Обезцветяване

„Есента на средновековието“ от Хьойзинха започва с описание на „яркостта“ не световъзприятието на „средновековния човек“. Защо е тъй ярък цветът на неговото възприемане за света? Защото е вярвал в съществуването на истина и лъжа. Контрастите са там, където има същности. Нихилизмът отми слоевете на изтънчеността от езика и езиците и превърна мисленето в бетонена сивота. Една от формите ѝ на съществуване днес е дъхащият на формалин „език на толерантността“. Бетонът му става все по-твърд. Скоро думата „закостенял“ ще бъде най-уместното определение за него.
Свършено е. Съвременното мислене е дотолкова просмукано от страх да не направи „оценъчно съждение“, че бъдещето на езика е между нюансите на сивото и безцветността. А същността на езика е оценъчна, дори в думите без официална положителна или отрицателна употреба човек влага цвят. Цветът на собствената личност. „Всичко е лично, когато си личност“. А тази твоя личност обагря, очерня, оцветява и дори обезцветява, защото е личност, защото има лице – със своя история (на предците), пол, възраст, раса и всевъзможни други „цветове“ на личността. Същността на съвременния езиков нихилизъм е да говори „обезценъчно“. В това му се привижда и търпимост, и безпристрастие и дори ореол на неолиберална святост. Всъщност, в концлагерите от оруелски тип емоциите са предатели, че все още не си се вписал в кръговете на ада им. Желязното безстрастие на безоценъчността е всъщност хибридно, изкърпено от върха на шапката до пеша.
„Оценъчното съждение“ е всичко, което казваме с чувство. Свръхсантименталността на „новото“, която е върховно постижение на „емоционалната интелигентност“, е привидно отрицание на оценъчността. Тя е обезценъчна, а не безоценъчна, защото отрязвайки крилете на страстното почитане на истина и страстната непримиримост пред лъжата, тази е.и. възглавява легион от страсти с много по-интензивна оценъчност. Това е война между две ценностни системи, при която новата си служи с езика като „заглушително устройство“, не можейки да търпи дори думите на „старата“ ценностна система. Страхът от оценъчни изказвания, който наложи неолибералното говорене, е само междинен етап от „прехода“ към новата, безусловно догматична „ценностна система“. Два остри камъка брашно не мелят, затова единият трябва да бъде превърнат в безполезно гюлле – без ръбове, без върхове, без възможност за сцепление, само с възможност за търкаляне накъдето „трябва“.
Да се върнем към оценъчността. Да не се боим да кажем, че нещо е лъжа, само защото ще ни обвинят в „нетолерантност“ (в недостиг на сивота). Средновековният човек е бил много по-близо до истината от нас, дори когато се е заблуждавал в суеверия и глупости. Защото ги е вършил от сърце! А сърдечността на заблудата означава сърдечност в търсенето на същността и на истината.
30 ноември 2020 г. Първи сняг!