Бодрост на духа
В спомените си от детството и ранното юношество храня нещо, което не е свързано с духа и вярата, но все още топли сърцето ми. Нашето детство беше оградено с вяра в бъдещето — утопична, противоречива за възрастните, но за нас децата — несъмнена и близка. Около нас нямаше новини за зло, нямаше плътски мерзости, нямаше деградирали индивиди, славени като герои във филми, реклами и шоуà. Небето над нас беше по-нежно от коприна, ние живеехме в светла родина, имахме усета за закътаност и опазеност. Думите, които слушахме от книгите и детските филми, бяха подбрани, родната реч бе наистина омайна и сладка и такава звучеше навред.
Сега купувам почти единствено от книгите, издадени до 1989 г. — там правописни грешки и лош вкус почти няма (не отричам, че и след това — тук-там, като звезди, отпаднали от времето си — блещукат и нови словесни сътворения). Но духът на отпадналост, униние, сивота, бездушие и мерзост сега са в пъти повече. Маските върху детските лица са някаква може би „междинна поанта“ в този смазващ духа процес, влачещ се вече десетилетия. Ако си позволя бегъл паралел — живеем в сериозно изместване и омесване на понятията: в началото на „прехода“ ние положихме надежда там, гдето надежда (види се вече) нямаше; сега пък полагаме страха си там, гдето страх не би трябвало да вирее…
Светлата сплотеност на обществото е това, което най-много липсва на България сега. Но за да бъде тя светла, няма как да не започне от личната, собствената наша вътрешна светлина. Има мигове, когато осъзнавам със самата си душа, без умът да се противи или анализира, че всичко, което става, е допуснато от Бога за наша полза. Всичко! Това е сякаш едно здраво раздрусване на дървото, за да окапят гнилите плодове и сухите съчки от него, едно орязване на асмата, за да дойде напролет нова зеленина и следващата есен гроздовият сок да е по-живителен и сладък.
Но мисля си, колко важно нещо е закътаността — общността, но на семейно, градско, ежедневно равнище. Преди, вечерите дядо излизаше, ако беше на село, в кръчмата, ако ли в града — със съсед играеше табла на двора, с мезе и ракия, то се знае. Ракията и мезето не са толкова потребност, колкото повод да не отпаднеш от общността, в случая мъжката. Прабаба предеше на улицата. Не вкъщи. Навън, където имаше възможност да поговори с други предящи или плетящи жени. Тази вътрешна свързаност на малките общества правеше и голямото по-спокойно, уравновесено и в този смисъл — бодро и светло.
Обичайността е светло нещо. Хобитско — по детски безгрижно и българско. Времената бяха по-спокойни, защото не бяха глобални, нямаше „всеобща мрежа“ — нямаше подвижните телефони и интернета, които привидно разбиха стените между хората, но затвориха — във въобразимо огромното си пространство „без стени“ — отделните хора в техни лични стени. Болезненото униние е пряко свързано с тези нови стени. Не си спомням да съм видял никой от моите дядо или баба унили. Ядосани да. Но никога унили. Унинието и отчаянието са болести на „отвореното общество“, затварящо всекиго в личен затвор. Когато хората усещат, че са заедно — без „безопасно разстояние“ и „предпазване от заразния друг“ — те са сила, която никоя система не може да сломи. Пътят към нормалността е път назад, към изгубеното себе си, в преодоляването на унинието като болест на века, в надеждата, в общуването ни извън мрежите на века, в носенето на слово, в усмивката от сърце, в откритостта и споделянето. В старомодната и вечна същност на човека, който е брат, а не вълк, за другия човек.
Севлиево, 4 ноември 2020 г.
