Спомен от „Петолъчка“

Уверен съм, че всичко ставащо с човека през живота му – всяко взаимоотношение, всяка дума, всяко преживяване, впечатление и чувство – се запечатват по някакъв начин в личността му, в паметта му. Спомените са, уви, накъсано от времето съзнание за нещо, което всъщност не принадлежи на времето, а на безкрая – нашата душа. Споменът винаги е „неточен“, защото е преценка, защото е оцветен или обезцветен, украсен или ограбен от нашето отношение към станалото. Дори безсловесното бебе носи в себе си тая способност да „оценява“ – човекът е оценяващо същество и затова ценностите на душата са неизменно свързани със самата му личност и с паметта му. Затова развивайки способността си да си спомняме, ние развиваме способността си за преценяваме и ценим. А тази способност има историческо значение.

Когато човек е със себе си, той често си спомня. Избирателно. Капчици. Възстановката е сложно нещо – тя е апогей на оценъчната ни способност, когато спомените касаят собствените ни преживявания, и опит за отразяване („огледало“) на събития, които засягат отдалеч или не засягат нашите чувства и личност.

В такъв смисъл си спомням „моята“ детска градина. Нейното име беше „Петолъчка“ – за мен то нямаше никакво символно значение, освен звучно българско словосъчетание. Там научих думата „манта“, или по-скоро „мантичка“ – в това се преобличахме, когато ни доведат сутринта мама или баба там. Млади бяха още дърветата в двора на „Петолъчка“, тополи, брези, не помня. Високи, стройни дървета – минаваме посред тях като пред стражи, по алеята към входа. Изкачваме няколко невисоки стъпала, влизаме и … това мирис на храна ли е? Какво има днес за закуска, за обед?

Помня буца в гърлото – трябва да се разделя с баба за време, което не разбирам. Отделянето от обичния кръг на семейството боли. Не разбирам защо трябва да се разделяме, макар и по-малко от ден. А съм чувал, че имало седмични градини, родителите вземат децата си чак в петък, късен следобед. Бедните деца! Помня, с какво съжаление мислех за тях тогава.

Първият ми опит не беше без плач. Чувството, че си отделен от твоя собствен свят и че навлизаш в някакъв непознат, следователно чужд свят, е много тежко. Носех това чувство дори до студентските си години – явно връзката между най-ранното ми детство и моето семейство и дом е била дълбока и непрекратима. Как ли съм възприемал първата си мантичка? В някакъв смисъл, беше забавно, че всичко там е малко – малки гардеробчета, малки столчета, малки маси за хранене и занимания, наоколо – все малки деца, джуджетата от приказката за Снежанка! В непознатото има и нещо приказно, но…

– Бабо, днес първа да дойдеш да ме вземеш!

Все пак си остава привързаността.

Шумният живот на малкото детско царство в градината, „другарките“ – сега това название на учителките там придобива особено гальовен оттенък! – техните разпоредби, нашето послушание, игрите… Има нещо, което сега, едва сега започвам да усещам като много важно – там нямаше телевизор, екран, нищо „виртуално“ (каква пародия – virtual означава „същински, истински“!) – нашата действителност беше една-единствена. Там имаше много песни, имаше игри „на живо“, имаше докосвания, любопитства, спречквания, сбивания дори. Имаше приказки, които другарките ни четяха. И книги!

Тогава се сприятелих с едно момче от „мургавите“, умно и добро дете – ние не бяхме от палавите. Помня, че едно от любимите ни занимания бе разглеждането на детските книжки, които стояха в отделен шкаф в стената с шкафове за играчки, западната стена на „групата“ ни, която също бе разположена в западния край на градината. Някаква книга имаше особени илюстрации, където главите на човеците бяха удължени като кратунки – помня, как се смеехме с глас с това мило циганче! Помня и игрите навън, и веселото „са-мо-лет / но-мер-пет“, когато изрядко над главите ни, в безоблачното българско небе прелиташе самолет. Другото възклицание беше „да-вай-газ / за-бур-гас“. Синева, трева, дървета, люлки, пързалки, катерушки, весело тичане. Веднъж си взех някакво камъче от пясъчника и взех да си въобразявам, че е „дъвка“, турих го в устата си и… неволно го глътнах. Никому не казах за това, разбира се. Мисля, че едно от важните неща, които детската градина ми даде, бе първото общение с българската литература, с едни от най-хубавите песни и стихове за деца в нея. Сега си давам сметка, че липсата на „виртуалност“ и на „чужди езици“ в градината създаваше у нас едно много здраво усещане за реалността, за човечността в нейното най-високо културно проявление – изкуството на словесността. Нашето възпитание тогава беше подчертано словесно, сетне – поведенческо. Но реалността беше внесена дори в играта, играчките бяха направени най-вече от естествени суровини, пластмасите все още не притежаваха пълна власт над царството на детството. Ароматът на дървената играчка е незабравим! Метални конструктори имаше дори когато бях вече ученик в средното училище. Нямаше разнообразието, което има сега – но ако се взрем в качеството на разнообразието, може би ще узнаем, че „скучното“ малообразие и бедният „асортимент“ на тогавашния детски свят са били много по-богати по същество (същественост), отколкото многообразния външно, но вътрешно скучен, пластмасов днешен „асортимент“ – в малкото се отразява многото, в многото – малкото.

Откъс от „Пръски от детски боички“ (спомени и записки за детството)