Божи гробища
Задушница.
Вчера преди обед и ние отидохме на семейния гроб. Когато влизах в селското гробище, една „странна“ мисъл ме осени: ако бихме постигнали целта на християнския живот, сега аз щях да влизам в храм, а наоколо щяха да са скрити под крина свети мощи на знайни и незнайни Божии светии!
И тая мисъл едновременно ме зарадва и натъжи:
Зарадва ме, защото християнският живот и Божията правда са толкова светли, толкова всенадеждни, толкова смислени и обгърнати от сиянието на вечния живот, че тук скръбта няма място!
Натъжи ме, защото нашата скръб е не затова, че сме мъртви, а за това, че целият си живот не сме излекували душите си, та се е наложило Църквата да създаде дни в годината на особено напомняне на това, че повечето от нас, почти всички да го река, си отиваме неизпълнили своята цел. Отиваме си с рани, мнозина – с гнойни, вонящи на вечна смърт рани: непокаяни, непричастени, непомазани. И въпреки това Задушница е отново време за лечение – чрез изповед на немощта, болестта, недъзите на нашите покойници и гореща молба Бог да ги излекува, колкото е възможно за всемогъщия, всемилосърдния, всеобичащия назован Спасител Бог, дори там, в отвъдното – тези, които са вярвали и са очаквали и вярват и очакват и сега прошката и елея на изцелението.
Сетне мисълта ми се пренася към света сега. Ние търсим всевъзможни решения, за да „спасим“ света – от предизвиканите от самите нас, от нашите греховни рани, кризи и епидемии. Ние дори не осъзнаваме, че носим лекарството в съкровищницата на собствената, от Бога дарена вяра! И вместо да спасим себе си от корените, та да прекратим и последиците им, ние се измъчваме – несговорна дружина, не могат си почина!
И вследствие, онова, за което Спасителят „слезе от небесата, въплътен от Духа Светаго и Дева Мария, и стана човек, и бе разпнат, и бе погребан, и възкръсна в третия ден според Писанията“, онова, за което Бог дари на човечеството най-великия дар – Духа Светий, сиреч Себе Си! – остава забравено, неразбрано и дори отхвърлено (спомнете си затварянето на светилищата Божии, православните храмове, „заради пандемията“!)
Болниците препълнени с живи болни, гробищата препълнени с мъртви болни! Светът е една огромна болница с все по-малко лекари и с все повече болни, танцуващи и хилещи се на Едничкия, Който може, Който иска, Който би се въплътил и страдал отново, за да ги излекува.
Воля Божия? Не. Воля човекова. „Негово величество човекът“ (по П. Пенев) решава. Дори бърка в гените си, в пола си, в красиво сътворения от Бога човек! „Негово величество човекът“ не се смирява и от пандемии. Той гордо крачи, марширува през гробищата, които твори от нищо и никакви причини, и пее химни на себе си.
И забравя онова, което Задушница се опитва да му напомни кротко: че гробищата са били предназначени от Архитекта на живота като светилища на истинските свръхчовеци – на смирените Божии угодници. Че гробищата са предназначени да бъдат – до един! – като Гроба на Единия. Божи гробища!
