Безвремие
В началото на „карантината“, по някакво странно стечение на обстоятелствата (или пък като знак неведом) и трите ми ръчни часовника излязоха извън строя: на електронния със слънчевата батерия, купен през 1998 г., му се счупи по необичаен начин верижката; на тоя със синята циферблата, дето го купих от Китай, му издъхна батерията; а на любимия, от ученическите години, последният ми механичен часовник, му се разбърка първо датникът, а сетне и механизмът се разстрои и не отброяваше часове и минути вярно… В началото, както всички помним, домашният затвор бе строг. Старият часовникар съвсем затвори магазинчето си, а друго тук не зная. Така и досега часовниците ми останаха в безвремие. Навикът да вдигам лявата си китка пред очи, за да се осведомя за времето, мъчно, но сигурно взе да линее. Докато почти съвсем го загубих. Някакво безвремие завзе дните ми.
Изключение от това са нощите. Вечер, кога слънцето се сбогува завинаги с още един от земните ми дни, в съседните дворове захващат спокойна, силна песен, щурците. Първо един, после няколко, после – цяло ято. Безвремието ми превръщат в минало незабравимо. Прозорците са отворени, прохладата на ранната есен се стели в стаята и упоява и душата, и тялото ми.
Песента на щурците се превърна в мой нощен часовник. Нощните часове в стар Китай са били отброявани, на през два нашенски часа, от нощна стража. А моите нощни часове не ги броят, а ги пеят. Има и нещо тъжно в тая песен: щурците са по-спокойни в запустелите дворове. Ей го на западният ми съсед цяло лято и есен е в Англия, защото пет месеца бране на ябълки му обезпечава прехраната за цялата година! Трудолюбив мъж на средна възраст, без жена. Преди дворът му беше без бурени, но нямаше толкоз щурци. Сега всяка педя земя е завзета от плевели, ала в нея щурците сякаш виреят по-нашироко. И нощите са пълни с тяхната тъжно-безгрижна песен.
С напредването на нощта песента на щурците се сгъстява. Става по-жива, сякаш изгрява като друга луна изпод земята. Уталожена печал като облак поляга над запустелите български дворове. Безветрие, бездъждие, безвремие. Ако случайно се събудя, по гъстотата на щурчовата песен узнавам коя нощна стража е. Ако песента е гъста, опитвам се да спя още. Ако е станала рехава – вдигам се да пиша. А призори, предизгревната песен почти се губи – остават един-два упорити щуреца, впити в нощта, опитващи се да я задържат, като юздите на буен кон, да я спасят от деня, да я изтръгнат от човешкото ни безвремие, да я успокоят и приспят – поне още мъничко да не отлети тая вечнодетска люлчина мелодия на нощта. На нашето единствено време, в което се завръщаме в смисъла, в детството, в мечтите, преди отново да потънем в глухотата на сегашното си безвремие…
19 септември 2020 г., Севлиево