Спасителното невнимание към мрака

Читателски бележки към книгата „Малолетна проститутка“ от Александър Томов (ИК Милениум, 2009 г.)

Когато човек пише за нечия книга, винаги попада под риск да вижда в нея неща, които авторът не казва и не е имал намерението да каже. От друга страна обаче, книжовният преглед може да се чете не като обективен анализ на нечие произведение, дори не като анализ (или, на български, разборчив преглед), а просто като „породени от прочита чувства“ – приятелско споделяне с други „братя по книга“, изкушени и неизкушени.

Едно от първите чувства, породи у мене тази книга (авторът има и други, със сродни по заряд заглавия) е отвращението. Погнусата от света, който описва. Ужас от неговата обреченост и човешко безсмислие.

В праисторическия генезис на писменото слово е заложено нещо свещено, нещо неприкосновено, нещо което отделя ума от действителността и вещае със словеса, идещи от по-висша на реалността сфера. Това е изконна заложба на всяко писмено слово: действителността никога не се побира в словото, устно или писмено. Записването обаче е своеобразен катарзис, толкова по-съсредоточен и осмислен, колкото по-близко се намира писмеността до своя първоизворен живот.

Струва ми се, че всяко писмено слово по природата си е длъжно да бъде извисено, пречистено, максимално обезпаразитено от реалността „такава, каквато е“. Защо ли? Не мога да се сдържа да не цитирам какво казва Благолажът в „Косачи“ от Елин Пелин:

— Това е приказка, разбираш ли — рече твърдо Благолажът и настави: — Защо ти е истината? Да взема да ти разправям, да речем, за дрипавите гащи на дядо Тодор или за смачканата калимявка на дядо поп? Или да ти разправям за нас, голи-голтаци, дето сме тръгнали, с коси на рамо и с просеник в торбата, да бием път цяла седмица до Тракия на коситба? Всичко това, приятелю, е истина. Ама защо ти е тая пуста истина?

— Ами тия чудновати работи, дето ми ги разправяш, защо ми са? — отговори Лазо.

— Чудновати, но хубави! Слушаш, слушаш и се забравяш… И току виж, че чудноватото почва да ти се чини истина, потънеш в него и отидеш. Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова… да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.

Литературата, според мен, не е разплавено желязо между чука и наковалнята на действителността, та да ѝ служи и да се огъва според нея. По своя собствен произход, тя има висше, свещено предназначение и дори когато говори за реалността, тя трябва да е нещо свръхреално, нещо, което показва реалността такава, каквато би трябвало да бъде, а не да се вторачва в нейните отходни води, във фекалната ѝ разложеност и да си служи с имитация на „нечленоразделния, но точен“ език на мутрите ѝ, който „ако го преведем на книжовен език, ще ни е нужен речник с много страници. Техният е не повече от триста думи, но им е предостатъчен“ (цитат от разглежданата книга).

Както намеква с неприкрито огорчение авторът:

„Томове се изписаха за възпитанието на нашенеца, за жаргона и за вулгарностите, с които непрекъснато си служи. На кого му пука. Между българския книжовен и всекидневен говор разликата е от небето до земята. Ние в случая се придържаме към всекидневния, към естествения. Иначе кой да те чете или пък купува! Те не те четат и купуват даже и когато псуваш, та какво остава за останалото. През тридесетте години на двадесети век в „братска, европейска“ Италия група писатели начело с автора на „Татарската пустиня“, прочутият Дино Будзати, възмутени от факта, че родните италиански читатели купуват и четат само чужда литература, а собствените писатели не ги броят за нищо, решили да оварварят езика и почнали да псуват в романите си директно. Резултатът бил забележителен. Взели наистина да ги четат. Нищо ново под слънцето. И у нас, в България, излезе тая мода. Страхувам се обаче, че поради общата и повсеместна народна мизерия и това няма да помогне.“ „Искате ли да прочетете сметките на трагедията? Ето: един четиринайсетгодишен юноша вече е видял по екраните над двайсет хиляди убийства. Превключвайки кабелните си канали, никога няма да ви се наложи да чакате повече от няколко минути, преди да присъствате на някое убийство. За да рекламират предстоящ филм, избират най-професионалните и възпитателни кадри на убийството. Всяко зрелище, всяко представяне на убийствени факти включва поне едно убийство. Сутрешните, обедните или вечерните новини минават в зависимост от броя на умрелите и възможността да се покажат много трупове, жертви на убийство.“ (id.)

Та, да се върна към мисълта си, от четенето (не съм дочел още книгата) на това произведение на възмутено-примирено-песимистичната авторова мисъл у мен се зароди с нова сила писателският въпрос:

Нужно ли е на читателя да знае за съществуването на нищожества като главния герой Гого, пък бил той и „княз“ и своего рода обобщение на посткомунистическа, мутреномафиотска „България“? Написаното слово остава и след нас – кой би се радвал да остави напростряно чуждо мръсно бельо, да го четат докато български език и четене светуват? Не е ли най-силна поддръжка на тоя антисвят именно неговото описване-въсловесяване-увековечаване? Ако Алеко не беше написал „бай си Ганя“, последният щеше да продължи да съществува незабележимо и нямаше да има литературна слава, но поради дълбоки психологически причини точно такива образи са ни вредни, защото когато човек ги чете, той застава отстрани и – подобно на „княз Гого“, – никога, ама никога няма да познае в тях себе си. За да познаеш себе си в един отрицателен герой се изисква подвиг на съвестта и самопознанието, каквито по природата си тези герои са неспособни да носят – защото в мига, когато го приемат, те сами ще слязат от светлините на литературно-обществената си слава и ще спрат да им се кланят с обърната към тях задница! Бих искал да прочета за един покаял се бай Ганьо, за един покаял се княз Гого, които в най-голямото си падение намират сили да „разберат, че са човеци“! Ако и в края на книгата тези античовеци са неспособни да станат човеци, но вървят към все по-страшно зло, то защо са ми техният свят, техният ад, тяхното безсмислие – защо изобщо трябва да се пише за тази антидействителност?!

В този смисъл „Малолетна проститутка“ не е книга, а антикнига – превръщайки в писмено слово една антидействителност, един демонски маскарад на самовлюбената, всебедствена глупост, един воюващ преди всичко против самия себе си идиотски свят на престъпността, самоувенчана с най-разложената чалга, такива книги спират вниманието ни върху този антисвят. А това е фатална литературна и човешка грешка! Защото всяко писмено слово има винаги и втора страна – отразявайки избран от автора сегмент от действителността, той го удвоява в човешкия ум, вселява го в нашия вътрешен свят и то остава там много по-трайно отколкото мимолетната действителност. Именно писменото слово, особено красноречивото, художествено слово, легитимира пред човешкия ум действителността. Премахнете пошлостта и гадостите от медиите, от всяко писмено слово, и постепенно те ще се самооттекат в клоаката, в бордеите на собствената обреченост и умовете на стотици хиляди човеци ще престанат да ги виждат. С това антигероите ще престанат и да съществуват. Злото изпитва психологическа потребност да гледа себе си на сцената и да си ръкопляска – точно както истинското добро изпитва необходимост да остане съкровено и скрито дори от собствените очи. Колкото по-нагъл е един антисвят, толкова повече се нуждае той от медийно-литературни сеанси за поддръжка на самочувствието си.

В известен смисъл книгата на Ал. Томов ми даде образно обяснение защо вълшебните приказки за възрастни (т. нар. „фентъзи“) днес е тъй популярен жанр. Причината е същата, която изтъква Благолажът. Особено сега, когато антисветът е не просто ненормално престъпен, но и ковидясал. Словесното вълшебничество е нашият опит да възстановим детството, поне в някаква степен. Хрониките на Нарния, Властелинът на пръстените и подобни тям произведения на епичната човешка фантазия, в края на краищата ни привличат именно с онова изконно свойство на художничеството (чрез образ или слово) – да обобщят реалността, но без да ни вкарват в клоаката на демоничните ѝ измерения: злото там е несмешаемо, тъй да се каже, със словото. Дори в тези произведения обаче, има нещо тревожещо ума. И ако, както казва Вл. Лоский, изкуството е „молитва, която не достига никъде“, защото е насочена кръгообразно към самата себе си, то словесата на тая молитва могат поне да припомнят на душата, че тя се нуждае от непрестанно пречистване, преобразяване и връщане към древния смисъл на писменото слово – освещението на действителността чрез знак, по-силен и по-възвишен от самата нея!

Севлиево, 26 март 2021 г.