Тиквата

Врани се реят,
клони стърчат.
Хълми чернеят,
следи не личат.

Пушек далечен,
зад десет баира –
никой тук вече
не се прибира.

Въглени тлеят
над хребети мрачни,
мълком гаснеят
зарници здрачни.

Къща пустееща
вехт виранлък
току под нея
посърнал лъг.

А на лъга
пред стобора разклечен
като зеница
на заник далечен
в джуглина тор
сама посадена,
румена грее
тиква студена.

Ледни лъчи
я милват за сбогом
тя е сиротна
но не тъжи:
вятър пося я,
дъжд я поливаше
лято и есен
я топлеха жива.

Никой за дивата
тиква не знае —
няма родина
за къща нехае,
пролетес цъфна,
нощес ще замине,
но семенцата ѝ
тор ще зарине
в таз изоставена
родна земя
пролет ще чакат
ще трупат тъга
в бъчви от румено-
златни дъги.

Октомври 2019 г.