„Духовността без религиозни граници“

„Духовността няма религиозни граници“ (чуто при „Кулезич“). В тази „сентенция“ е събрана цялата обърканост на съвременния човек не само по отношение на духовността, но и по отношение на езика, логиката и мисленето. За да си духовен, не е нужно да изповядваш някаква (религиозна) истина. С това се постига “пълно равенство”: духовността на християнина, духовността на суеверния, духовността на шамана, на врачката, на магьосника, духовността на атеиста, духовността на доктор Менгеле, духовността на животните дори – всички те са без разлики, защото именно религията е това, което поставя ясни и непререкаеми граници на духовността, които не позволяват смесването между добро и зло. Между богочовешка и демоночовешка духовност.

И се получава парадокс: тези, които вярват в „духовността без религиозни граници“, всъщност вярват или в бездуховността ( = безразличие към истината), или в наивната смес между добро и зло, или просто са безразлични към смисъла на думите и към историческия път на религиите, към границите между заблуда и истина.

Защото каква по-голяма заблуда от това да твърдиш, че не съществуват заблуди? Ако всички пътища водят „към Бога“, то не може да има път на заблудата. Но ако няма заблуда – няма и истина. И понеже няма истина, няма и религия. Ето това е универсалната „духовност“, която с такова лекомислие днес възхваляват истински и неистински интелектуалци. Водни бои, оставени да се смесват под дъжда на човешкото безразличие и мързелива омраза към Истината.

Защото за да съществува Истина, тя трябва да е една и еднаква през всички времена. Иначе не е истина. Иначе няма заблуди. Иначе думите изгубват смисъл. Че какъв смисъл може да има думата „черен“, ако в определени случаи тя означава и „бял“, и „син“ и „розов“?

Езикът, това основно наше средство за мислене и общуване, съществува и има смисъл само защото в него има определеност, общоприета и непререкаема. Неопределените места в езика са местата за изплъзване от смисъла, а не на неговото утвърждаване. Тоест, места за бягство от самия език, и то чрез езика.

Сбърканата менталност на съвременното човечество си личи най-ясно в неяснотата на неговата „духовност“. Това е едновременно и тъжно, и смешно. Тъжно – поради обречеността на безплодие, в която свършва подобен светоглед. Смешно, поради горния парадокс.

(Севлиево, 29 септ. 2020 г.)