Съзвучие
В думите на нашия прекрасен български език понякога има много силни послания, които си стоят там от векове непобутнати от човешки разум. Днес можем да чуем понякога словосъчетанието „социална хармония“, което звучи колкото чуждо по звук и дух, толкова и отвлечено и непричастно към действителността, в която живеем. Колцина днес се досещат, че в българския език „социум“ си има свое послание: общество. Общото, което ни свързва така, че без него не можем нито да общ-уваме, нито да съ-общ-аваме своето на другите („друг“ между другото означава „другар, приятел“ на старобългарски език). Но днес мислите ми са по-скоро върху позапрашената дума „съзвучие“, известна повече като „хармония“.
Съзвучието е музикална дума, тя събира звуците в „хармонично общество“. Моцарт още в детството си гениално определил музиката като „звуци, които се обичат“. Обществото е личности, които по самото естество на явлението общество трябва да звучат заедно. В старокитайския език думата, означаваща „съзвучие, благозвучие, съгласие, стройно и задружно пеене“, е придобила смисъла и на глагол: „живея в мир, радвам се на покой, хармонирам с обкръжението си, живея в съгласие с природата и хората около мен“. Йероглифът, с който се записват тези разклонени значения, 和, е идеограма – съчетание на две пиктограми (най-древните йероглифи, тръгващи направо от стилизирани рисунки на предмети от действителността), едната е „житен клас, зърнена храна (в полето, с корена, непожъната)“ (禾), а другата „уста“ (口): типичната за древния китаец приземеност да извежда „хармонията“ от задоволените веществени потребности — жито до всяка уста. В българската дума обаче към корена и на двете съответствия на гръцката „хармония“ е приложена представката „съ-/со-“, която изключва смисъл само в единствено число. За да има „съгласие“ и „съзвучие“, трябва да има поне двама, т.е. „общество“ и „общност“. И тук започва трудът!
Съзвучието е немислимо без допира между звуците, без тясната връзка между човешките личности. Личност — друга удивителна българска дума! Лице, открито, обърнато към теб лице, така както слънцето е обърнато към човешкия род и топли, свети и храни с лъчите си общата нам земя!
Удобствата, с които ни обсипа интернет и новите форми на „общуване“ иззад стени и немислими разстояния, неусетно ни отне нещо изключително важно — личното, лице в лице, откритото — нека подчертая тая дума: откритото! — общуване. Не се учудвайте на потопа чужди думи, с които се напълни това общуване наше, изродено вече в „комуникация“ на една „самоизолирана“ „нация“. Думите носят своята творческа сила в самия си корен, там, гдето смисълът е впит и е расъл векове наред! Общуването лице в лице е първото условие за съгласие, съзвучие, съчетание! Дори общуването чрез писма има общи черти с лицата – в почерците. Почеркът е лицето на думите, клавиатурите са по-скоро „асептични маски“ така, както чуждиците са дезинфектанти на дълбокия смисъл на родните думи.
Сега ще издам какво ме вдъхнови да напиша тия редове:
Вчера прочетох, че в една „развита страна“ — навярно тук думата „развит“ трябва да се приеме в първоначалния ѝ смисъл на „развивам нещо навито“, например: разплитам дреха до сетния ѝ конец — та в една така „развита“ до почти последната си нишка страна властта въвела закон хората да носят маски на лицата си дори вкъщи, ако са у някого, с когото не живеят постоянно. Това е истинско постижение на „развиването“ — разнищването на съзвучието, увиването на звуците в парцали до притъпяване на звучността им дотолкова, че да не могат да встъпят в съзвучие-съгласие-съобщение. Това е нов етап на изтриване на представката съ-, — заглушаване на звуците, закриване на лицата, изтриване на корена „общ-“ от думата общество! Това стана възможно благодарение на изолатора, наречен „интер-нет“, на български — междумрежие, мрежа, която е между мен и теб, читателю. Мрежа, по която вървят паяците, донасящи моя ням глас до твоя глух слух, мрежа, по която друг, но не другар, носи гласовете ни един към друг. А гласовете ни са станали толкова крехки, че прекъсването на един кабел ще ги превърне в ехо, заглъхващо в миг.
Затова моля вас, които четете, поне веднъж в деня си припомняйте българските думи — съзвучие, общество, общувам, личност и т. н. — чрез които някога назовавахме действителността на ставащото в живота ни. Действителност, а не реалност. Само в действителността човек може истински да действува!
Севлиево, 13 февруари 2021 г.
