Портрети без лица
Удивен съм как хората вече си правят снимки, дори семейни, които даже споделят в „мрежата“, ала на тези портретни по природата си снимки те са… без лица, сиреч, маскирани до очите!
Онова, което прави портрета – портрет, вече липсва. Лицето, което прави човешката снимка – човешка снимка, е вече завзето от… маската. Маската владее „пейзажа на личността“!
Постепенно осъзнавам, че главните последици от носенето на маски са все пак не здравните, а психологичните. Липсата на лице в портрета вече не смущава привикналите с „пандемията“!
Не знам как може човек да се реши да запази за семейството си такъв спомен. За мен подобна снимка не само не би ме докоснала с носталгия по светъл и усмихнат миг, но би обновила навярно позагладената от времето душевна травма на натрапен страх и насилствено изолиране и маскиране на човешкото общество. Тогава какво кара човек да запечата този миг? Навикът да запечатваш мигове? Или чувството, че „спасяваш другите“, затривайки лицето си дори от груповите снимки?
Не знам как е при вас, но аз все повече изпитвам срам, когато надявам маска или нещо сродно, криещо лицето. Внушеното чувство на вина, когато си естествен и държиш лицето си открито, говори колко неестествен е станал този свят. Символ на цялата му неестественост е тъкмо портретът без лице. И понеже не съм учил актьорско майсторство, чувствувам се като клоун, принуден да играе роля в произведение, замислено като трагедия, но със сценарий на комедия от театър на абсурда; клоун, който се срамува от самия сценарий, от нескопосните декори на сцената, от тежкия грим на видимата част от лицата и от репликите, в които актьорите по неволя са принудени да влагат „живот“. Старата пиеса на „най-справедливия строй“, в който бодростта е задължителна, преобърната наопаки — свят, в който са задължителни страхът, недоверието към откритото лице на другия човек (поради неговата „заразност до доказване на противното“) и криенето в своята черупка. А из целия театър се носи болничната миризма на формалин… или формалност (все същото). Меката тирания е започнала, независимо дали я разпознаваме или не. И това не е бунтарски текст. Не е конспирологично есе. Това е откъс от личен дневник — дъх от самото ми сърце, мисъл, вътрешно естество и душевен свят. Това е искрено. С него аз никого няма да подкупвам, нито ще събирам „лайкове“ (за какво са ми?), нито ще градя предизборна платформа (бидейки неизбираем)… Това е мъничка, но много огорчена въздишка от една неособена снимка, която днес видях. В мрежата. Портрет… без лице; в мрежа за… общуване.
9 март 2021 г.
