите – ние се водим за несъществуването им от представите, които сме си изградили за тях. Смешно ни е, че може да съществува Бог с бяла брада или дявол с рога, защото ние опровергаваме не тяхното битие, а собствените си представи за тях. Но какво говоря! – съществуващото е много по-голямо и от въображението ни, и от представите ни за него, защото човешкият език е твърде ограничен, за да назове всяко битие и всички негови свойства. Самият факт на съществуването на езика говори за наличието на словесен свят – свят понятиен, назовим чрез словото, свят извънсетивен и духовно-осмисляем. Така че езикът си остава най-величественият посредник между съзнанието и битието: изучаването на езика, проникването все по-навътре в дълбините му е път към съзнателния живот, към осъзнавания свят, към самата същност – наша, на света, на духовния свят извън физическата осезаемост. И двата духовни свята, които се сблъскват един с друг от началото на мирозданието, са въвлечени в битката за езика. В тази битка писателите, поетите, философите и изобщо всички хора, които си служат със словото, стават посредници, сиреч медии, обитаващи било границите, било вътрешностите на тези две царства. Тук се крепят всички фантастични, алегорични, въобразими и невъобразими словесни светове, но осъзнаваме или не това – те са реални. Благовещи или зловещи – те са част от космоса на първосъзидателното Слово и имат свобода на своя избор.

Ето защо всяка наша дума и мисъл са жизненоважни в тая битка между светове, в това двусветие, което ще бъде разделено завинаги след последния страшен съд.