Приемствеността – гръбнак на цивилизацията
Един човешки живот е недостатъчен, за да се създаде цивилизация или култура. Всички велики постижения на човешката култура се крепят върху труда и натрупаното знание на много поколения. Това, което може да е революционен напредък в областта на науката и техниката, в областта на духа и културата може да се окаже разруха – опасността при културата е като при държавата: да предизвикаш свлачище, вместо да смениш пукнатите керемиди на покрива. Ето защо основен закон за запазване на цивилизацията и културата, това е традицията – на български: приемствеността.
Първото зрънце мъдрост в приемствеността е усетът за собствената незначителност, за невъзможността да оцелееш извън цивилизацията на праотците си. Това се осъзнава и от китайците, и от българите в най-дълбока древност. При нас това идва като ясен закон в петата Божия заповед, която по различен начин, но със същата действеност, е станала основен закон и на древнокитайската цивилизация – петата Божия заповед е да почитаме родителите си, да не ги огорчаваме, да се грижим за тях на старини така, както те са се грижили за нас на младини. В конфуцианската култура това е законът на синовното благочестие, или “сяо” (孝). За един модерно мислещ човек може да се окаже трудно може да оцени огромната заслуга на този закон за дълголетието на собствената цивилизация и култура – забележителното е, че петата Божия заповед обещава на човека именно дълголетие, ако я спазва. И добруване на земята.
Китайската цивилизация е ясно потвърждение на верността на тоя закон. Ако на нас, като съвременни хора, ни е трудно да си я обясним по мистичен или богословски начин явлението на тази цивилизация, позволете да ви предложа едно простичко психологично обяснение: ако един човек или едно общество решат да скъсат с приемствеността, с традицията, да се откажат от духовното наследие на праотците си, те разкъсват брънка в една много дълга верига, с което тази верига практически престава да съществува. А когато една държава стори това, то може да се оприличи на разлом в дълга и могъща планина, която се простира далеч назад през вековете. В личния живот обаче тази трагедия е много по-ярка – представете си, че дадени знания, умения, ценности, са се предавали поколения наред и то не просто предавали, но всяко следващо поколение ги е доразвивало и предавало още по-съдържателни и съвършени на своите деца, а изведнаж едно поколение просто прекъсва тази дълга борба срещу смъртта на духовното знание и култура!
Отделно от фактическото културно предание, основната психологична функция на приемствеността е същата като тази на наследствеността. В биологията това се нарича физическо продължение на рода. Вече има открития, че гените предават не само физическите качества на родителите, но и душевните им склонности, а те включват освен умствен потенциал, и нравствени заложби. А това е своеобразно продължение на личността, обезсмъртяване на духовния лик на цивилизацията на един народ. Но дори без да осъзнаваме тези по-дълбоки измерения на приемствеността, всеки от нас осъзнава колко е важно да родим деца, които да станат наше духовно продължение както ние сме духовно продължение на родителите си; всеки от нас се надява децата му да не наследят грешките, а добрите ни страни, да избегнат греховете ни, но да продължат граденото от нас. В това е същността на древнокитайската притча за Юй Гонг. В обществен и държавен план такава личност е целият народ, колкото и разнолик да е той.
В основата на всяко едно личностно предание – освен ако там не е заложена престъпност и демоничност – стои любовта, защото именно любовта е причина за семейството, за продължението на рода, за умножаването на народа… Любовта към себе си и равносилната на нея любов към семейството ти (обичай другите както обичаш себе си е християнска заповед на Бога на любовта). Любовта също се наследява – обичта, която човек получава в детството си, той предава на децата си в тяхното детство. И ако е зачитал петата Божия заповед или закона за почитта към родителите и предците си, неговата любов може не само да пренесе духовното наследие на рода и родината му, но и да го умножи, най-вече с любов. Тази любов, която е единствената надеждна спойка на един народ – между хората от едно и също време и между хората в цялата история на този народ – е всъщност силата, която пази и държавата, и обществото, и семейството, и отделния човек в неговата същност и на личност, и на човек. Приемствеността е тясно свързана с човешката същност – никой отделен човек, никой отделен род не се надяват техните потомци да се окажат неблагодарни. А нарушаването на закона на приемствеността и почитта към родителите и предците е едно титанично рухване както на отделното семейство, така и на цялото общество от семейства от един език, т.е. народ. Това е отказ от цялата история на рода, който ти е дарувал живот и съществуване.
Българският народ е оцелял през мрачните векове благодарение именно на семейната си култура, която включва неговата православна вяра и най-вече спазването на петата Божия заповед. Китайската цивилизация е оцеляла от най-дълбока древност през честити и мрачни времена благодарение на същата заповед, разтълкувана и приложена чрез конфуцианството. Конфуций е казал: има три вида непочитание към родителите – да нямаш деца е най-тежкият. От гледна точка на християнската ни цивилизация именно този вид непочитание към родителите – да не продължаваш рода, не само във физически, но най-вече в духовен план – вещае края на тази цивилизация. Защото законът за пребъдването на всяка една цивилизация е най-прозорлив и действен именно в петата Божия заповед, а преведено на конфуциански: в заповедта за синовно почитание към родителите и предците сяо.
(П. Хинов. Откъс от „Кръстопътища на две култури: българската и китайската“)
