Кръг

Отворих прозореца срещу зимния юг. Слънцето, зряла златна ябълка, преспокойно слизаше към комина на съседския дом.

Най обичам да оставя слънцето да грее право в лицето ми, а аз да жумя и мълчаливо да го гледам през клепачи. Да съзерцавам съвършената форма — кръга, — изпълнена с огнена светлина. Всички отблясъци, отсенки от жълто до тъмночервено, се сливат в тоя огнен кръг. Човешката душата намира съвършената самота, особено ако тишината е пълна.

Вън чирикат някакви зимни птички. Всички гласове се отдалечават, заглушени от кръглата огнена светлина. Умът, след дълги скитания, е отново на себе си — един, сам, събран. Нищо не може да го разсее. Никакви мисли не могат да го поколебаят от заниманието му да съзерцава — без мисли, без чувства, без трепети — тая спокойна и свещена светлина.

Кръгът окръгля вселената на ума. Той започва да младее. Тялото изчезва заедно с всички нужди и ненужди, воли и неволи. Или по-скоро — тялото става детско, безстрастно, отпочинало, изпълнено сякаш с неумиращ живот. От златния кръг в ума и тялото едновременно започват да се вливат сили, на които е чуждо всяко насилие, всяко отношение към всичко в света. Сили, които пленяват ума единствено за този Кръг.

Умът осъзнава, че не бива да притежава нищо на този свят. Че този Кръг му стига. Че умът е също малък кръг, роден от Кръга, от Огъня, от Светлината и от най-благородното Злато. Умът познава Ума, безтелесно — Безтелесния.

Покой. Какъв покой! Там, където никаква вещ не тежи на ума…

Вътре в Кръга без начало и край.

6 декември 2020 г.