Пожелаването
Случайни размисли, породени от превода на понятието гуа-юй (寡慾), „обуздавам желанията си спрямо предметите от тоя свят“.
Когато пожелаваме някого, ние го превръщаме – съзнателно или подсъзнателно – в предмет. Пожелаването принизява чрез мисленото отнемане на чуждата воля – човек може да притежава само нещо, което няма воля. Дори животното – ако го обичаме истински, – не може да бъде притежавано. Птицата в клетка е нептица: също както диханието, издишано и затворено в бутилка не е живо. Същност на личността е свободата.
В истински човешките взаимоотношения не може да има притежание. Другият човек е в очите ти човек дотолкова, доколкото не може да бъде твой. Дори когато назоваваме своите членове – „моята глава“, „моите очи“, – ние не изричаме обективна истина. Човек може да притежава главата си също толкова, колкото главата му (отделно от него) – ръцете и нозете му. Идеята за притежание е измислица, условност, безсмислие. Тя е само земна условност, за съществуването на определен ред в тоя свят. Но когато тази условност бъде превърната в цел – последствието е обратното на очакването: светът започва да се разпада чрез разрушителната сила на алчността и себичността. Връзката между предмета и човешката личност е единствено в ума на човека. Нашите земни притежания са само средство за облекчаване на телесния ни живот и не могат да бъдат цел на ума, цел на умния човек. Заради тях обаче човек се „абстрахира“ от ума и от духовния си живот и се превръща в елемент от една абсурдна система на „собствености“ и безсмислени, жестоки, самоубийствени борби. Това не означава да „ценим бедността“ и „презираме богатството“ – това означава да разбираме дълбоко, с духа и същността си на човеци, че между духовната ни същност и предметите на тоя свят не може да съществува притежателна връзка. В този смисъл истинските произведения на човешката култура са духовно богатство, което не само не може да бъде притежавано, но – парадоксално за тленното мислене – се увеличава именно когато бива раздавано, „крадено“ и „разхищавано“.
(Личен дневник, 27 януари 2021 г.)
