Камък и извор

(Глава 31 от романа ми „Възвращение“, том първи)

В човешката душа има пространства, които тихо чакат да ги открием, или по-скоро, да се завърнем в тях. През повечето време повечето хора не достигат дори до спомен за тях — тъй силен е шумът на суетата, наречена всекидневие. Умът човешки се оказва твърде рано в плен на външния свят и милиони човешки животи се връщат в пръстта, без дори дарените с тях хора да усетят, колко много повече от живота, що живеят, има вътре в тях: като пещери неизбродни, за които те дори не знаят, макар отдавна на света да е родена Светлината, що копнее да ги изпълни с вечните си сияния. Копнежът по вечността всъщност е жажда да залееш тези празноти в душата с вечна светлина. А душата е проста по сътворение — ако тя би се сподобила с тази Светлина, тя би могла да остави всичко външно, целия свят дори, би седнала в дъното на най-дълбоката си пещера и не би откъснала очите си, тоест самата себе си, защото душата е око — от Светлината. Ала, уви, тя е отвикнала от Нея и бяга от пространствата в себе си към чужди, външни неща. Между света и нея тя самата е построила кула и в мрака ѝ е станала и безслънчева, и вяла, и изтощена, като затворница вековна, която постепенното привикване с чуждото е заслепило за собственото, за своето, за истинското…

Такива и много други размисли минаваха през ума на Иоан в ранното, безсънно утро, когато на небето нямаше ни още зарево, нито луна, нито дори звезди. Вѐчерите в новия, непоел още човешка топлина дом, бяха незабравими: двамата със Светослава разгръщаха или книгите, или мечтите си за идващата пролет на 1997-ма, когато същинският им труд щеше да започне. Снабдението от изтеклото лято бе благословено, зимата нямаше с какво да ги уплаши. Изминатото време бе отшумяло като тракащ по релсите влак, който те забелязаха едва след като ги обзе тая величествена балканска тишина, събрала в себе си неизглаголаните думи на историята. А тишината будеше в ума им лавина от въпроси, които можеха да хвърлят един неизкушен ум в бездна от смут, страх и даже отчаяние.

Страхът бе първият гостенин на самотата. Иоан започваше да разбира, че човек рано или късно се изправя пред него и дори да има до себе си друг човек, той като дневна птица отклонява от душата нейното внимание, ала когато тая птица отлети към гняздото си за сън, в своя покой душата се завръща и започва да открива пещерите в себе си.

Иоан се опитваше да изтръгне ума си изцяло от българския език и да го вкорени в старобългарския. Той взе да записва всички думи, що нямаха съответни старобългарски, ровеше из етимологическия речник, из други стари речници. Светослава бе по-силна в това отношение — понякога самата новобългарска дума тя тъй преобразяваше, че словото със слово се сгодяваше и ставаха неразделни.

Нея зима двамата натрупаха огромен словесен запас, с който ден подир ден засищаха душите си. Насладата бе неописуема: звънът на словото изливаше в мъничкото пространство на дома им някакви сияния, за зрението недосегаеми, които правеха външното пространство уютно, а вътрешното просветляваха. Трудът им бе по-лек, проточените зимни дни — по-гладки. Излизаха навън и ходеха на ристалището, гдето и зимата не можеше да ги спре да се занимават с бойни изкуства. Всичко обръщаха на забава и на оръжие, а мишците им заякваха; студът изостряше усета им за шеметно съществуване и невъзвратимо време.

Месец след заминаването на дяда Драгана те вече се усещаха господари на долинката.

Една вечер, седнали при светлината на огнището и свещите, двамата гледаха през прозореца бездънното звездно небе. Светослава взе ръката на Иоан и рече:

— Толикоє врѣмѧ вкѹпѣ ѥсмы, и ѥще нѣсмы … (От толкоз отдавна сме заедно, ала още не сме…)

Иоан отклони поглед от черносинята вис и стисна ръката на Светослава. Да, и той и тя бяха съпрузи от няколко години, ала заради трудовете по Възвращение те бяха сякаш забравили това. Бяха се превърнали в съработници, в искрени приятели, за чиито чувства телесната близост бе станала до време ненужна.

В мига, когато мисълта за нея просветна в умовете им, някаква тревога и едновременно сладостно очакване ги обзеха. Ръката на Иоан се изпоти в Светославината. Той я издърпа и стана. Стана и Светослава. Иоан се обърна към огъня и го размести тъй, че дълго време да не гасне, притури му нови, добре изсъхнали дърва, и се обърна към жена си.

Преди да разбере какво става, тя полетя към него и го прегърна. В безпределната нощна тишина сърцата им удряха като камбани и тоя звън надпяваше нежния пукот на свещите и спокойното пращене на огъня.

Невероятното чувство пред първото взаимопроникване, което ражда от човеците мъж и жена! На завръщането сякаш в хаоса, предшествуващ създанието на вселената и всичко… Предчувствието е дълго. Недоумението е странно.

Иоан се опитваше да удължи времето, преди това ново откровение на битието да вземе своето. Той се колебаеше, съзерцаваше Светослава в нейната плътна, осезаема, досегаема и все пак неуловима от ума и словото женственост. Бледната ѝ кожа сякаш сияеше с отблясъците на есенна гора под топъл заник — от аленорижите, клатушкащи се светлинки на свещите нейното тяло се издигаше и спускаше с вълните на пълноводна река, чиято тайна глъб бе едновременно съкровищница на живота и смъртта, на вечността и шеметната мимолетност; в тоя миг раздянатата Светослава бе небе, което Иоан се боеше да докосне, и земя, в която искаше да потъне; девицата бе едновременно пустиня и оазис, камък и извор, песен и мълчание, зов и отказ, детство и зрялост, мъдрост и безумие, тайна и изгубване на всяка тайна… А Иоан копнееше жената да остане за него тайна неразгадана, девственост неотменима, радост ненатъжима… Той се плашеше от безсмъртието, което трябваше да отнеме и от нея, и от себе си — за да се роди ново безсмъртие, след него още едно, и още едно и още едно… колкото и когато Бог даде. Докато духът му се маеше, Светослава протегна ръце, стисна китките му и го притегли към себе си… Времето спря… вселената избухна и дългът на сътворението биде върнат.

Когато покоят на душата му се върна, Иоан лежеше по гръб и не можеше да заспи… размисляше как мъничките пъпчици на гората се разлистват; как от влагата, поета през жилите на огромния, вековен дървесен ствол, те преминават от зародиш в лист, как всред листата се разпукват пъпки, как ароматът им привлича пчелите, как прахът — толкова летлив и невидим за омъглената в суета човешка зеница — се споява в недрата на пъпчиците и оттам започва да расте плод, който наесен е готов да бъде умъртвен чрез откъсването си и да изтлее чрез семенцата си в родната пръст, за да се родят оттам десетки и стотици нови дървета, което в свое време ще дадат и листца, и цветчета, и плодове… А Светослава — тя спеше дълбоко в черната синева на пробудената женственост; тя спеше успокоена от вътрешния усет на жената, която обича децата си преди да се заченат и чието спокойно целомъдрие не чака сладост, а мздѫ плода чрѣвьнааго — плод утробен за награда.